Блестяща изолация: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м пълен член
м малки
Ред 1:
'''Политиката на Блестяща изолация''' ({{lang-en|Splendid isolation}}) <ref>{{cite book |last= Стефанов |first= Георги |authorlink= Георги Стефанов |title= Международни отношения и външна политика на България 1789/1970, Великите сили, стр. 37-38 |year= 1977, ISBN 9534621511 |publisher= ДИ "Наука и изкуство"}}</ref> е период през втората половина на XIX век когато британската [[външна политика]] се отказва от дълговременни единодействия и споразумения, за да си запази пълна свобода за изпровизирани изяви по установяване и укрепване на влиянието в/на колониалната си империя, и в Европа включително. Баланса на силите подържа посредством т.нар. "принцип„принцип на двата стандарта"стандарта“, т.е. военният и&#768; флот трябва да съответства на равнището на обединените морски сили на двете следващия я по сила морски държави.
 
== Предистория ==
Англия в лицето на нейния външен министър [[Уилям Пит]] след избухването на т.нар. [[Велика френска революция]] се обявява твърдо против промените. Същевременно Англия е в основата на разгрома на Наполеон Бонапарт по време на [[Наполеонови войни|Наполеоновите войни]]. На [[Виенски конгрес|Виенския конгрес]] се обявява за [[реставрация]]та, но въпреки това формално не участва в [[Свещен съюз|Свещения съюз]], като от 1822 г. със смяната на кабинета и избирането на [[Джордж Канинг]] за министър на външните работи се ориентира и към противодействие на континенталната политика на водещите европейски монарси. След революциите през 1848/49 г., и най-вече след [[Кримска война|Кримската война]] с последвалия [[Парижки мирен договор]], външната политика на [[Британия]] окончателно преминава (от 1858 г.) в друго русло.
 
== Същност ==