Павликянство: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Отдолу са дадени повече от 10 източника и още толкова извори. |
Премахната редакция на (б.) исканията за източници са към конкретни твърдения; следва да се разгледат поотделно |
||
Ред 1:
'''Павликянството''' е християнско [[религия|религиозно]] [[движение]], появило се през [[7 век]] в [[Армения]]. За негов създател се смята [[Константин Мананали]], създал първата арменска павликянска общност около [[660]] година и осъден на смърт като [[ерес|еретик]] от византийския император [[Константин IV Погонат]]. Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 година с основаването на Павликянската държава{{източник}} с център Тефрике - днешен [[Дивриги]] в област [[Сивас]], [[Турция]], благодарение на съюза си с [[Арабски халифат|арабите]] и образуването на общ фронт срещу [[Византийска империя|Византийската империя]].{{източник}}
== Връзка с други ереси, име и същност ==
Павликянството е често свързвано от днешните изследователи с [[манихейство]]то и [[богомилство]]то и характеризирано, в сравнение с по-умерената доктрина на последното, като изповядващо "краен дуализъм". То получава широка популярност на Балканския полуостров през средновековието.
Според някои, павликяните извеждат доктрината си, както и своето име, от [[Антиохийска патриаршия|антиохийския патриарх]] [[Павел от Самосата]] и неговото учение. За пръв път е споменато на синода в Dowin през 718 г. Според [[Петър Сикелиот]] (гр. Πέτρος Σικελιώτης) и патриарх [[Фотий]] (9 в.) павликянството представлявало дуалистична секта, която не признавала Стария Завет, части от Новия Завет, религиозните и църковните култове и служби, почитанието на икони и реликви и църковните отци. Те отричали кръста като християнски символ, смятайки го за езически смъртоносен инструмент за мъчение. Представата им за [[Исус Христос]] носела черти на гностицизма. Смятат се, заедно с [[богомили|богомилите]], за родоначалници на [[катари|катарите]], които във [[Франция]] през 12 и 13 в. често са наричани с производни имена от '''павликянин''' (paulician) и '''българин''' (bougre). [[Тондракити]]те от 10 век фактически са продължители на павликянството. Произходът на [[афшар|афшарите]], [[йезид|йезидите]] и [[алевии]]{{източник}}те също сочи за връзка с павликянските общности, възприели сектантски и синкретичен ислям в горна [[Месопотамия]], северна [[Сирия]] и множество райони на [[Кюрдистан]].
== Основни положения на доктрината ==
Известната {{източник}}византоложка Нина Гарсоян, на базата на арменски източници, сочи че ранната павликянска доктрина не е дуалистична и се развива във византийските среди от форма на консервативното християнство. Основните положения на павликянската доктрина, изложени тук, са залегнали във втория етап на развитието на движението. Съгласно павликяните има две дадености: Злото и Доброто. Злото е създало материята и материалния свят с неговите закони, а доброто е господар на небето, на душевния свят. Трябва да се почита доброто, душевното.
Павликяните са противници на злото и затова са противници на създадената от злото материя, богатства, закони и управление и се борят за отстраняването им от света. Тази борба в много случаи се свежда до въстания срещу феодалните владетели и църковни власти с оглед да се
премахнат всички закони и насилия.
Ред 19:
Според византийския историк [[Теофан]], [[арменци]] от райони изповядващи павликянство в историческа [[Армения]] - Мелитене (днес [[Малатия]]) и Теодосиополис (днес [[Ерзурум]]), са преселени в [[Тракия]], след 764<ref>Nikephoros Patriarch, Opuscula Historica, C.de Boor, (Leipzig, 1880), p.66 in VV,V (1952), pp.49-72.</ref> г., по времето на императора [[Константин V Копроним]].
По-късно, по времето на император [[Лъв V Арменец]], императрица Теодора и император Василий I, се извършват нови преселвания на павликяни. Част от павликяните въстават срещу византийските управници и по времето на император Лъв V се преселват при [[сарацини|сарацините]]<ref>http://www.newadvent.org/cathen/11583b.htm</ref>.
