Разлика между версии на „Lockheed U-2“

17 байта изтрити ,  преди 8 години
м
форматиране: 4x интервали (ползвайки Advisor.js)
м (r2.7.1) (Робот Промяна: ko:록히드 U-2)
м (форматиране: 4x интервали (ползвайки Advisor.js))
|тип = височинен разузнавателен самолет
|производител = Lockheed Skunk Works<br\>[[Локхийд Мартин|Lockheed Martin]]
|снимка = Файл:Usaf.u2.750pix.jpg|220px
|заглавие = Тип Lockheed TR-1 в полет
|дизайнер = [[Кели Джонсън]]
|модификации със собствени статии =
}}
'''Локхийт U-2''' (на [[английски език]] - ''Lockheed U-2'') (по прякор "Dragon Lady"), е [[разузнаване|разузнавателен]] [[самолет]], използван от военновъздушните сили за [[полет]]и на много висока надморска височина (70000 фута / 21000 метра), на границата на [[Тропосфера]]та и [[Стратосфера]]та, експлоатиран от [[ВВС на САЩ]] (USAF), а преди това е летял от Централното разузнавателно управление ([[ЦРУ]]), за събиране на разузнавателна (шпионска) информация при всякакви метеорологични условия<ref>Drew, Christopher. [http://www.nytimes.com/2010/03/22/business/22plane.html?ref=homepage&src=me&pagewanted=all "U-2 Spy Plane Evades the Day of Retirement."] ''[[Ню Йорк Таймс]]'', [[21 март]] [[2010]]. Преглед на: [[23 март]] [[2010]].</ref>.
 
Самолетът се използва и за изследвания и развитие на сателитна връзка, калибриране на сателити и сателитна проверка на данни.
 
== История на създаването ==
В началото на 50-те години на [[ХХ век]], с началото на [[Студена война|Студената война]], [[САЩ|американските]] военни искали да притежават по-добро стратегическо разузнаване, което да им помогне да се определи състоянието на [[СССР|съветските]] военни възможности и намерения. Съществуващите дотогава разузнавателни самолети били предимно адаптирани стратегически [[бомбардировач]]и, преработени за разузнаване на далечно разстояние, които обаче били уязвими по отношение на зенитна [[артилерия]], ракети и др. противовъздушно снаряжение.
 
В началото на 50-те години на [[ХХ век]], с началото на [[Студена война|Студената война]], [[САЩ|американските]] военни искали да притежават по-добро стратегическо разузнаване, което да им помогне да се определи състоянието на [[СССР|съветските]] военни възможности и намерения. Съществуващите дотогава разузнавателни самолети били предимно адаптирани стратегически [[бомбардировач]]и, преработени за разузнаване на далечно разстояние, които обаче били уязвими по отношение на зенитна [[артилерия]], ракети и др. противовъздушно снаряжение.
 
Смятало се е, че въздухоплавателно средство, което може да лети на височина 70000 фута (21000 метра) ще бъде извън обсега на съветски ракети и дори извън техните [[радар]]ни станции<ref>Miller, Herbert L. (Director). [http://www.gwu.edu/~nsarchiv/NSAEBB/NSAEBB54/st04.pdf "Suggestions re: The Intelligence Value of AQUATONE."] ''Central Intelligence Agency'', [[17 юли]] [[1956]]. Преглед от: [[10 март]] [[2009]].</ref>. Това би позволило на прелитащите на голяма височина самолети да направят безопасно въздушни [[фотография|фотографии]] на военни и други обекти.
Под кодовото име "Плешив орел" (на английски език - ''"Bald Eagle"''), ВВС на САЩ сключва договори<ref>Pocock 2005, p. 10.</ref> с фирмите Bell Aircraft, Glenn L. Martin Company и Fairchild за разработването на еднодвигателен разузнавателен самолет. Служителите от отдел "Разработки" на Lockheed Aircraft Corporation дават на авиационният [[инженер]] Кларънс "Кели" Джонсън възможността да разработи дизайна за новата [[машина]]. Джонсън бил брилянтен [[дизайнер]], който отговаря за разработването на легендарния [[П-38 Лайтнинг]] и реактивният [[P-80 Шутинг Стар]]. Джонсън бил също така известен и с предсрочно завършваните от екипа му проекти, работещи в отделно подразделение на компанията, наречена шеговито Skunk Works.
 
