Зайчар: Разлика между версии

За първи път Зайчар се споменава през [[1466]] г. в турски документ, във връзка с броя на българското население на [[Видин|Видинския пашалък]]. Разположен е в Зайчарската котловина, при сливането на [[Църни Тимок|Църни]] и [[Бели Тимок]] в река [[Тимок]]. От средните векове та чак до първите десетилетия на ХХ век населението на Зайчар е западнобългарско по своите етнографски особености, признати и от сръбския етнограф Милан Миличевич ("Кнежевина Србија", Београд, 1876 г.). Една част от местните българи сами себе си наричат торлаци или още старинци, докато друга са преселници в края на ХVІІІ век от Тетевенско и говорят източнобългарски диалект, и носят типичните тетевенски носии.

Градът влиза в пределите на [[Сърбия]] на 27 април 1833 по силата на [[Одрински мирен договор (1829)|Одринския мирен договор]] (1929), слагащ край на [[Руско-турска война (1828-1829)|Руско-турската война (1828-1829)]].<ref name="vk">Военен календар ОТЕЧЕСТВО за 1917 г., издание на в-к Военни известия, София, 1917, стр. 29-30</ref> През 1883 г. зайчарци вдигат въстание срещу сръбската власт с желание за отцепване на града и околията му и присъединяването им към България, но то е неуспешно и е удавено в кръв (Т. Павлов, "Българите в Моравско и Тимошко", София, 1931 г.).

По време на [[Първата световна война]] (1915 - 1918) от 13 октомври 1915 градът е под български контрол. Към 1917 година има население от 9 500 души.<ref name="vk" />

Край околностите на Зайчар се намират останките на римски императорски палат от [[3 век|ІІІ век]] [[Гамзиград|Felix Romuliana]], който е обявен за част от световното културно наследство под защитата на [[ЮНЕСКО]].