Отваря главното меню

Промени

м
редакция без резюме
 
'''Апартейд''' ({{lang-af|apartheid|на=от}}, {{IPA|əˈpɑrtheɪt}}, „разделяне“, правилно произношение на африканс: ''апартхейд'' от apart-разделен и heid-субстантивираща частица) е политиката и правната система, въведена и поддържана от правителствата на бялото малцинство в [[Република Южна Африка|ЮАР]] от [[1948]] до [[1990]] година.
 
===Възникване на апартейда в Южна Африка===
 
Първите следи на южноафрикански расизъм се забелязват след покоряването на [[Капска колония|Капската колония]] от членове на [[Нидерландска източноиндийска компания|Холандската източноиндийска компания]] през втората половина на [[17 век]]. Търговската общност прави разлика между членовете на компанията, така наречените свободни граждани, [[робство|роби]] и чужденци („[[бушмени]] и хотентоти“). До този момент не е съществувала групата на белите или [[Европеидна раса|европейците]]. Тенденцията на компанията през [[18 век]], да взима на служба само бели служители, подсилва груповото съзнание на белите и сгъстява редиците на служителите в компанията и свободните граждани. В течение на времето се утвърждава една социална йерархия, на чиито връх са били служителите на компанията и свободните граждани, а черните и робите са били накрая.
 
Груповата [[идентичност]] на белите се е подхранвала от [[религия|религиозни]] корени. Като признаци на цивилизация за белите важали [[християнство]]то и основното образование. Като следствие на това един бял човек, съответно християнин, се е възприемал като по-ценен от един „кафер“, съответно езичник.
Още по времето на [[Британска империя|Британската империя]] на чернокожите бива забранявано да се заселват в колониите [[Натал]] и [[Капска колония|Капската колония]], които са били предназначени за [[бели хора|бели]] и цветнокожи. На чернокожите африканци е забранено не само да се заселват в тези земи, но и да се придвижват от една област в друга без необходимото разрешително, което са длъжни винаги да носят. В [[Кейптаун]] и градовете в Натал им е забранено да излизат след залез слънце. Така понякога се твърди, че политиката на апартейд е продължение и разширение на политиката на сегрегация, практикувана от белите правителства в Южна Африка. Като примери за тази политика може да се посочат ''Земленият акт'' от [[1912]] година и ограниченията върху наемането на чернокожите африканци за работа, които са свързани със споразуменията на бурските републики Трансваал и Оранжевата свободна държава и Британската империя, постигнати след края на Англо-бурската война от 1899-1902 г. От друга страна, съществува мнение, че първоначално под апартейд се разбира само политическо разделение, но не и битова сегрегация. Например, по време на Втората световна война, правителството на Обединената партия на Смьотс не съблюдава много стриктно сегрегационните закони.
 
В повлияния от британците район Натал, шотландецът [[Теофилус Шепстоун]], в качеството си на държавен секретар по въпросите на местното население, предвижда едно ясно териториално разделяне на чернокожеточернокожото и бяло население, за да може по този начин да се противодейства на унищожаването на [[култура]]та на чернокожите под влиянието на култура на белите.
 
Военните спорове между потомци на [[Европа|европейците]] и чернокожите племена, както и законодателното развитие в повлияния от британците Натал и в двете Африкански държави Трансваал и Оранжевата свободна република, поставят основите на една водена от радикално разделяне на расите политика на белите в Южна Африка от началото на [[20 век]].
 
В края на [[19 век]] във върховете на района Witwatersrand (в околностите на днешен [[Йоханесбург (градски окръг)|Градски окръг Йоханесбург]]) се откриват първите [[злато|златни]] залежи, които заедно с [[диамант]]ите предизвикват огромен стопански процес на трансформация. До средата на [[20 век]] Южна Африка се превръща от чисто аграрна страна в аграрна и миноминно-добивна страна, докато накрая се оформя като страна, белязана изцяло от индустриалното стопанство. В търсене на работа безимотни бели, преди всичко потомци на първите европейци в Южна Африка, и чернокожа работна ръка, нахлуват в района около днешен [[Йоханесбург]].
 
