'''Теорията на обектните отношения''' е психодинамична теория, вътрекато вчаст от [[Психоанализа|психоаналитичната теория]]. Теорията обяснява динамичните процеси на развитието на психиката като изристваща в отношениеята между реалните други в обкръжаващата среда. "Обектите" в името на теорията се свързват с и с реалните други в света на някой, и с [[Интернализация|интернализираните]] образи на другите. Обектните отношения са оформени първоначално от ранните взаимодействия с първите хора, които отдават грижата си. Тези ранни модели могат да бъдат променени с опит, но често продължават да упражняват влияние по време на живота. Терминът "обектни отношения" е формално измислен от Фейърбеърн през 1952,<ref>Fairbairn, W.R.D., (1952). ''Psychoanalytic Studies of the Personality''. London: Routledge and Kegan Paul, 1981.</ref> но линията на мислене се свързва с активността във формирането на психоанализата от 1917 нататък.<ref>Ogden, T. (2005). ''This Art of Psychoanalysis: Dreaming undreamt dreams and interrupted cries''. NY: Routledge. (p. 27). </ref> Теорията на обектните взаимоотношения е доста новаторски разработвана през 40-те и 50те от британските психолози [[Роналд Феърбеърн]], [[Мелани Клайн]], [[Доналд Уиникът]], [[Хари Гънтрип]] и други.
Обектите отначало са схващани в детската психика чрез техните функции и се обозначават като "частични обекти". Гърдата, която храни гладното бебе е "добрата гърда". Гладното бебе, което не намира гърда е във връзка с "лошата гърда". Чрез повторяемо преживяване вътрешните обекти са формирани от модели, изплуващи в нечие субективно преживяване на грижата от страна на обкръжаващата среда. Тези интернализирани образи може да бъдат или да не бъдат точни изображения на сегашните, външни други.
