Херцеговинско-босненско въстание (1875 – 1878): Разлика между версии

'''Херцеговинско-босненското въстание от 1875-1878''' представлява поредица от бунтове на християнското население на [[Херцеговина]] и части от [[Босна]] срещу национално-религиозния и социално-икономическия гнет в [[Османска империя|Османската империя]]. С широкия си международен отзвук въстанието дава началото на поредица от събития, оформили така наречената [[Източна криза]]<ref name="iav">{{Харв|Косев|1996|loc=146-147}}</ref> – [[Старозагорско въстание|опитите за бунт]] през септември 1875 и [[Априлско въстание|Априлското въстание]] от 1876 в [[България]], [[Сръбско-турска война (1876)|войната на Сърбия и Черна гора срещус Османската империя]] от 1876-1877 и [[Руско-турска война (1877-1878)|руско-турската война]] от 1877-1878. Крайният резултат за Босна и Херцеговина е окупацията на двете провинции от [[Австро-Унгария]].<ref name="SIE4414">{{Харв|Жуков|1963|loc=414-415}}</ref>

За въстанието съдейства и разпространението на идеята за обединение на сърбите в една национална държава, контрирано от агитацията за присъединяване на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария. Посещението в [[Далмация]] през пролетта на 1875, по време на което император [[Франц Йосиф]] приема демонстративно множество делегации и писма с молби за анексиране на двете провинции, провокира засилване на пропагандата.<ref name="stavr397"/>

Сигнал за въстанието дава нападението на хайдушки отряд срещу турски керван, извършено на 5 юли 1875 на шосето между [[Мостар]] и [[Невесине]], близо до планината Бишина (оттук и популярното название на въстанието „Невесинска пушка”). През август то се разпростира в почти цяла [[Херцеговина]], където действат между 10 и 12 хиляди въстаници, а до септември обхваща и значителна част от [[Босна]] (между реките [[Уна]], [[Сава (река)|Сава]] и [[Върбас]]). За кратко време въстаниците постигат големи военни успехи, блокирайки редица градове и крепости ([[Никшич]], [[Гацко]], [[Билеч]], [[Невесине]], [[Приедор]] и др.други).<ref name="SIE4414"/>

Въпреки масовия характер на въстанието, организацията му е отслабена от липсата на единно политическо и военно ръководство. Усилията за консолидиране (с т. нар. Ямнишка скупщина през декември 1875) се провалят, поради съперничеството между няколко групи и програми: „социалистическата” (наричана още „революционно-демократична”), която акцентира върху нуждата от поземлена и политическа реформа с приоритет пред присъединяването към Сърбия, и „либералната”, която държи за безусловно присъединяване на Босна и Херцеговина съответно към Сърбия и Черна гора. Отделни фракции държат на присъединяване към Дунавската монархия или към Сърбия, но при условие, че управляващите там [[Обреновичи]] бъдат сменени с конкурентната династия на Караджорджевичите. „Социалистическата” група е практически елиминирана през юни 1876, след като водачът йи&#768; [[Васо Пелагич]] е задържан от австрийските власти. По същото време е изолиран и представителят на Караджорджевичите[[Караджорджевичи]]те – [[Петър Караджорджевич-Мърконич]]. В навечерието на [[Сръбско-турска война (1876)|сръбско-турската война]] привържениците на Обреновичи вземат решителен превес.<ref name="SIE4414"/><ref>{{Харв|Pavličević|1973|loc=133-135}}</ref>

Бунтовете в Херцеговина и Босна и съпровождащите ги масови репресии (до март 1876 бежанската вълна през държавните граници достига 156 хиляди души) предизвикват силен натиск върху властите в Сърбия и Черна гора за освободителна война с Османската империя.<ref name="iav"/><ref name="stavr400">{{Харв|Stavrianos|2000|loc=400}}</ref> Това буди опасения в Австро-Унгария, която е против териториалното разширение на двете славянски държави, а също и в [[Русия]]. Подложено на натиск от славянофилите, руското правителство подкрепя нотата на австроунгарския външен министър [[Дюла Андраши]] от декември 1875, която изисква аграрни реформи, премахване на данъчните прекупвачи, използване на приходите от босненско-херцеговинските данъци само за двете провинции и мюсюлманско-християнска комисия, която да надзирава прилагането на тези мерки. Нотата е приета от [[Висока порта|Високата порта]] (през февруари 1876), но не и от въстаниците, които не виждат гаранции за прилагането на реформите докато двете области са под частичен османски контрол.<ref name="stavr400"/> За да преодолеят резервите им, с Берлинския меморандум от май 1876 външните министри на [[Германия]], Австро-Унгария и Русия се съгласяват да отложат разоръжаването на въстаниците и обещават прилагането на реформите да става под надзора на консулите на големите европейски държави. Меморандумът няма ефект, тъй като е отхвърлен от [[Великобритания]]. В края на юни сръбският княз [[Милан Обренович|Милан]] обявява война на Османската империя, последван след няколко дни от черногорския княз [[Никола I Петрович Негош|Никола]].<ref>{{Харв|Stavrianos|2000|loc=400-402}}</ref>

Избухването на [[Сръбско-турска война (1876)|Сръбско-черногорско-турската война]] през лятото на 1876 съдейства за активизиране на въстанието, отслабнало в предходните месеци от бежанската вълна и разочарованието от липсата на социални реформи.<ref>{{Харв|Pavličević|1973|loc=135}}</ref> През юли черногорската армия нахлува в Херцеговина и с помощта на местните въстаници нанася поражения на османските войски. Съсредоточавайки главните си сили на [[Морава]] и [[Тимок]], сръбското командване не оставя без внимание Босна. Във въстаналите райони е изпратен с оръжие и доброволци полковник [[Милета Деспотович]], който поема командването и организацията на антиосманската съпротива.<ref name="SIE4414"/><ref>{{Харв|Pavličević|1973|loc=135-137}}</ref>

Провъзгласяването на съединението между Сърбия и Босна предизвиква Австро-Унгария да заяви териториалните си претенции. С [[Райхщадско споразумение|Райхщадското споразумение]] (юли 1876) Русия се съгласява с австроунгарска окупация на Босна и Херцеговина. Споразумението е потвърдено през януари 1877, скоро след като проектът за автономия на двете области се проваля окончателно заедно с [[Цариградска конференция|Цариградската конференция]].<ref>{{Харв|Pavličević|1973|loc=136-138}}</ref> Междувременно, поражението на сръбската армия от турците през октомври 1876 принуждава Белград да сключи примирие и намалява драстично подкрепата за въстанието. Черна гора продължава да воюва в Херцеговина (въстаниците съставляват над ¼ от черногорската армия), но е разбита през юни 1877. В Босна, с изключение на районите с хайдушки нападения, антиосманските действия се свиват в северозападния край на страната. В началото на август 1877 този въстанически анклав, оглавяван от Деспотович, е унищожен от османците в резултат на битката при Църни потоци. Започналата междувременно руско-турска война позволява на около хиляда въстаници да се задържат в планинските райони. Формалният край на въстанието настъпва през август 1878, когато по-голямата част от въстаниците начело с [[Голуб Бабич]] се предават на австро-унгарските окупатори.<ref>{{Харв|Pavličević|1973|loc=139-141}}</ref><ref>{{Харв|Генов|1978|loc=236-237}}</ref>