Вина (право): Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
балтон към копчето
(Няма разлика)

Версия от 14:23, 27 декември 2011

Тази статия е за юридическото понятие. За психологическото вижте вина.

Вината се определя като субективно отношение на дееца към извършеното от него деяние и последиците му. Тя отразява онези вътрешни, ментални преживявания или тяхната липса, при които деянието може да се вмени в отговорност на дееца.

Вината е поначало необходим елемент от субективната страна на фактическия състав на правонарушението. Други елементи като цел, мотиви и др. могат са от значение за съставомерността само в определени случаи, а в други – за определяне на наказанието. В гражданското право съществува безвиновна отговорност.

Разглеждат се по два момента на вината (елементи, компоненти, групи душевни преживявания). При прекия и косвения умисъл и самонадеяността това са интелектуалният (предвижда) и волевият (иска/ не иска) момент, а при несъзнаваната непредпазливост – положителен (длъжен и могъл да предвиди) и отрицателен (не е предвиждал) – при липсата на представи волеви момент не се формира.

Отграничения

Юридическото понятие за вината като отношение към извършваното се различава от психологическото в смисъл на вътрешни изживявания след извършване на деянието – угризения, съжаление. Разлика има и с разговорното разбиране за вина, при което под „не съм виновен”, се има предвид неволно извършване, липса на умисъл, докато в правото отговорност се носи и за невнимателни, небрежни постъпки.

Вината се различава и от виновността, разбирана като съпричастност на уличения в инкриминираното или вредоносното деяние.

В българската правна теория преобладава схващането за единство на вината в различните правни отрасли [1][2]. Според него под вина се разбира едно и също и публичното (основно наказателното) и в частното (гражданското) право. Дефиниция за формите на вината има само в Наказателния кодекс, приложима навсякъде. Обаче особено в гражданскоправната теория се изказват разбирания за собствено понятие за вината под влиянието на римскоправната традиция. Разликите са основно при непредпазливостта – по отношение на съдържанието, формите и на критерия за наличие на вина.

Вменяемостта е възможността на лицето да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си (чл. 31, 33 НК). Така погледнато, вменяемостта е юридическа предпоставка на вината. Съществува и друго (застъпвано основно преди) схващане, според което вменяемостта е единият елемент на вината, а другият са нейните алтернативни форми. Вменяемостта са тези предпоставки, които свързват дееца с дейнието и му го приписват като съзнателно неправомерно. Т.е. това разбиране разширява понятието за вменяемост, и това за вина, но и в неговите рамки вменяемостта се разглежда като необходима, без нея няма вина. [3]

Форми на вината

Чл. 11. (1) Общественоопасното деяние е извършено виновно, когато е умишлено или непредпазливо.

(2) Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици.

(3) Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати.

Чл. 15. Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици (случайно деяние).

Наказателен кодекс

Т.е. градацията на формите на вината изглежда така:

   -1              0          1                 2              3        4
неизвършено -> случайно -> несъзнавана    -> съзнавана     -> косвен ->пряк
               деяние      непредпазливост   непредпазливост  умисъл   умисъл

В първите два случая не е налице вина, било защото отговорност за помисли без деяние понастоящем не се носи в правото (-1), било защото при полагане на дължимата грижа деянието не е могло да бъде избегнато, то се дължи само на външни сили (0).

При умисъла у дееца са налице представи за съответните факти и последици и той няма нищо против настъпването им. Той може да ги цели (желае, иска) пряко – пряк умисъл (4), или само да се съгласява с тях (не им се противопоставя, не му „пука”, примирява се) – косвен, евентуален умисъл (3). В това отношение някои законодателства, напр. германското, предвиждат три вида на умисъла. В гражданското право умисълът се нарича и „недобросъвестност”.

При съзнаваната непредпазливост у дееца също са налице представи за неправомерния характер на деянието и последиците му, но не желае настъпването им и се надява да попречи на случването им. Тази форма се нарича още самонадеяност (2). Небрежност (1) е налице когато деецът не знае за забранеността на действията си или за вредните им последици, но е бил длъжен и е могъл да знае.

В наказателното право се наказват поначало само умишлените престъпления, а непредпазливите – основно при особени тежки последици (напр. причиняване на смърт) (чл. 11 ал. ІV НК). Административно се наказват поначало всички виновни деяния, а формата би трябвало да е от значение за индивидуализацията на наказанието (чл. 7 ал. ІІ ЗАНН). В гражданското право и при дисциплинарната отговорност по принцип се носи отговорност за всяко деяние, а небрежността се предполага.

Източници

  1. Стоев, Симеон. Научно-практически коментар към ЗАНН. София, Наука и изкуство, 1975. с. 35.
  2. Калайджиев, Ангел. Облигационно право. Обща част. София, Сиби, 2007. с. 414.
  3. Ганев, Венелин. Учебник по обща теория на правото. Т. 1. 3 доп. изд. София, Линотип, 1946. с. 67-69. Обратно още тогава Долапчиев, Никола. Наказателно право. Т. 1. Обща част. 6 изд. София, 1945. с. 270.