Западни покрайнини: Разлика между версии

'''Западни покрайнини''', или по-рядко '''Западни български покрайнини''', е политико-географски и исторически термин, утвърдил се в България след [[Първа световна война|Първата световна война]], за да обозначи териториите, откъснати от българската държава по силата на [[Ньойски договор|Ньойския мирен договор]] и присъединени към Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС, от [[1929]] г. [[Кралство Югославия]]).

Терминът „Западни покрайнини“ днес не се приема на официално ниво в [[Република Сърбия]], въпреки че в официални междудържавни документи като [[Бледска спогодба|Бледската спогодба]] от [[1947]] г. между [[Тито]] и [[Георги Димитров]] този термин - „Западни български покрайнини“ е намирал своето място. В България за обозначаване на тези територии друго название не се е наложило. Тъй като днес тези райони влизат в шест общини на [[Сърбия]] ([[Цариброд (община)|Цариброд]], [[Босилеградска община|Босилеград]], [[Бабушница (община)|Бабушница]], [[Сурдулица (община)|Сурдулица]], [[Пирот (община)|Пирот]] и [[Зайчар (община)|Зайчар]]), прилагането на друг географски (или исторически) подход за локализацията им би бил недостатъчно точен и прекалено описателен, например ако ги определим само като "територитеритории с българско население" в състава на Сърбия, макар да е вярно, не би било достатъчно поради факта, че български общности живеят и в други области на Република Сърбия.

Западните покрайнини са разположени на територитиятатериторията на днешна Република [[Сърбия]] — от сръбско-македонската граница до поречието на [[Тимок]] и [[Видин]]ско, между западната българска граница според [[Берлински конгрес|Берлинския конгрес]] [[1878]] г. и тази, прокарана според разпоредбите на [[Ньойски договор|Ньойския договор]] от [[1919]] г. На някои места — на северозапад от [[Трън]] и по билото на [[Стара планина]] от Берковско до Кулско — тези две гранични линии съвпадат, поради което територията на различните райони на Западните покрайнини не е непосредствено свързана.

Съгласно Ньойския договор от [[1919]] година от [[Царство България]] са откъснати райони от следните околии: Кюстендилска (660,8 кв.км.), близо половината от Царибродска (417,9 кв.км.), Трънска (277,9 кв. км.), Кулска (171,9 кв.км.) и Видинска (16,7 кв.км.). Общата площ на Западните покрайнини е малко над 1545 кв. км.

След присъединяването на Западните покрайнини в състава на [[Кралство на сърби, хървати и словенци]], по-късно преименувано в [[Кралство Югославия]], югославските павителстваправителства подлагат българското население на [[денационализация]], насилствена [[асимилация]] и [[сърбизация]]. През [[1920]] година е приет Закон за защита на държавата, който не признава [[национално малцинство|националните малцинства]] в държавата и принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена. Много българи загиват на новата българо-сръбска граница "при опит за бягство". До [[1930]] година на тази граница са убити повече от 300 души. Повече от половината от населението е принудено да емигрира в България. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на [[сръбски език]], сръбска история и култура. Часовете по вероизповедание се провеждат на сръбски език. Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби. Към фамилните имена, вместо утвърдените техни български окончания "''ов''" и "''ова''", принудително се поставят сръбски окончания на "''ич''". Забранява се говоренето на [[български език]] на публични места. На населението в Западните покрайнини се налагат тежки данъци, реквизиции и глоби по всякакъв повод. Принудителният труд също се налага повсеместно. Липсата на пътища между Западните покрайнини и градовете във вътрешността на Сърбия практически изолира населението. Българското население е лишено от политически права. То може да участва в парламентарните и местни избори, но е ограничено да гласува само за представители на традиционни сръбски партии. Опитите за сърбизирането на българското население срещат организирана съпротива. На 15 и [[16 юни]] [[1924]] година в София се основава ''Временен върховен комитет за бежанците'', който свиква първата ''Конференция на бежанците от Западните покрайнини''. Създава се организация с повече от 3 000 члена, разпределени в 68 дружества. Започва издаването на вестниците "''Западни покрайнини''" и "''Западно ехо''". Представителят на организацията поета [[Емануил Попдимитров]], пледира за правата на българите от Западните покрайнини пред редица международни форуми. Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет е създаден ''Научен институт "Западни покрайнини"'', в който членуват 44 именити български учени. Основната цел на Института е да събира и опазва материали за българския характер на населението в Западните покрайнини. През [[1923]] г. се създава [[Вътрешна западнопокрайненска революционна организация|Вътрешната западнопокрайненска революционна организация "Въртоп"]]. Тя е основана в отговор на терор над българското население и въплъщава идеята за въоръжена борба за национално освобождение и присъединяване на Западните покрайнини към България. Когато репресиите достигат застрашителни размери, членовете на организацията пристъпват към провеждане на серия от [[атентат]]и, политически убийства и диверсии на територията на Западните покрайнини — [[Враня (град)|Враня]], [[Ниш]], [[Пирот]], [[Цариброд]], както и в [[Белград]].

