Левочево: Разлика между версии

{{Селище в България

| екатте = 43219

 

== История ==

 

 

През 19 век селото е било до голяма степен защитено от големи своеволия и жестокости на турците. Това от една страна е заслуга на първенците на селото. Например, изключително богатия чорбаджия Илия Моллаиванов, търгуващ из цялата империя и притежаващ солидни връзки с официалните власти както в Ахъ-Челеби (Смолян), така и в Пловдив, Беломорието и Цариград, неведнъж е защитавал селото от всякакви надвиснали заплахи от страна на Империята, а също и от гръцкото духовенство. От друга страна, местните хайдути (по-късно наричани и комити), които без да го крием паралелно са се занимавали и с чисто разбойничество, са осигурявали и някаква защита на селяните от турски бандити. Официалните турски власти обикновено или не са се интересували от това, че такива бандити нападат раята или дори когато са се опитвали да ги преследват това не е било ефективно. Благодарение на тези два основни вида защитници, може да се каже че селото е спасено от опожаряване или безчинства след Априлското и Илинденско-Преображенското въстания, когато настървените турци беснеят из много родопски села.

 

 

 

 

От средата на 30-те започват някакви организирани действия на държавата предимно в посока подобряване на материалната база на училищата (построяват се нови училищни сгради в много села от района) и разширение (но не и асфалтиране или павиране) на разнебитените тесни пътища. Тези действия стават по-интензивни през периода 1941-1944 г. Тогава Средните Родопи (а в частност и Левочево, край което е минавало алтернативното трасе на пътя от Пловдив за Смолян чак докато през 1983 г. е построен Панорамния път през Пампорово) се оказват по средата на най-късото разстояние между новообразуваната Беломорска област и вътрешността на страната. Първоначално пътя Пловдив-Асеновград-Чепеларе-Рожен-Смолян-Рудозем-Ксанти е бил доста примамлив и за немските войски с оглед придвижването им към Беломорието, но след като се убеждават в лошото му състояние, през март 1941 преминават само някои леки моторизирани части от 164-та пехотна дивизия на генерал-лейтенант Ото Хартман, установили се за известно време в Смолян на път за Беломорието. Така или иначе през целия военен период многократно се усилва трафика по този път (включително и през алтернативния край Левочево), и то не само на военна техника или традиционните каруци, но и на граждански автобуси и камиони (леките коли тогава са били екзотична рядкост за богаташи). По спомени на свидетели от това време, пътуването до Асеновград или Ксанти (около 95 км е разстоянието и до двата града) е било изнервящо преживяване, траещо цял ден дори с автомобил. Местата за разминаване били малко, имало много опасни участъци с чести пропадания, образували се и задръствания - понятие което обикновено свързваме със съвременните големи градове. Всичко това вече налагало въпреки военновременния недоимък още по-интензивно разширение и поддръжка на пътищата в Родопите. В тези дейности взимат участие и жители на Левочево, но работата отново е тежка, зле платена и непостоянна, още повече че държавното финансиране по това време е било насочено предимно към инфраструктурата на Беломорието.

През първите 15-20 години след 1944 година, в контекста на тогавашното политическо положение на новата власт и икономическата изостаналост на България (а и като се има предвид и изостаналостта на района като цяло), започва подобрение на живота в Левочево, често обаче съпроводено с извращенията на тази власт. Продължава работата по разширението на пътищата в Родопите включително бавната работа по прокарване на пътя Левочево-Устово (но по асфалтирането се действа чак след 70-те години). Понеже в селото на практика не е имало едри капиталисти съгласно комунистическите критерии, а властта изисквала "лов на вещици" във всяко населено място, партийните лидери (често полуграмотни) и тук набелязват такива. Техни жертви са били хора, които са били просто малко по-добре материално в сравнение с повечето жители, като например са имали повече гори и земи или са развивали дребна търговия. Имало е и случаи на тормоз и опити за реванш от страна на силните на деня към хора, с които те са имали стари семейни или лични вражди. Притискани са и семейства, които през периода 1941-1944 г. са били преселници в т. нар. "нови земи" в Беломорието просто с цел да намерят по-добро препитание. За щастие, в Левочево престъпленията на комунистическата власт никога не са стигали до фатална крайност, както на много места в България - лагери, убийства. Обикновено на набелязаните семейства е било нареждано да работят само определен вид работа, забранявано да учат висше образование или да работят и живеят извън селото.

