Херцеговинско-босненско въстание (1875 – 1878): Разлика между версии

За въстанието съдейства и разпространението на идеята за обединение на сърбите в една национална държава, контрирано от агитацията за присъединяване на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария. Посещението на [[Франц Йосиф]] в [[Далмация]] през пролетта на 1875, покогато време на коетоавстро-унгарският император [[Франц Йосиф]] приема демонстративно множество делегации и писма с молби за анексиране на двете провинции, провокира засилване на пропагандата.<ref name="stavr397"/>

Бунтовете в Херцеговина и Босна и съпровождащите ги масови репресии (до март 1876 бежанската вълна през държавните граници достига 156 хиляди&nbsp;000 души) предизвикват силен обществен натиск в Сърбия и Черна гора за освободителна война с Османската империя.<ref name="iav"/><ref name="stavr400">{{Харв|Stavrianos|2000|loc=400}}</ref> Това буди опасения в Австро-Унгария, която е против териториалното разширение на двете славянски държави, а също и в [[Русия]]. Подложено на натиск от славянофилите, руското правителство подкрепя нотата на австроунгарския външен министър [[Дюла Андраши]] от декември 1875, която изисква аграрни реформи, премахване на данъчните прекупвачи, използване на приходите от босненско-херцеговинските данъци само за двете провинции и мюсюлманско-християнска комисия, която да надзирава прилагането на тези мерки. Нотата е приета от [[Висока порта|Високата порта]] (през февруари 1876), но не и от въстаниците, които не виждат гаранции за прилагането на реформите докато двете области са под частичен османски контрол.<ref name="stavr400"/> За да преодолеят резервите им, с Берлинския меморандум от май 1876 външните министри на [[Германия]], Австро-Унгария и Русия се съгласяват да отложат разоръжаването на въстаниците и обещават прилагането на реформите да става под надзора на консулите на големите европейски държави. Меморандумът няма ефект, тъй като е отхвърлен от [[Великобритания]]. В края на юни сръбският княз [[Милан Обренович|Милан]] обявява война на Османската империя, последван след няколко дни от черногорския княз [[Никола I Петрович Негош|Никола]].<ref>{{Харв|Stavrianos|2000|loc=400-402}}</ref>

Провъзгласяването на съединението между Сърбия и Босна предизвиква Австро-Унгария да заяви териториалните си претенции. С [[Райхщадско споразумение|Райхщадското споразумение]] (юли 1876) Русия се съгласява с австроунгарска окупация на Босна и Херцеговина. Споразумението е потвърдено през януари 1877, скоро след като проектът за автономия на двете области се проваля окончателно заедно с [[Цариградска конференция|Цариградската конференция]].<ref>{{Харв|Pavličević|1973|loc=136-138}}</ref> Междувременно, поражението на сръбската армия от турците през октомври 1876 принуждава Белград да сключи примирие и намалява драстично подкрепата за въстанието. Черногорската армия продължава военните действия в Херцеговина (въстаниците съставляват над ¼ от състава и&#768;), но е разбита през юни 1877. В Босна, с изключение на районите с хайдушки чети, обхватът на антиосманските действия се свива в северозападния край на страната. В началото на август 1877 този въстанически анклав, оглавяван от Деспотович, е унищожен от османците в резултат на битката при Църни потоци. Започналата междувременно [[Руско-турска война (1877-1878)|руско-турска война]] позволява на около хиляда въстаници да се задържат в планинските райони. Формалният крайКраят на въстанието настъпва през август 1878, когато по-голямата част от въстаниците начело с [[Голуб Бабич]] се предават на австро-унгарските окупатори.<ref>{{Харв|Pavličević|1973|loc=139-141}}</ref><ref>{{Харв|Генов|1978|loc=236-237}}</ref>