Последното голямо преселване е през 970 г., когато в района на Филипополис (днешен [[Пловдив]]) се заселват 200 000 {{източник}}[[арменци]] - [[тондракити]] (вж. В. Джурас в препратките). Според американската византоложка Н. Гарсоян, тези арменци са потомци на павликяни, които са били преселени в Сирия след падането на Павликянската държава през 871 г., а тондракитите са последователите на павликянството в Армения (вж. в препратките Paulicians). Някои изследователи смятат, че Рипсиме (типично арменско име) или на латиница Hripsime, майката на цар [[Самуил]], е от арменски произход, а първата жена на цар Самуил - Косара - от павликянско-арменски произход<ref>Adontz, Nicholas. Études Arméno-Byzantines. Samuel l'Arménien roi des Bulgares. Livraria Bertrand. Lisbonne, 1965, Pp. 347-407 (395, 396)</ref><ref>http://en.wikipedia.org/wiki/Kosara_of_Bulgaria</ref>.
Допълнително по-масово заселване на павликяни в [[Родопи | Родопите]]{{източник}} се извършва след въстанието им в Пловдивско (1084 г. - 1086 г.) , така и след смъртта на [[Калоян]] пред стените на [[Солун]] през [[1207]] г. и последвалото оттегляне на българите от [[Тракия]] към гр. [[Търново]], когато гр. [[Пловдив]] престава да бъде гостоприемен за павликяните и те се преселват към Родопите{{източник}} в околността на [[Рупчос]] (западно от [[Чепеларе]]), а други – по течението на река [[Осъм]]. По това време павликяните от селището Алексиополис-Неокаструм-Калъчлий-Генерал Николаево (днес част от гр. [[Раковски]]) също се преселват по тези места, както и в близките села: [[Калаброво]], [[Хаджиево]], [[Габарево]] и [[Караманово]].{{източник}}
Византийските власти са преселвали павликяни не само на Балканите. Императорът Константин VI преселва павликяни в Сицилия през 794 г. В Историята на християнската църква (вж. Външни препратки) се отбелязва тяхното преселване в [[Италия]] и [[Сицилия]]. Акад. Йордан Иванов отбелязва наличието на павликянски общности през [[885]] г. в различни части на [[Италия]], а Джон Кристиан установява, че в [[Италия]] и [[Франция]] павликяните и албигойците ( наричани също [[катари]]) се срещат на една и съща територия и нямат съществени различия в доктрините и практиката си.
Ред 27:
По данни на М. Йовков, първите сведения за павликянски селища от 16 век в католическите архиви са на Якомо ди Лукари и Николо ди Марини – дубровнишки търговци в [[Силистра]], които на 5 декември 1580 г. съобщават на папския визитор в [[Цариград]], че между [[Никопол]] и [[Русе]] има 12 селища на “павлини” (павликяни), като посочват имената на четири от тях: [[Ореш]], [[Петокладенци]], [[Маринополци]] и [[Белене]]. През 1601 г. Мавро Орбини отбелязва, че павликяните се установили около Дунава, недалеко от [[Никопол]] и образуват 14 села. През 1611 г. католическият архиепископ Марино Бици уточнява, че павликяните обитават 17 селища и около 1330 къщи. По-подробен е Петър Солинат, който в доклада си до Рим от 1622 г. посочва 33 селища, населени с павликяни, между които 24 са в Централна Северна България. От тях 16 са типично павликянски: [[Петокладенци]], [[Трънчовица]], [[Брестовец]], [[Белене]], [[Ореш]], [[Кочатово]], [[Барносово]], [[Варена]], [[Долно Лъжане]], [[Скравена]], [[Капитанци]], [[Горно Лъжане]], [[Тележане]], [[Бъсцево]], [[Калугерица (квартал на Каспичан)|Калугерица]] и [[Маринополци]], а в 8 селища съвместно съжителствуват павликяни с православни, католици и мюсюлмани: [[Деков]], [[Сокиево]], [[Татари]], [[ Стежерово]], [[Търново]], [[Ловеч]], [[Свищов]], [[Провадия]]. Солинат посочва и 4 павликянски селища в Северозападна България, населени с католици и правослвани: [[Чипровци]], [[Железна]], [[Клисура]] и [[Славоно]], 2 селища във [[Влашко]]: [[Катанево]] и [[Орехово]], 4 в Южна България: [[Калаброво]], [[Павликян]], [[Давуджево]] (дн. кв. [[Миромир]] на гр. [[Хисаря]]) и [[Хаджиево]].