 

 

Едва след 70-те години настъпва частична справедливост, когато държавата създава условия всеки да закупува на ниски цени фуражи за подпомагане на личното си стопанство както и повече земи за "лично ползване", като това е обвързано със съответните количества предадена на държавата продукция. Чак през този период се слага край и на задължително налагания от държавата робски труд по отглеждане и първична обработка на тютюн срещу нищожно заплащане. Всичките тези безумия отказват окончателно от селскостопанска работа много голям брой левочевци и това засилва допълнително непрекъснатата и до момента миграция на хората (особено младите) от селото към градовете - в начлото на 50-те предимно към Смолян или мините в Мадан, Рудозем, Кърджали, по-късно и към Пловдив и София. На тези места те намират условия за образование и държавна работа свързана главно с промишлеността, административната или партийната йерархия и не мислят да поглеждат назад. През 60-те години е направен опит да се задържат част от хората на селото, като е построен санаториум за силикозно и туберкулозно болни поради изключително благоприятния климат и чистотата на околната среда. До 1992 г., когато е закрит, в този санаториум работят много жители на селото като обслужващ персонал.

Що се отнася до периода от 1989 г. до днес, отново в контекста на ставащото в цяла България, развитието на селото тръгва надолу. През този период се наследиха предимно негативите на миналото ни - характерните за времето преди 1944 г. партизанщина, алчност и печалбарство на всяка цена, тесногръди дребни частни интереси и лични вражди без мисъл за следващите 5, 10 или 20 години; или пък липса на държавност, бюрокрация, корупция и мафия - наследствата от комунизма. Последвалия и продължаващ все още тотален крах на промишлеността и съответно на обслужващите я сфери в България доведоха до превръщането на Левочево в характерното "село със затихващи функции" поради липсата в региона на възможности за каквато и да е работа, която да е достатъчно платена, за да посрещат хората поне елементарните си нужди. В момента почти всички от около 130-те жители на селото са пенсионери. За сравнение - броя на населението в минали периоди често е надминавал 500 души, и то предимно млади.

 

През последните 5-6 години, макар и много бавно и мъчително, се наблюдават наченки за развитие на туризма в селото. То е съпроводено с множество спънки, причинени както от пазарната конюнктура и лошите закони, така и от бюрокрацията и корупцията на държавната и местната власти в Смолян. До момента е изградено вилно селище "Амампури", в различни фази на строеж са още малките селища "Каталуния", "Касиопея", “Ливърпул плейс сити”, “Вистас” и "Орфей и Евридика". Готов е и новия път свързващ както тях, така и самото село директно с Пампорово (само на няколко км). Макар и след поредица от гафове, може да се каже че в общи линии е готова и останалата инфраструктура по обслужването на тези комплекси (ток, вода, канализация). Ремонтирани бяха и няколко частни къщи в селото, превърнати в малки хотели. Характерното е, че съгласно плановете в района не се предвиждат повече строежи, тъй като най-сетне има поука от грешките с безумното бетониране и презастрояване на големите български курорти.

 

Някои по-важни събития за селото:

*В началото на 20-те години на миналия век, когато край селото преминават телефонните жици между Пловдив и Пашмакли (Смолян), кметството на селото също е свързано със света чрез постоянна телефонна линия.

* 30-те години - с много доброволен труд на населението са построени каптаж, водоем и водопровод (дотогава селските чешми са били малко, с локални водохващания и къси дървени или глинени водопроводи). Първоначално чешмите са били външни, като всяка е обслужвала по няколко къщи. Главните тръби между каптажа и водоема са били най-напред глинени и съответно много трошливи, след години са заменени с етернитови, а в края на 80-те години вече са заменени със стоманени (отново с доброволен труд).

* [[Мария Нейкова]] - естрадна певица (тя самата не е живяла в селото но нейния баща е Янко Настрадинов, живял и израснал в Левочево).

* [[Тодор Хвойнев]]

 

== Литература ==

 

== Външни препратки ==

 

{{Община Смолян}}