Верноподаникът: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
мРедакция без резюме
мРедакция без резюме
Ред 4:
[[Картинка:Untertan.jpg|right|180px]]
 
В романа ''"Верноподаникът"'' се натъкваме на една сцена с особено значение: след представлението на [[Рихард Вагнер|Вагнеровия]]овия ''"[[Лоенгрин]]"'' преуспяващият млад фабрикант Дидерих Хеслинг повежда с богатата си годеница ''"разговор за изкуството"''. Увлечен в полета на мисълта си, той изрича твърдението, че изкуствата се поддавали на степенуване. Най-висшето според него е [[музика]]та, затова тя е германско изкуство. После идва [[драма]]та, защото към нея може да се напише музика и няма нужда да се чете. Накрая стои портретната [[живопис]], но само заради портретите на кайзера. Останалото е без значение. Момичето плахо пита годеника си: ''"Ами какво мислите за романа?"'' и героят отговаря: ''"Романът не е изкуство. Поне, слава богу, не германско - самото име вече подсказва това."''
 
В този пародиен текст има една истина: когато в края на [[XIX век]] братята Хайнрих и [[Томас Ман]] навлизат в литературата, големият социален [[роман]] почти няма традиции в [[Германия]]. Проблемите на обществения живот са предмет преди всичко на руската, скандинавската и френската белетристика. Затова за Хайнрих Ман не друг, а тъкмо [[Емил Зола]] е онзи писател, който благодарение на творческата си задача да обрисува отминаващата епоха се е превърнал в моралист и възпитател на нацията.
Ред 18:
Сам Хайнрих Ман отбелязва по-късно в есеистичния си сборник ''"Обзор на едно столетие"'': ''"Завърших ръкописа през 1914 година, два месеца преди да избухне войната, която е показана в книгата като близка и неизбежна. Също и германското поражение. А също и фашизмът в лицето на ''Верноподаника''. Когато създавах образа, липсваше ми понятието за неродения още фашизъм, но не и представата."''
 
Подтикът за създаването на този първи антифашистки роман, на тази - по думите писателя - ''"история на обществената душа в Германия"'' откриваме в същата автобиографична книга: ''"През 1906 година'' - пише Хайнрих Ман - ''в едно берлинско кафене на "Унтер ден линден" наблюдавах бюргерската тълпа. В нея нямаше никакво достойнство, а предизвикателните йѝ маниери издаваха нейната скрита плахост. Когато отвън премина кайзерът на кон, всички се струпаха пред широките прозорци. Някакъв работник беше изгонен от заведението. На него му бе хрумнала странната мисъл, че за същите грошове би могъл да изпие кафето си тук заедно с другояче облечените буржоа."''
 
 
;''Една "желязна епоха"
 
В шестте глави на книгата по образеца на немския [[образователен роман]] се проследява ''"развитието"'' на бюргера Дидерих Хеслинг от ранно детство до издигането му до поста генерален директор на [[акционерно дружество]] в родния му град Нециг. Още като малък Дидерих расте в страх от силата, но и мечтае за нея. Затова и става доносник срещу работниците в хартиената фабрика на баща си. Плахо, но неотклонно той пълзи към властта, която под всякаква форма му внушава боязън, ето защо винаги е на нейна страна, стреми се да бъде неин представител и изпълнител. Девизът на бъдещия верноподаник е: ''"Който иска да тъпче, трябва да се остави да го тъпчат!"'' Този принцип той прилага и в училище по отношение на учителите си, и през студентските си години в [[Берлин]] след въвличането му в корпорацията "Новотевтония", при нейните гуляи и сбивания. Дори в любовта, макар да се поддава на изкушенията йѝ, Дидерих Хеслинг се проявява като жесток и безскрупулен измамник, лишен от сантименталност, понеже тя била ''"вредна"'' в желязната епоха, която [[кайзер]]ът призовава.
 
 
Ред 39:
;''Политика и изкуство
 
Някога отричан от критиката и деградиран като политически памфлет, днес романът ''"Верноподаникът"'' е смятан за най-високото постижение на немската [[сатира|сатирична проза]] от началото на [[XX век]]. Защото в героя Дидерих Хеслинг се разкрива не само индивидуалната физиономия на един безскрупулен кариерист, но и общественият облик на цялата негова прослойка.
 
В този роман Хайнрих Ман продължава размишленията си върху отношението между дух и власт, върху загасването на ''"духовното жизнено чувство"'' и ''"отмирането на интелектуалността"'', довели накрая при [[Хитлер]] до тържеството на ''"сляпата ненавист срещу духа"''. Основно ръководно разбиране за писателя е, че ''"изкуството и политиката имат един и същ предмет и цел и трябва взаимно да се проникнат, за да не се изродят"''. Той изисква да се хвърли мост над пропастта между дух и дело, за да се постигне синтез между власт и човечност.