За установяването на политика на [[сегрегация]] от съществено значение е южноафриканския процес на индустриализация и [[урбанизация]]. Защото в индустриалните райони „на ръба“ младият потомък на първите европейци в Южна Африка, характеризиращ се със селския си манталитет и расисткото си чувство на превъзходство, е бил внезапно принуден, да продава своята работна сила в безпощадна конкуренция с масите на най-слабо платените чернокожи. В южноафриканския стопански живот никога не се стига до класово сливане на черни и бели работници в индустриалните райони. Потомците на първите европейци са отказвали да предлагат своята работна ръка на същата цена като чернокожите, и се опитвали, вместо да се борят заедно за повишаване на заплащането, да достигнат до гарантирането на преимуществата за белите при профсъюзите и парламентарните решения.
===Развитие на апартейда в Южна Африка===
 
Политиката на апартейд в Южна Африка се прилага, след вземането на властта на [[Национална партия (РЮА)|Националната партия]] през [[1948]] година. Тя печели изборите с малка разлика, побеждавайки Обединената партия, и сформира коалиционно правителство с Партията на африканерите, чиито лидер е протестантският свещеник [[Даниел Малан]]. Правителството незабавно започва да прилага апартейда - приети са закони, забраняващи смесените бракове, въведена е расова класафакациякласификация на всички граждани и е създадена комисия, която да разглежда сложните случаи. Основа на апартейда става приетият през [[1950]] година ''Group Areas Act'', чиято цел е географското разделение на расовите групи.
 
Оформянето на системата се извършва в условията на засилваща се антиколониална борба в [[Африка]] и [[Азия]]. Апартейдът трябва да помогне на белите да запазят господството си чрез ограничаването на чернокожите африканци в специални области — „хоумленди“, които впоследствие стават известни като „бантустани“. В тях, под контрола на власт, съставена от представители на местния африкански политически елит, трябва да бъде съсредоточена по-голямата част от чернокожото население, а на териториите, запазени за белите, да останат само тези, чиито труд е необходим за функционирането на промишлените предприятия и обслужването на белите.
 
През 1953 г. е приет ''Separate Amenities Act'' (Закон за отделни обществени места), с който се въвеждат отделни плажове, обществен транспорт, болници, училища и университети. Паспортният режим става още по-строг: сега чернокожите африканци трябва да носят със себе си лично удостовелениеудостоверение — нещо, което значително възпрепятства движението им към районите на белите в страната. С въвеждането на този закон, на чернокожите африканци е забранено да живеят в градовете на белите без специално разрешение или дори само да ги посещават. Настаняването в големите градове е разрешено само за онези, които работят там, но не и на техните семейства.
 
