Карл Ясперс: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м r2.7.2) (Робот Добавяне: eu:Karl Jaspers |
|||
Ред 24:
Във "Философия" (3 тома, [[1932]]) Ясперс изказва своето мнение за историята на философията и въвежда основните проблеми, с които се занимава. Започвайки със съвременната наука и емпиризма, Ясперс изтъква, че когато се съмняваме в реалността, ние прекрачваме границите, в които се затваря емпиричният метод. В този момент човек трябва да направи своя избор — да потъне в отчаяние и примирение или да направи смел скок в неизвестното, което Ясперс нарича [[трансцеденция]]. Когато човек направи този скок, то той се сблъсква със собствената безгранична свобода, която Ясперс нарича [[екзистенция]], и така човек може да изпита истинското битие.
Човекът. Според философа в нас има нещо, което не се намира никъде в света, нещо непознаваемо, недоказумо; нещо, изпълзващо се на всяка изследваща го наука –– човешката екзистенция. Тя е това, което никога не става обект; тя е източник на човешкото мислене и поведение. Този, в качеството на когото човекът знае за себе си, не е самият човек. Това е една илюзорна привидност; истинската му същност –– това е собствената му екзистенция. „Ние –– казва Ясперс –– създаваме себе си извън сковаващите форми на обективното природно и обществено знание.“ Намираме себе си в насочеността си към трансцендентното, –– към бога, където нашата екзистенция единствено намира приют и осмисляне. Според Ясперс човек се докосва до същността си само в гранични ситуации –– когато е изправен пред смъртна опасност –– в тези моменти човек се отвръща от отчуждената нереалност на света. <ref>Личев, А., Философията в търсене на човека, С., '78</ref> „Ние не сме създали сами себе си. Всеки може да си помисли, че е възможно и да го няма. ... Когато сме на висотата на свободата, на която по необходимост се явяват нашите дела, не по външната принуда на подчинените на природни закони явления, а като вътрешно съгласие на един неискащ нищо друго човек, ние се самоосъзнаваме като свободни, като дадени на себе си от трансценденцията. Колкото повече човек е истински свободен, толкова по-уверен е в Бога. ... Ние, хората, никога не сме достатъчни сами на себе си. ... Отнесеността на човека към Бога не е природна даденост. Понеже тя съществува само ведно със свободата, тя се изяснява на всеки отделен човек, когато направи скока от елементарното витално утвърждаване на своя живот към самия себе си... За мен Бог съществува в такава степен, в каквато аз наистина съм екзистенция. ... Човекът бива ръководен посредством преценките си за собствените дела. Тези преценки препядстват или насърчават, коригират или потвърждават. Гласът на Бога като присъда надчовешките дела има няма друг израз във времето освен в преценките на човека за неговите чувства, мотиви, постъпки. Чрез свободното, често преценяващо самовъзприятие, в самообвинението и самоодобрението индиректно, но никога окончателно и винаги двусмислено, човек намира присъдата на Бога."<ref>Ясперс, К., Въведение във философията, С., '94</ref>
== Външни препратки ==
| |||