Лигатура (типография): Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Карамата бг (беседа | приноси) Редакция без резюме |
Карамата бг (беседа | приноси) |
||
Ред 19:
Стандартни примери за букви, възникнали като лигатури, са [[латинска азбука|латинските]] [[Æ]], [[æ]] и [[Œ]], [[œ]]. Те представляват самостоятелни гласни звуци, които се произнасят средно между a-е и съответно o-е. В немския пък омекотените прегласни ä, ö и ü възникват исторически от лигатурите ae, oe, ue (по-точно, изписани с e отгоре на основния графем - тоест aͤ, oͤ, uͤ). Друг пример е буквата [[W]], която в английския замества руническата буква wynn (Ƿ), а в немския се произнася като [v] (оригиналната буква v по-често се произнася като [f]). W се появява през седми век и представлява съчетаване на две U-та, които по онова време все още са се изписвали по същия начин както V.
В кирилицата, пример за графеми, възникнали като лигатури, са ѣ и ѫ. В старобългарския ѣ първом се е използвало като слято ιь, но в следосвобожденския български език тази буква придобива отделно звуково значение - тя се е произнасяла като удължено е или я, съгласно ѣ-товото правило (всѣки = всеки, сравнено с всѣка = всяка) в средата на думите или като удължено и омекотено е в края на думите (българитѣ = ~ българитeь). Знакът за голям юс ѫ (носовно о/ъ) пък възниква като лигатура още в глаголицата и представлява съчетанието (оѧ) - тоест, изговаряна на носовното е с по-отворени устни. Сръбската буква Ђ (омекотено джь), въведена от Караджич, също възниква като лигатура на Т и ь, но вече да е изгубила това си звуково значение.
| |||