[[Йоханес Стрийдом]], който става премиер-министър на страната след Малан, лишава чернокожите африканци и от правото на глас, които имат дотогава. През 1951 г., предишното правителство е приело Закон за отделното представителство на избирателите, макар, че неговата конституционност е обжалвана в съда от група от четирима избиратели (Харис, Франклин, Колинс и Дийн), подкрепяни от Обединената партия.<ref>Davis, Dennis; Le Roux, Michelle. ''Precedent & Possibility: The (Ab)use of Law in South Africa.'' Juta and Company Limited. 2009 г. стр. 20. ISBN 978-1-77013-022-7.</ref> Върховният съд на Капската провинция отхвърля жалбата им, но Апелативният съд приема, че закона няма сила, тъй като за промяна на конституцията на ЮАР е необходимо мнозинство от две трети от гласовете на депутатите в двете камари на парламента. Тогава правителството приема Закона за парламентарния Върховен съд, който дава на парламента право да отменя съдебните решения. Това е обявено за незаконно и от Апелативния съд, и от съда на Капската провинция. През 1955 г. правителството на Стрийдом увеличава броя на съдиите в Апелативния съд от 5 на 11, назначавайки на новите места съдии, които симпатизират на политиката на апартейд. През същата година е приет и Закона за Сената, коътокойто увеличава броя на депутатите от 49 на 89, и при последвалото преразпределение НП събира 77 места в Сената.<ref>Muller, C. F. J. ''Five hundred years: a history of South Africa‎.'' Academica. 1975 г. стр. 430.</ref> На съвместно заседание на двете камари през 1956 г., Законът за отделното представителство на избирателите е приет, и в резултат на това, в Капската провинция е въведен отделен списък на цветнокожите гласоподаватели. Веднага след гласуването, броят на депутатите в Сената е възстановен до първоначалния си размер. Законът е оспорен във Върховния съд, но Апелативния съд (подсилен преди това със съдии, поддържащи правителството), отхвърля искането на опозицията и подкрепя закона. <ref>Du Pre, R H. ''Separate but Unequal – The 'Coloured' People of South Africa – A Political History.'' Jonathan Ball Publishers, Johannesburg. 1994 г. стр. 134–139.</ref>
 
Преди Южна Африка да стане [[република]], политическите убеждения на белите южноафриканци се характеризират с разделение между прорепубликанския консерватизъм (основно сред африканерите) и антирепубликанските [[либерализъм|либерални]] настроения (предимно сред английскоговорящите), като наследството на Англо-бурската война все още е фактор за доста хора. След като е ЮАР става република, [[Хендрик Вервурд]] призовава за подобряване на отношенията и по-голямо съгласие между южноафриканците от английски произход и африканерите. <ref>Booth, Douglas. ''The race game: sport and politics in South Africa.'' Routledge. 1998 г. стр. 89.</ref> Той заявява, че единствената разлика е между тези, които подкрепят апартейда и тези, които са срещу него и етническото разделение вече не трябва да е между говорещите [[африкаанс]] и англоговорящите, а между бялата и черната раса.
<br>червен цвят - Индийци и азиатци
<br>зелен цвят - Чернокожи
<br>сив цвят - Бантустани на чернокожите]]
 
Основата за пространственото отделяне на расите е положена през [[1923]] година с „Black Urban Areas Act“. С този закон паспортната проверка и контрола на достъп се установяват в цялата страна като основни елементи на пространствено отделеното развитие и правовата дискриминация. Този закон бива разширен през [[1950]] година чрез „Group Areas Act“, който отрежда на четирите етнически групи различни области за живеене, и който забранява на всеки гражданин на Южна Африка да живее в районите на другата раса или да има имущество там. Първият Министър-Президент на Националната Партия, проповедника Даниел Малан, определя закона за областите на групите като „сърцето на апартейда“.
{{основна|Бантустан}}
 
През [[1959]] година се изготвя документа „Promotion of Black Self-Government Act“, чрез който чернокожите африканци от този момент е трябвало да упражняват своите традиции и своите политически права изключително в своите собствени провинции, така наречените Homelands или [[Бантустан]]и. За чернокожите като резервати са определени около 100 територии, които представят 13 % от територията на страната предвидени за около 75 % от населението йи&#768;.
 
Земята бива отчуждена от множество чернокожи, които не населяват Бантустаните. Мултирасовите области биват откъснати помежду си, а жителите на Бантустаните биват пренаселени.
 
Достъпът на чернокожите в градовете бива законово ограничен още повече. Само този, който е живял повече от десет години в градски район, или без прекъсване е бил ангажиран на работа при работодателя си в продължение на най-малко петнайсетпетнадесет години, е имал правото легално да остане да живее там. Всички останали, surplus people, както биват наречени, биват изпратени „в къщи“. По този начин общо 3.5 милиона биват откъснати от корените си през годините.
 
