В България символизмът достига през първите години на [[XX век]], когато много от младите поети започват да пишат в този стил. Сред тях са [[Пейо Яворов]], [[Димчо Дебелянов]], [[Теодор Траянов]], [[Николай Лилиев]], [[Христо Ясенов]], [[Емануил Попдимитров]].
Съществуват разногласия по отношение на поетичния манифест на символизма, на първата поетична творба, написана в съответствие с новата естетика на символизма. Това място си оспорват "Песен на песента ми" на [[Яворов]] и "Новият ден" на [[Теодор Траянов]]. Според С.[[Симеон Хаджикосев]] въпросът дали Яворов е символист или не има еднозначен отговор, но по отношение на българския символизъм той е фигура, която има аналогично значение на това на [[Бодлер]] за френския. С. Хаджикосев изтъква, че самият Яворов никога не се е смятал за символист, не е участвал в кръговете на младите поети символисти, а когато започва да излиза печатния орган на символистите сп. Звено ( 1914 ), той вече е приключил творческото си дело. Езикът на Яворов според С. Хаджикосев не се идентифицира напълно със символистичния език, защото символистичният канон предполага винаги един втори пласт на езика, който липсва при Яворов. Всъщност той заема символистични [[клише|клишета]], които впоследствие да разруши. Ако при Теодор Траянов откриването на ценностите е финалния акорд на поезията му, то при Яворов се започва с това разрушаване, чиято история [[поезия|поезията]] му описва.
