|
== Биография ==
Писател.
=== Ранни години ===
Пенчо Петков Славейков е роден на [[27 април]] [[1866]] г1866г. в град [[Трявна]]. Той е роден в семейството на Ирина и [[Петко СлавейковиСлавейков]]и, които имат още 6 деца — Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка.. За бащата е трудно да се грижи за него, но той намира пари да изпрати сина си на училище. Малкият Пенчо учи в родния си град и в [[Стара Загора]], където през [[1876]] г1876г. баща му е назначен за [[учител]]. Той е свидетел на опожаряването на Стара Загора по време на [[Руско-турска война (1877–1878)|Руско-турската война]], споменът за което остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет. Тези ''„враснали тъй дълбоко в душата спомени“'' служат на Славейков при работата му върху ''„[[Кървава песен]]“''. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в [гр.[Велико Търново|Търново]].
След края на войната се премества в гр. [[Сливен]], през [[1879]] г. — отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците ''„[[Остен (вестник)|Остен]]“'' и ''„[[Целокупна България (1879 - 1880)|Целокупна България]]“'', а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в [[София]], където Славейков учи до [[1881]] г. След въвеждането на [[Режим на пълномощията|Режима на пълномощията]], баща му, един от водачите на [[Либерална партия|Либералната партия]], е арестуван, след което заминава за [[Източна Румелия]].
Пенчо Славейков продължава образованието си в [[Пловдив]]. През [[1883]] г1883г. е един от начинателите и водителите на ученическия ''смут'' в [[Пловдивска мъжка гимназия|Пловдивската реална гимназия]] против лошото преподаване на ''предметите'', след като учители като П. Р. Славейков, [[Петко Каравелов]] и [[Трайко Китанчев]] били заменени с ''парфюмирани контета и умствено боси „възпитатели“''. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към [[фолклор|народното творчество]]. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари [[1884]] г1884г. заспива върху заледената Марица след невинна детска игра и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, [[Лайпциг]], [[Берлин]], [[Париж]], за цял живот остават поражения — затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на [[меланхолия]], от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на [[Иван Тургенев]] и [[Короленко|В. Г. Короленко]] ''„Живи мощи“'' и ''„Слепият музикант“''. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на ''велик учител'', извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби (''„Cis moll“'' и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на [[Хенрик Ибсен]], [[Фридрих Ницше]], [[Хайнрих Хайне]] и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в [[руски език|руски]] превод.
=== Начало на литературната дейност ===
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През [[1885]] г. той се сближава с [[Алеко Константинов]]. Двамата сътрудничат на списанието ''„[[Библиотека Свети Климент]]“'' с преводи от руски поети. През [[Стефан Стамболов|Стамболовия]] режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на [[1890-те|90-те г.]] (''„Бащин край“'', ''„Любимий падишах“'', ''„Дим до Бога“'', ''„Манго и мечката“'', ''„Цар Давид“'' и други). Същевременно Славейков пише и интимна [[лирика]]. Събира я в първата си книга ''„[[Момини сълзи]]“'', създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането ѝ Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков — вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През [[1892]] г. в списание ''„[[Мисъл]]“'' се появяват първите редакции на поемите ''„Cis moll“'', ''„Сърце на сърцата“'', ''„Успокоения“'', ''„Фрина“''. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество — патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична и др.
През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг [[философия]]. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. ''„Мисъл“'' и на сп. ''„[[Българска сбирка]]“'', създава поемите ''„Ралица“'', ''„Бойко“'', ''„Неразделни“'', и други класически епически песни, първите глави на епопеята ''„Кървава песен“'', много от миниатюрите в ''„[[Сън за щастие]]“''. Много полезно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки приятели за цял живот.
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. [[Лекция|Лекциите]], които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът-неокантианец [[Йоханес Фолкелт]] чете история на новата философия, обща [[естетика]], естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист [[Вилхелм Вунд|В. Вунд]] — [[психология]], [[етика]], [[история на философията]]; [[Елстер|Е. Елстер]] — история на немската литература, [[Вюлкер]] — лекции за творчеството на [[Уилям Шекспир]]; [[Волнер]] — за народния епос на южните славяни и др.
