Мит за пещерата: Разлика между версии

'''Митът за пещерата''', познат още като '''Алегория за пещерата''', '''Платоновата пещера''' и '''Притчата за пещерата''', е алегория, използвана от гръцкия философ [[Платон]] в неговия труд „[[Държавата (Платон)|Държавата]]“. Написан е като въображаем диалог между учителя на Платон - [[Сократ|Сократ]] и брата на Платон - Главкон в началото на Книга VII. Алегорията за пещерата е представена след [[Метафора за слънцето|Метафората за слънцето]] и [[Аналогия на разделената линия|Аналогията за разделената линия]]. Алегориите са обобщени чрез [[Диалектика|Диалектиката]] в края на Книги VII и VIII.

В диалога Сократ описва група хора, които са живели оковани за стена в пещера през целия си живот с лице към стената. Хората наблюдават сенките на стената от неща, минаващи пред огъня зад тях и започват да приписват форми на тези сенки. Според Сократ сенките са най-близкото нещо до реалността, което затворниците могат да видят. След това той обяснява как философът е като затворник, който е освободен от пещерата и разбира, че сенките на стената не представляват реалността изобщо, тъй като той може да възприеме истинската форма на реалността вместо обикновените сенки виждани от затворниците.

Във въображаемия диалог на [[Платон|Платон]], Сократ започва като описва сценарий, в който това което хората възприемат за реално всъщност ще е илюзия. Той иска от Главкон да си представи пещера, обитавана от затворници, които са оковани и дъжани неподвижни от детсводетство: освен че техните ръце и крака са държани неподвижно и техните мозъци са промити като са задължени да гледат в стената пред тях. Зад затворниците има огромен огън, а между затворниците и огъня има пътека, по която ходят хора, носещи предмети на главите си "включващи„включващи фигури на хора и животни направени от дърво, камък и други материали"материали“. Затворниците наблюдават сенките, хвърляни от хората без да знаят, че това са сенки. Има и ехо чрез стената от шума от пътеката.

Сократ изказва предположение, че затворниците приемат сенките за живи, а ехото за истински звук, а не просто отражение на реалността, тъй като те са всичко, което те са виждали или чували. Те биха възхвалявали всеки, който най-добре би познал коя сянка ще се появи като някой който познава природата на света и цялото общесво би зависило от сенките на стената.