През 1672 г., когато турците завладяват земите на Каменец - Подолск ([[Подолие]]) - част от Полско-литовската държава ([[Жечпосполита]]), преселват тамошни павликяни в Родопите.{{източник}}
Покатоличени павликяни от [[Северна България]], по време на турското владичество, се изселват в историческата област [[Банат]] (виж ст. “Банатски българи” в раздела “Вижте още”).
Ислямизирани павликяни, след Руско-турската война от 1877/8 г. и след репресии {{източник}}{{източник}}на българските управляващи среди срещу идентичността им през 1882 г., 1912/3 г., 1942 г., 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век, се преселват предимно в [[Турция]].
== Сътрудничество с българските царе ==
Павликяните са били добри бойци{{източник}} и сила, с която са се съобразявали. Заедно с българите, във войните срещу Източната Римска империя се включват и живеещите по българските земи [[арменци]]-[[павликяни]], което личи от т. нар. [[Хамбарлийски надпис]], в който се споменават арменски имена на военачалници на служба при канасубиги [[Крум]] (803-814 г.).
Българските павликяни подпомагат Калоян през [[1205]] г. да превземе град [[Пловдив]], който бил под византийско управление и сключват с него договор за защита на града от [[кръстоносци]]те. Сътрудничеството им с [[Калоян]] спомага за по-нататъшното им териториално разпръскване (вж. частта "Преселвания и изселвания").
Цар Самуил, а вероятно и цар Петър I, са били също подкрепяни
от павликяните.{{източник}}
== Названия и самоназвания ==
Ред 52:
След Освобождението някои от банатските павликяни се завръщат в [[България]] и тук околното население ги нарича "баначани".
Ислямизираните павликяни околното население нарича "помаци" или "торбеши".{{източник}}
== Смяна на религията ==
През [[XVII век]]-[[XVIII век]] една част от павликяните приемат [[католичество|католичеството]]. Днес техни потомци живеят основно в [[Пловдив]]ско и [[Никопол]]ско, както и в [[Банат]]. На местната павликянска общност е наречен град [[Павликени]] и с. [[Горно Павликене]] и [[Горан (село)|Долно Павликене]], Ловешко. В портала на община [[Хисар]] [http://hisar.cbbbg.com/history.html] са дадени подробни данни за покатоличването на павликяните от квартал [[Миромир]] (бившето село [[Миромир|Даваджово]]). Някои от покатоличените павликяни като тези от с. [[Яна]] (Софийска област) впоследствие приемат православието.{{източник}}
Освен [[католичество]]то голяма част от павликяните приемат и [[ислям]]а <ref>[[Йордан Иванов]]. Богомилски книги и легенди, София, 1925 (фототипно изд. С., 1970), с. 36:
Ред 67:
== Антропология ==
Академик [[Константин Иречек]] и професор [[Марин Дринов]] смятат, че [[антрополог]]ическият тип на павликяните е “армено-азиатски”. Професор [[Любомир Милетич]] отхвърля твърденията им, като изхожда от личните си наблюдения при посещения на някои павликянски села в Северна и Южна България, а освен това привежда езикови данни за връзката на павликянските говори{{източник}} с говорите на [[Родопи]]те и потвърждава историческия факт, че [[католици]]те и [[помаци]]те имат общ произход, намерил отражение в диалекта на езика, с който се различават от околните. Според него диалектът им стои много по-близо до старобългарския език, отколкото останалите български диалекти, като причината за това са затворените общности, в които живеят павликяните и помаците по време на турското владичество.
Според ръкопис № 5305 на Ватиканската апостолическа библиотека от 17 век [[павликяни]]те антропологически се различават от околните.{{източник}} В него наред с другите националности, населяващи българските земи, се споменава и за павликяните като отделна [[нация]] (Natione Paulianista) и [[народ]] (Popoli Paolianiati).
[[Турци]]те до Освобождението също различават павликяните от околните.{{източник}} Областта между гр. [[Пловдив]] и гр. [[Карлово]], населена с павликяни, се нарича "Павликянска каза", както и районът между гр. [[Свищов]] и гр. [[Никопол]].