Интересът на Славейков към [[живопис]]та и [[скулптура]]та го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество; посещава театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на [[Йохан Волфганг Гьоте]] и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват [[Теодор Щорм]], [[Лилиенкрон|Д. Лилиенкрон]], [[Демел|Р. Демел]], [[Фалке|Г. Фалке]], [[Ленау|Н. Ленау]] и др. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Х. Ибсен, [[Якобсен|Й. Якобсен]] и др. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ [[Сьорен Киркегор]]; чете трудовете на [[Георг Брандес|Г. Брандес]], [[Ланге|К. Ланге]], [[Артур Шопенхауер]], Фридрих Ницше.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първата година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя [[дисертация]] на тема ''„Хайне и Русия“'' но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
В Лайпциг Славейков завършва ([[1896]] г.) кн. 1 от ''„[[Епически песни]]“'', подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. (Стихосбирката ''„Сън за щастие“'' е плод на многогодишна творческа работа в тази насока). Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. ''„[[Знаме (вестник)|Знаме]]“''.
=== В кръга „Мисъл“ ===
Славейков се завръща в България в началото на [[1898]] г. и през същата година става действителен член на Българското книжовно дружество, днес [[Българска академия на науките]]. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в [[Народна библиотека|Народната библиотека]] в София. Става близък помощник на д-р [[Кръстьо Кръстев]] в редактирането на сп. ''„Мисъл“'' и е в центъра на литературния кръг ''„Мисъл“''. Поддиректор ([[1901]]–[[1909]]1901–1909) и директор (1909–[[1911]]1909–1911) на Народната библиотека, директор на [[Народен театър|Народния театър]] ([[1908]]–19091908–1909). През [[септември]] 1908 г. предприема с театъра турне из [[Македония (област)|Македония]], което в [[Битоля]], [[Прилеп (град)|Прилеп]] и други селища се превръща в културна и обществена [[манифестация]], чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и [[режисьор]]. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението [[Никола Мушанов]] и напуска.[[File:Penco Slavejkov Como.jpg|thumb|Паметната плоча на Пенчо Славейков на къщата в която е починал в Комо, Италия]]
През 1909 г. е командирован в [[Москва]] за участие в честването на 100-годишнината от рождението на [[Николай Гогол]]. Заедно с проф. [[Васил Златарски]] прибира в България костите на [[Марин Дринов]] и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до [[Мара Белчева]], в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния [[Славянски събор]] ([[1910]] г.) като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на ''славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие'' Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март [[1911]] г. е командирован в [[Цариград]], [[Атина]], [[Неапол]], [[Соренто]], [[Рим]], за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на ''„Кървава песен“'' (IV-VI песен), подготвя антологията ''„Немски поети“''.
На [[10 юли]] 1911 г. министърът на просвещението [[Стефан Бобчев]] го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството ''„Приятели на руския народ“'' (с председател [[Анатол Франс]]). В края на август Славейков е в [[Цюрих]], където го посреща Мара Белчева.
Живее в различни селища — [[Люцерн]], [[Хофлу]], [[Горат]], [[Гьошенен]], [[Андермат]], [[Логано]]. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в [[Италия]]. Най-дълго се задържа в Рим — 3 месеца. През май [[1912]] г. отново е на път — през [[Флоренция]], към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче [[Брунате]], разположено между езерото [[Лаго ди Комо]] и град [[Комо (Италия)]], където на [[10 юни]] умира.<ref>В България, която след по-малко от четири години ще възприеме Грeгорианския календар, е все още 28 май.</ref> Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. [[Йенсен|Ал. Йенсен]], преводач на ''„Кървава песен“'' и на други негови творби, да бъде удостоен с [[Нобелова награда]], не е разгледано от Нобеловия комитет.
|