Целта на политиката на Бантустаните е била постепенното отнемане на гражданство на почти 25 милиона чернокожо население. В първия етап на развитие чрез "Black Homelands Citizenship Act" (от 1971) всички чернокожи изгубват свооетосвоето южноафриканско гражданство и стават граждани на една от общо десетте създадени от белите Бантустани. Във втория етап на развитие - според представите на правителството - Бантустаните биха добили независимост, за да могат да съществуват като самостоятелни нации.
 
Действително четири от десетте Бантустани се превръщат в течение на времето в „независими държави“ със свои правителства, финансирани от [[Претория]] и непризнати от никой друг. Но концепцията за тях е била обречена на провал поради следните причини:
 
*Правителствата в Бантустаните се състояли редимнопредимно от чернокожия елит, често е съществувал авторитарен режим, и те не са били приемани от населението.
*Селскостопанската продукция не е била достатъчна, за да осигури издръжката на тамошното население.
*Бантустаните не са били индустриално развити. Това довежда до това, трудоспособните мъже да търсят работа в бяла Южна Африка, където работели 11 месеца и прекарвали четири седмици годишно със своето семейство. По този начин Бантустаните се превръщали в „лагери“, в които се задържали предимно възрастни хора, жени и деца.
====Здравеопазване====
 
Докато медицинското обслужване на белите южноафриканци е било едно от най-добрите в света, това за не-белите е било катастрофално. В Йоханесбург средно са били на разположение около дванайсетдванадесет легла за 1000 бели, докато в [[Совето]] (предградие на Йоханесбург), където живеят работниците от Бантустаните по време на техния договор, са на разположение по-малко от две легла за 1000 не-бели. Средно един лекар обслужва 330 бели, сравнителната стойност: един лекар за 91000 чернокожи.
 
В Бантустаните или е нямало лекари и болници, или те са били отдалечени на дни разстояние. Средно в Южна Африка на час умирали три деца от недохранване, в една страна, която произвежда повече хранителни стоки отколкото е необходимо за оптималното изхранване на всичките йи&#768; жители.
 
====Възпитателно дело====
 
През [[1953]] година се създава „Bantu-възпитателен-закон“. Този закон отнема надзора на провинциите на съюза върху възпитателното дело на чернокожото население и го прехвърля на централното възпитателно министерство, водено от [[Хендрик Вервурд]]. Свързано с този закон е било и решението, че в провинциите трябва да се преподава на някогашния език [[банту (език)|банту]]. В рамките на закона са залегнали и гротескно неравните образователни средства за черни и бели.
 
===Икономическо разделение в Южна Африка===
 
Една ключова позиция заема постановения през [[1911]] година „Mines and Works Act“, който изключва не-белите от редица дейности („job reservation“). В „Mines and Works Amendment Act“ от [[1926]] година правителството прави опит, да предпочете бели и цветнокожи специалисти, като дипломи и сертификати са раздадени само на тях, а не на чернокожи или индуси. Заедно с въведения през [[1922]] година „Apprenticeship Act“, който урежда обучението и още някои разпоредби, се стига до едно правово-уредено „резервиране“ на престижни дейности за белите.
 
==Закони в Южна Африка==
==Външни препратки==
{{Commons|Category:Apartheid}}
 
*[http://www.dadalos-iizdvv.org/menschenrechte/grundkurs_mr5/Apartheid/aparthei.htm Апартейд - Международен образователен сървър на UNESCO]
*[http://www-cs-students.stanford.edu/~cale/cs201/apartheid.hist.html История на апартейда в Южна Африка]
*[http://www.npr.org/news/specials/mandela/ Южна Африка, 10 години по-късно], от National Public Radio
 
==Източници==
==Източник==
<references />
 
{{Link FA|fi}}
{{Link FA|he}}
{{Link FA|pt}}
 
{{Навигационен шаблон
[[Категория:История на РЮА]]
[[Категория:Расизъм]]
 
{{Link FA|fi}}
{{Link FA|he}}
{{Link FA|pt}}
 
[[af:Apartheid]]