== Павликянски топоними на Балканите ==
Ред 109:
== Павликянски фолклор ==
Устното творчество на селищата, свързани с павликянството, е богато на интересни разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни и обреди. Някои от тях са събрани, записани, подредени и издадени в няколко тома като съставна част на Банатския български фолклор. Песните, посветени на павликяните, днес - в началото на 21-и век, се пеят от млади и възрастни банатчани с чувство на голяма гордост. Към тези песни се отнасят: “Palućenska muma”, “Palućensći biulčeta”, “Palćensku vesélji” и др. Недостатъчно проучен остава въпросът относно неделинския двуглас - уникален начин на пеене в света, свързан с павликянството чрез принадлежността на неделинския диалект към павликянските говори.{{източник}}
== Павликянска диалектна група ==
Ред 116:
Изследователят П. Голийски на базата на редица езикови факти твърди, че окончателното деарменизиране и съответно българизиране на павликяните настъпва някъде около самия край на 15 век и в самото начало на 16 век, а на територията на днешна Македония към средата на 17 век.
Има изключения в бившата Павликянската област между Пловдив и Карлово, където този процес е приключил към втората половина на 19 век, когато е прекъснато католическото богослужение на арменски език<ref>(на арменски език) Փէրտահճեան, Ե. Փ.ՊՈԼՍՈՅ ՀԱՅ ԳԱՂՈՒԹՒՆ ԾԱԳՈՒՄԸ ԵՒ ԱՆՈՐ ԵԿԵՂԵՑԻՆ, Փ.ՊՈԼԻՍ, 1929, էջ 39. (Пердахчян, Й. Възникването на пловдивската арменска колония и нейната църква, г. Пловдив, 1929, с. 39)</ref>., забраняват се старите павликянски традиции, курбаните, сватбите, годежите, имената, даже и носиите (вместо пищимала се въвежда сукманът)<ref>Неделчев, Н. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, с.18</ref>. Това е резултат от активизирането на католическите мисионери, които се възползвали от стремежа на турското правителство в средата на 19 век да търси пътища за сближение със западноевропейските страни. Известно е също, че [[Васил Левски]], който е родом от тази област, владее арменски език<ref>Заимов, Ст. Васил Левски, дяконът. 1897 г., 193 с.</ref>. Към средата на 19 век арменци са ръководели църковни настоятелства на покатоличените павликяни в областта, а в началото на 20 век местните жители са съхранявали литература на арменски език<ref>(на арменски език) Փէրտահճեան, Ե. Փ.ՊՈԼՍՈՅ ՀԱՅ ԳԱՂՈՒԹՒՆ ԾԱԳՈՒՄԸ ԵՒ ԱՆՈՐ ԵԿԵՂԵՑԻՆ, Փ.ՊՈԼԻՍ, 1929, էջ 38,39. (Пердахчян, Й. Възникването на пловдивската арменска колония и нейната църква, г. Пловдив, 1929, с. 38, 39)</ref>. В музея на Васил Левски в Ловеч също се съхраняват стари арменски книги.{{източник}}
Езиковедите след Освобождението и през миналия век установяват, че павликяните говорят български език на особен диалект. Наред с общите закономерности на този павликянски диалект, те отбелязват редица особености, които са свързани с местните павликянски говори<ref>[[Стойко Стойков|Стойков, Стойко]]. [http://www.promacedonia.org/jchorb/st/st_2_b_izt_3.htm#hvojnenski „Българска диалектология“]</ref><ref>Иванов, Й. Българска диалектология. Пловдивско Университетско издателство “Паисий Хилендарски”, Пловдив, 1994 г., с. 96</ref><ref>Неделчев, Н. Диалект на българите-католици. Велико Търново, 1994, 321 с. </ref>. През втората половина на 20 век следи от арменския език в павликянския диалект се установяват от специалиста по арменски език в Софийския университет - доц. д-р Едуард Селян<ref>Selian, Edouard: Le dialect Paulicien. In: The Proceedings of the Fifth International Conference on Armenian Linguistics, McGill University, Montreal, Quebec, Canada, 1995. Publisher: Caravan books, Delmar, New York, 1996, 408 pp.</ref>. Малко по-късно друг специалист по арменски език от същия университет, гл. ас. Петър Голийски<ref>Голийски, П. Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието. Автореферат на докторска дисертация. СУ "Св. Климент Охридски", ФКНФ, ЦИЕК, катедра "Класически Изток", секция "Арменска филология". София, 2005 г., 241 с.</ref>, разглежда арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието на основата на допълнителни данни от българските говори и заключава, че антропонимите от арменски произход припокриват районите, населени с павликяни през 15 – 18 век.
| |||