Блестяща изолация: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Нова страница: '''Политиката на Блестяща изолация''' ({{lang-en|Splendid isolation}}) <ref>{{cite book |last= Стефанов |first= Георги |authorlin...
(Няма разлика)

Версия от 19:04, 27 август 2011

Политиката на Блестяща изолация (Шаблон:Lang-en) [1] е период през втората половина на XIX век когато британската външна политика се отказва от дълговременни единодействия и споразумения, за да си запази пълна свобода за изпровизирани изяви по установяване и укрепване на влиянието в/на колониалната си империя, и в Европа включително. Баланса на силите подържа посредством т.нар. "принцип на двата стандарта", т.е. военния ѝ флот трябва да съответства на равнището на обединените морски сили на двете следващия я по сила морски държави.

Предистория

Англия в лицето на нейния външен министър Уилям Пит след избухването на т.нар. Велика френска революция се обявява твърдо против промените. Същевременно Англия е в основата на разгрома на Наполеон Бонапарт по време на Наполеоновите войни. На Виенски конгрес|Виенския конгрес се обявява за реставрацията, но въпреки това формално не участва в Свещения съюз, като от 1822 г. със смяната на кабинета и избирането на Джордж Канинг за министър на външните работи се ориентира и към противодействие на континенталната политика на водещите европейски монарси. След революциите през 1848/49 г., и най-вече след Кримската война с последвалия Парижки мирен договор, външната политика на Британия окончателно преминава (от 1858 г.) в друго русло.

Същност

Основата на тази политика се състои в това, че английското правителство се въздържа да сключва съюзни договори с други велики сили, запазвайки открити възможностите си да използва противоречията между тях за извличане на изгода и за защита на собствения си интерес.

Излизане от блестящата изолация

През 1890 г. корабният баланс на световните сили нарушава английското върховенство по море. Причините са както външни, така и вътрешни. Обединена Германия и САЩ (донякъде и Италия) бележат сериозен ръст в индустрията, включително и по отношение на флота. Втората е презасищането на богатата метрополия и намалената конкурентноспособност на английските индустриални стоки на световния и в частност на европейския пазар. По тази причина се изострят англо-германските отношения. Предизвикателството, че в края на 19 век и началото на 20 век все по-ясно се очертава растящото индустриално и военноморско могъщество на Германия, налага пред британската външна политика да излезе от блестящата си изолация и да влезе в по-дълготрайни съюзи с цел да балансира интересите си. Поводът за това става англо-бурската война, в която британската армия въпреки успеха си не се представя блестящо. През 1902 година Британия влиза в съюз с Япония с цел да балансира руското влияние в Далечния изток и Китай, който окончателно е превърнат в полуколония. Руската империя се е възползвала предходно от британската експанзия в Китай, което принуждава Британия в хода на голямата игра да излезе от изолация, понеже Русия е въвела свои воиски в Манджурия под предлог защита на интересите си в този регион. Руската инициатива предизвиква голямо недоволство и в Англия и в Япония и на тази основа се създават условия за сключване на съюза. Инициативата е японска. От друга страна предложението е примамливо за Британия понеже ѝ позволява да прехвърли част от своя флот в европейски води, където противопоставянето набира сили. Целта е ангажиране на руската военна мощ в Далечния изток с оглед френско-руския съюз и привличането на Франция пред германската опасност във водите на британската външна политика. По този начин и Британия се оказва в Антантата, след сключването на съюзен договор с Франция през 1904 г.

Източници

  1. Стефанов, Георги. Международни отношения и външна политика на България 1789/1970, Великите сили, стр. 37-38. ДИ "Наука и изкуство", 1977, ISBN 9534621511.