Концептуалният модел на Джонсън, наречен съкратено CL-282, преставляващ планер с много тънки и силно разперени криле на фюзелажа, бил друг от неговите проекти, както и реактивният [[F-104 Старфайтър]]. За да се ​​намали теглото на първоначалния проект, машините били проектирани да нямат конвенционален колесник, което щяло да затрудни кацането, и било на път да провали проекта.
 
Дизайнът бил отхвърлен от Военновъздушните сили, но привлича вниманието на няколко цивилни бизнесмени, членове на експертна група, най-вече на [[Едуин Ланд]], който е известен като бащата на мигновени фотография (основател на компанията [[Полароид]]). Ланд предлага на тогавашният директор на ЦРУ [[Алън Дълес]], управляваната от него агенция да финансира и експлоатира този самолет. След среща с президента [[Дуайт Айзенхауер]], Локхийт да получат договор за изработването на 20 самолета, на стойност 22,5 милиона щатски долара. Програмата е преименувана на U-2, като "U" се отнася за преднамерено неясни наименования. ЦРУ използва кодовото име "AQUATONE" за проекта, а от ВВС използват името "OILSTONE"<ref>Pocock 2005, p. 24.</ref>.
Когато първите прелитания над територията на Съветския съюз са били засечени от съветски радар, ЦРУ инициира проекта RAINBOW, за намаляване на радарната U-2 видимост на самолета. Тези усилия в крайна сметка се оказват неуспешни, и се започва работата по нов проект, което води до създаването на Lockheed А-12 Oxcart. Проекта е рестартиран през 80-те години, което води до осъвремененяване и модернизиране в дизайна на U-2.
 
== Дизайн ==
Уникалният дизайн, който дава на U-2 забележителни резултати, го прави също така много труден за управление и полет<ref>''Invention & Technology Magazine,'' Volume 22, number 3.</ref>. Той е проектиран и произвеждан за планиране с минимално тегло, като повечето самолети имат версии с единична седалка, а има само пет двуместни версии които са известни да съществуват<ref>Karl, Jonathan. [http://abcnews.go.com/Technology/story?id=3490523&page=1 "So High, So Fast."] ''ABC News'', 17 August 2007. Retrieved: 8 March 2009.</ref>. Ранната версия на U-2 е захранен с турбореактивен двигател Pratt & Whitney J57<ref>Donald, David, ed. "Lockheed U-2". ''The Complete Encyclopedia of World Aircraft''. New York: Barnes & Noble Books, [[1997]]. ISBN 0-7607-0592-5.</ref>. Версиите U-2 В и TR-1A използвали по-мощният Pratt & Whitney J75. U-2S и TU-2S имали още по-мощният турбовитлов двигател General Electric F118. За да поддържа своя оперативен таван от 70000 фута (21000 метра), моделите U-2А и U-2C (вече не е в експлоатация) трябвало да летят близо до тяхната максимална скорост.
 
Уникалният дизайн, който дава на U-2 забележителни резултати, го прави също така много труден за управление и полет<ref>''Invention & Technology Magazine,'' Volume 22, number 3.</ref>. Той е проектиран и произвеждан за планиране с минимално тегло, като повечето самолети имат версии с единична седалка, а има само пет двуместни версии които са известни да съществуват<ref>Karl, Jonathan. [http://abcnews.go.com/Technology/story?id=3490523&page=1 "So High, So Fast."] ''ABC News'', 17 August 2007. Retrieved: 8 March 2009.</ref>. Ранната версия на U-2 е захранен с турбореактивен двигател Pratt & Whitney J57<ref>Donald, David, ed. "Lockheed U-2". ''The Complete Encyclopedia of World Aircraft''. New York: Barnes & Noble Books, [[1997]]. ISBN 0-7607-0592-5.</ref>. Версиите U-2 В и TR-1A използвали по-мощният Pratt & Whitney J75. U-2S и TU-2S имали още по-мощният турбовитлов двигател General Electric F118. За да поддържа своя оперативен таван от 70000 фута (21000 метра), моделите U-2А и U-2C (вече не е в експлоатация) трябвало да летят близо до тяхната максимална скорост.
 
== Източници ==