След [[1989]] година настъпва процес на демократизация в България. За пръв път в новата ни история след [[1919]] година в периода [[1992]]-[[1994]] правителствата на [[Филип Димитров]] и проф. [[Любен Беров]], поставят въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаване на техните граждански и човешки права пред [[Организация на обединените нации|ООН]] и при разглеждането на доклада за Югославия пред комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация. По този въпрос с делегацията на [[Съюзна република Югославия|СР Югославия]] се разменят остри официални документи. От сръбска страна се отрича всякакво нарушение на правата на българското национално малцинство. Тези документи са разпространени и сред всички държави-членки на [[Организация на обединените нации|ООН]]. Така за първи път проблемите на българите в Западните покрайнини намират място в докладите на Комисията на ООН по правата на човека и резолюцитерезолюциите на [[Общо събрание на ООН|Общото събрание на ООН]]. Светът най-после научава за проблемите на българското [[национално малцинство]]. Въпреки това през [[1992]] година своя реч в град [[Неготин]] [[Слободан Милошевич]] заявява, че от двете страни на река [[Тимок]] живее един народ - сръбският. На тази нагла претенция българското правителство не реагира. Веднага след това Югославия излиза с документ, че в България има "огромно сръбско малцинство", чиито права се "нарушават". През [[1992]] година е създаден [[Демократичен съюз на българите в Югославия |Демократичният съюз на българите в Югославия (ДСБЮ)]]. Правителството на проф. [[Любен Беров]] два пъти (през [[1995]] г.) на официални преговори с югославски правителствени делегации иска Югославия да спазва правата на нашите сънародници. Въпреки обещанията от страна на СРЮ да съдейства за подобряване положението на българите, тя продължава да провежда старата си политика спрямо тях.

След [[1993]] година българската страна предприема редица стъпки също за защита правата на българите в този край на Сърбия. С нейна помощ двама представители на ръководството на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) представят по време на сесията на [[Комисия на ООН за правата на човека|Комисията на ООН за правата на човека]] в [[Женева]] проблемите на българите в Западните покрайнини. ХелзинскиятХелзинкският комитет за човешките права на българите в Югославия изпраща редица доклади до международни организации, в които са изложени редица факти за нарушение на гражданските, човешки и национални права на българите в Западните покрайнини. През [[1997]] година правителството на [[Иван Костов]] съдейства за откриване и оборудване на [[Културно-информационен център в Цариброд|Културно-информационни центрове (КИЦ)]] в Цариброд и Босилеград. Започва издаването на Бюлетин на КИЦ. След [[1998]] година благодарение на активната дейност на Министерството на образованието и науката, повече зрелостници от Западните покрайнини продължават своето образование в университети в България, отколкото в Сърбия. След свалянето на Милошевич от власт и демократизацията на Сърбия се наблюдава известно подобрение на положението на българите в Западните покрайнини, което обаче не засяга съществено икономическото положение. През 2004 година най-голямото предприятие в Цариброд — "Гумарска индустрия Димитровград" е обявено в несъстоятелност и престава да функционира.