Симеон Хаджикосев: Разлика между версии

Симеон Хаджикосев е роден в София на 7 март 1941 г. в семейство на чиновник. По бащина линия родът му е от Централния Балкан (гр. [[Дебелец]], Великотърновско), а по майчина - от Македония (Баба му е от Прилеп, дядо му - от [[Кукуш]], а майка му е от [[Солун]], където се установява семейството). За хуманитарните интереси на бъдещия литературен критик и историк съществен дял имат баща му Дончо С. Хаджикосев и чичо му Косю Хаджиев, инженер и математик, но полиглот с немски, френски, руски, английски и турски език.

Завършил е с отличие 22 ССУ "Г. С. Раковски". През 1958 г. печатипечата в сп. "Родна реч" първото си стихотворение - "Раковски". Между есента на 1958 г. и есента на 1960 г. отбива военна служба като граничар в село Ботурче, Ивайловградско. През същия период публикува около 25 стихотворения в сп. "Родна реч", в. "Средношколско знаме", в. "На боеви пост" и в. "Нов живот" ([[Кърджали]]).

През 1960-65 г. следва Българска филология във Филологическия факултет тана [[Софийски университет|Софийския университет "Св. Кл.Климент Охридски"]]. Завършва като отличник на випуска и бива назначен за стажант-асистент по западноевропейска литература към Катедрата по Теория на литературата във Филологическия факултет (днес Факултет по славянски филологии). Там работи без прекъсване от 1965 г., от когатооткогато трае и бракът му с Мария Хаджикосева, от която има двама сина - Роман и Антон.

В Университета минава през всички стъпала на служебната йерархия: стажант-асистент (1965-67), асистент (1972-73), старши асистент (1973-75), главен асистент (1975-81), доцент (1981-91), професор (1991). През 1971 г. защищава успешно кандидатска дисертация на тема "Идейно-естетическо развитие в поезията на [[Пол Елюар]]", а през 1989 г. докторска дисертация на тема "Провансалската лирика и нейното въздействие върху средновековната европейска поезия". През 1978-80 г. е лектор по български език и цивилизация в университета "Жан Мулен" в [[Лион]], Франция, а през 1994-96 г. - гост професор в Славянския семинар на Университета "Георг Аугуст" в [[Гьотинген]], Германия.

Неговата литературнокритическа и изследователска дейност е основно в 2 направления - западноевропейска литература и съвременна (преди: „постмодерна“) българска литература. Писал е статии и върху [[научна фантастика|научната фантастика]]. Автор е на повече от 30 книги, 100-цистотици статии, есета, рецензии в литературния и периодичния печат, но основен труд е неговата монументална поредица „Западноевропейска литература“ (досега в 6 тома). Автор е на мемоарна [[тетралогия]], събрана в автобиографичните книги "Записки на конформиста" (2005) и "Записки на вътрешния емигрант" (2006).

=== Многотомникът "Западноевропейска литература" ===

Осъществяването на подобен труд досега не е предприемано не само у нас, но и в никоя европейска страна. Първата част проследява процесите в европейската литература от началото на Средновековието до края на епохата на Ренесанса (V в. - ХVІІ в.). Втората част на изследването проследява три културноисторически формации, присъщи на култеритекултурите от Централна и Западна Европа - барок, класицизъм и Просвещение. Проследени са феномени от средата на ХVІ в. до 1808 г., годината, през която Гьоте публикува първата част на своя "Фауст". Том трети и четвърти са в общи линии посветени на водещите култури на европейския романтизъм: немскоезичен и английски романтизъм (Част трета) и романски романтизъм (френски, италиански, испански, португалски романтизъм в Част четвърта). Изключение в тези два тома са студията за късния Гьоте в Част трета и тази за Хьолдерлин, с която завършва Част четвърта. Гьотевият "Фауст" има ясно доловимо взаимодействие с немския романтизъм, а Хьолдерлин е една от най-ярките романтически личности на епохата (на непризнатия и нещастен гений). Част трета и четвърта на "Западноевропейска литература" обхващат времевия диапазон от първата половина на ХІХ в., но поради закъснялостта на някои романтически формации (италиански, испански, португалски романтизъм) анализът по необходимост обхваща и третата четвърт на ХІХ в.

Петата част от "Западноевропейска литература" е посветена на големите френски реалисти от ХІХ в. Въведение в нея е голямата студия "РеализмънРеализмът - флогистонът на литературознанието", в която авторът разглежда проблема за реализма в литературата от гледище на новите процеси в културата в началото на третото хилядолетие. В този том са поместени студии за единадесет големи френски реалисти (има статия и за Юго след 1851 г.), като наблюденията са изведени до 1908 г., годината, в която бъдещият тогава Нобелов лауреат за литература [[Анатол Франс]] публикува своята сатирична антиутопия "Островът на пингвините".

ВЗа шестата част първоначалноавторът пише: "Първоначално не възнамерявах да включа очерци за Елизабет Гескъл и [[Антъни Тролъп]], но впоследтвие се убедих, че книгата не би била пълноценна, ако тези писатели липсват. Сред първоначалните ми намерения фигурираха Джордж Мередит и [[Томас Харди]], но в хода на работата реших, че първият издребнява на фона на големите викториански романисти, а вторият, не е типичен неин представител. Що се отнася до [[Луис Карол]] в книгата, то също дойде по-късно и е мотивирано в последната глава."

Седмата част от "Западноевропейската литература", обозначена с подзаглавието Другите големи реалисти от ХІХ век, предлага очерци за най-значителните немскоезични писатели от онази епоха от Австрия, Германия и Швейцария, но също така набег и към редица по-малки литератури като бейгийскатабелгийската и към едно от чудесата на европейската култура през онова столетие - скандинавските литератури.

Едно от достойнствата на тази обемиста поредица е българоцентричният поглед към процесите и явленията в западноевропейската литература и култура. Надстроявайки постиженията на най-големия български литературовед и компаративист проф. [[Иван Шишманов]], авторът не се е поколебал да придаде на изследването си и образователен характер, като е цитирал в томовете откъси от стотици шедьоври на западноевропейската литература в поезия и проза, непревеждани у нас. В публикуваните досега пет тома са поместени няколко хиляди стиха от класически шедьоври в художествен превод, дело на самия автор.

При написването на първите четири тома от поредицата авторът се е равнявал по лекционните курсове на проф. Иван Шишманов (особено неговата сравнителна литературна история на ХVІІІ в.), по "История на английската литература" на проф. [[Марко Минков]], издадена на английски език, старал се е да избегне недостатъците на университетските учебници на проф. Ал. Пешев, Пешев / Митов, Пешев / Л. Стефанова, които само допреди десетилетие все още служеха на студентите у нас при подготовката им за изпит по западноевропейска литература.

Подходът на Симеон Хаджикосев към историята на западноевропейската литература е интердисциплинарен. Освен чисто литературоведските анализи той съдържа елементи на психобиографизъм, културологически, социологически и антропологически подходи. На страниците на неговата история се споменават и многобройни исторически личности, говори се за архитектура, живопис и музика, има интерес дори към история на модата. Третият том започва например със студията "Новият деветнадесети век", която е опит за синтетичен портреспортрет на столетието. В студиите, посветени на отделни автори, са посочени и анализирани почти всички български писания за тях, заслужаващи внимание. Десетки са портретите за автори, които само са били споменавани бегло у нас. При всички случаи изследователят се е старал да поднесе съвременна визия за разглежданите писатели, като не е криел надеждата си, че тези литературни портрети могат да предизвикат появата на преводи на редица творби на български език или преиздаването на отдавна изчерпани преводи.