Антонин Пий: Разлика между версии

По късно, когато посоченият от императора за негов приемник [[Луций Елий]] умира, Антонин бива осиновен от Адриан и обявен за цезар и наследник на принципата на 25 февруари [[138]] година. Тогава Антонин е задължен от Адриан да осинови младежите [[Марк Аврелий|Марк Аний Вер]] и [[Луций Вер|Луций Комод Вер]], които било предвидено да станат императори след неговата смърт. След смъртта на Адриан на 11 юли същата година, Антонин наследява императорската власт.

 

С възкачването си, Антонин проявил почит към Сената, отказал да търси и преследва заговорници против властта и обявил амнистия за наказаните от предшественика му по политически причини. Антонин получава от Сената прозвището '''Пий''' (''„благочестив“'') заради предаността си към своя осиновител, император [[Адриан (император)|Адриан]], който е обожествен по негово настояване, въпреки първоначалното несъгласие на повечето от сенаторите. Новият император поддържа близко сътрудничество с консервативното сенатско ръководство. В културно-идеологически аспект той изоставя новаторския курс на космополитност провеждан от Адриан и се стреми отново да изтъкне водещото място на Рим и Италия спрямо провинциите.

 

В областта на правораздаването Антонин прокарва повече хуманност и въвежда правилото всеки подсъдим да бъде третиран като невинен до доказване на противното. След смъртта на съпругата си [[Фаустина Стара|Ания Фаустина]] през [[140]] или [[141]] г., императорът основава фонд за оказване помощ при издръжката на сираци и девойки от бедни семейства. Подобрява положението на робите като приравнява убийството на такъв с това на свободен. Дава им право да търсят защита от жестокоста на господарите си пред статуята на императора.

 

[[File:Antoninus Pius Æ Sestertius 84001035.jpg|thumb|ляво|270px|Антонин коронясва владетеля на Армения – изображение върху [[сестерция]], ок. 141 г.]]

Подобно на предшественика си Адриан, Антонин се придържа към мирната политика. През своето управление той почти не напуска Рим, но успява да запази мира и стабилността в империята, твърдейки че е по-добре да бъде спасен живота на един римлянин, отколкото да бъдат убити хиляди врагове. Но според по-късни преценки, той стига твърде далеч в стремежа си да избегне войната и пропуска големи възможности.