Влашко: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 59:
В тази връзка проф. Милетич и Венелин сочат, че „думата воевода първоначално не е била титулъ на независимъ владѣтель, а название на областенъ управитель. Басарабъ, т. е. сегашна Влахия, е била българска область; поради това е ясно, че нейнитѣ войводи сѫ били чиновници или намѣстници на българскитѣ царье. Думата войвода е останѫла въ титлата и тогава, когато казанитѣ управители станѫли независими отъ България."<ref>[http://www.promacedonia.org/lm_da/lm_da_dako-romyni_1.htm#15 Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура, Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния, Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость, СбНУНК, кн. IX, Държавна печатница, София 1893, Издава Министерството на Народното просвещение, стр. 265]</ref> В периода на феодално разпокъсване на България в 14 век много от българските феодали, включително войводите на север от Дунав започват да са обособяват като автономни васали на царя, но българският цар държи под свой непосредствен контрол важните градове на северния бряг на Дунав - Гюргево (наричано Малко Йоргово), Турну Мъгуреле, Малък Никопол (срещу Никопол, наречена Холъвник), крепостта Гурен, територии в южна Бесарабия (остъпени на Тодор Светосвав от татарите) и срещу Видин, на Карпатите българска [[митница]] има в Рукър и т. н. Подобно на Видинската и Добруджанската и Отвъддунавската област Влахия минава от Търновската към Цариградската патриаршия която в 1359г. й изпраща за митрополит бивщия епископ на българският дунавски град [[Вичина]] Якинт, при Мирчо Стари около 1390 г. областта в крайна сметка отива в диоцеза на [[Охридска архиепископия|Охридската българска епископия]]<ref>Acta Раtriarchatus, II, 230, писмо на Цариградския патриарх Антоний ІV до Мирчо Стари (κυρ Μηρξος) от 1390-1395г.: ''"и Вашият Охридски архиепископ се е съгласил с това и е дал своето благословение... а това, що е отсъдила неговата мъдрост, ние не можем нито да пресъждаме, нито да разваляме"''</ref>, като пряк наследник на църковната йерархия на Първата българска държава и чуствайки я по-близка от гръцката патриаршия защото във Влахия тогава има плътно българско население, което налага своят език като официялен.<ref>[http://www.promacedonia.org/lm_da/lm_da_dako-romyni_1.htm#15 Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура, Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния, Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость, СбНУНК, кн. IX, Държавна печатница, София 1893, Издава Министерството на Народното просвещение, стр.263, 264]</ref> [[Първите влашки господари|Гавраил Занетов]] сочи, че със сигурност поне до 15 век преобладаващия етнос във Влашко е българския, това се потвърждава и от изключително живият народен български език говорен от влашките войводи като майчин<ref>[http://www.promacedonia.org/dobr1917/dobr1917_2_3.htm Любомир Милетич, Българи и Румъни ..., стр. 121, 129-133]</ref> който е запазен в техните писма и други документи, сред които са най-известни т.н. [[влахо-български грамоти]].
 
Победата над унгарците на Иванко І Басараб в [[Битка при Посада|битката при Посада]] през [[1330]] г. издига авторитета и полага основите на самостоятелността на Влашкото [[княз|княжество]], но и при Радул І (управлявал 1377-1385г.) българската [[митница]] и граница е на [[Карпати]]те, а войводата е подчинен на българският цар [[Иван Шишман]], комуто се оплаква от царските митничари стоящи на прохода [[Рукър - Бран (проход)|Рукър - Бран]]<ref>[http://www.kroraina.com/knigi/lm/lm_6a.htm#g2 Л. Милетичъ,Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. Часть II, Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина, книга XIII, София, 1896, стр. 3—152, стр.47, Грамота № 2 (арх. № 299)]</ref> <ref>[http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/za.htm Пламен Павлов, За северната границя на Второто българско царство през ХІІІ-ХІV век, © Електронно списание LiterNet, 11.06.2009, № 6 (115)]</ref>. В Карарската хроника (Cronaca Carrarese) на Андреа Гатари описвайки войната на този войвода с унгарския крал в 1377 г. той е наречен дириктно ''"Radano principe di Bulgaria infedele"'' (неверниятРадан българскибългарския принц Радансхизматик). От този период са и първите от известните [[влахо-български грамоти]] на местните феодали.
 
Едва след като Българското царство е унищожено от турците, при поставения от цар [[Иван Шишман]] за управител на Влахия войвода [[Мирча Стари|Мирчо Стари]] управляваната от него област става напълно несвързана с Търново княжество. Много българи бягат от земите отсам Дунав завладяни от турците и намират спасение в тези оттатък, които чустват свои, а техният господар Мирчо Стари бидейки причастен към съдбата на отсамдунавските земи прогонва за кратко турците от Силистра и Добруджа, заявявайки в грамотите си на чист български език: ''"Азъ иже въ Христа Бога благовѣрнии и христѡлюбивии и самодръжавни Іѡ Мирча, великыи воевода и господинь, ѡбладаѫщоу ми и господствѡщоу ми въсеи земи Угровлахіи и запланинскым еще же и кѫ татарскым странам и ѡбапол по въсемоу подоунавиоу даже и до великаго морѣ, и милостиѫ божіеѫ и Дръстроу градоу влад(а)лец"''<ref>[http://www.kroraina.com/knigi/lm/lm_6a.htm#g3 Л. Милетич, Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость..., Грамота № 3 (арх. № 779), стр. 47]</ref>. Успехът му обаче е мимолетен. Един от неговите наследници е деспот [[Влад Цепеш|Влад III Цепеш]] (1431-1476 г.), по-известен като ''граф Влад Дракула'' оглавил дълъг период на героична съпротива, в който се отличава както със безгранична смелост така и със нечуваната си жестокост, граничеща със [[садизъм]], но въпрек и всичко в края на [[15 век]] областта изцяло пада под османско владичество.