|
Смятало се е, че въздухоплавателно средство, което може да лети на височина 70000 фута (21000 метра) ще бъде извън обсега на съветски ракети и дори извън техните [[радар]]ни станции<ref>Miller, Herbert L. (Director). [http://www.gwu.edu/~nsarchiv/NSAEBB/NSAEBB54/st04.pdf "Suggestions re: The Intelligence Value of AQUATONE."] ''Central Intelligence Agency'', [[17 юли]] [[1956]]. Преглед от: [[10 март]] [[2009]].</ref>. Това би позволило на прелитащите на голяма височина самолети да направят безопасно въздушни [[фотография|фотографии]] на военни и други обекти.
Под кодовото име "Плешив орел" (на английски език - ''"Bald Eagle"''), ВВС на САЩ сключва договори<ref>Pocock 2005, p. 10.</ref> с фирмите Bell Aircraft, Glenn L. Martin Company и Fairchild за разработването на еднодвигателен разузнавателен самолет. Служителите от отдел "Разработки" на Lockheed Aircraft Corporation дават на авиационният [[инженер]] Кларънс "Кели" Джонсън възможността да разработи дизайнаконструкцията за новата [[машина]]. Джонсън бил брилянтен [[дизайнерконструктор]], който отговаря за разработването на легендарния [[П-38 Лайтнинг]] и реактивният [[P-80 Шутинг Стар]]. Джонсън бил също такае известен и с предсрочно завършваните от екипа му проекти, работещи в отделно подразделение на компанията, наречена шеговито Skunk Works.
Концептуалният модел на Джонсън, наречен съкратено CL-282, преставляващ планер средноплощник с много тънки и силно разперени криле на фюзелажа[[фюзелаж]]а, биле другразличен от неговите проекти, както и реактивният [[F-104 Старфайтър]]. За да се намали теглото на първоначалния проект, машините били проектирани да нямат [[Устройства за излитане и кацане|конвенционален колесник]], което щяло да затрудни кацането, и било на път да провали проекта. За самолета е използвана малко използваната двуопорна схема на колесник, наричана още „велосопедна схема“, която масово се използва при [[планер]]ите
ДизайнътПроектът билна тази конструкция е отхвърлен от Военновъздушните сили, но привлича вниманието на няколко цивилни бизнесмени, членове на експертна група, най-вече на [[Едуин Ланд]], който е известен като бащата на мигновени фотография (основател на компанията [[Полароид]]). Ланд предлага на тогавашният директор на ЦРУ [[Алън Дълес]], управляваната от него агенция да финансира и експлоатира този самолет. След среща с президента [[Дуайт Айзенхауер]], Локхийт да получат договор за изработването на 20 самолета, на стойност 22,5 милиона щатски долара. Програмата е преименувана на U-2, като "U" се отнася за преднамерено неясни наименования. ЦРУ използва кодовото име "AQUATONE" за проекта, а от ВВС използват името "OILSTONE"<ref>Pocock 2005, p. 24.</ref>.
Първият полет на U-2 е на полигона Groom Lake ( Area 51 ), и е извършен на [[1 август]] [[1955]] г.<ref name="I&T">Huntington, Tom. "U-2." ''Invention & Technology Magazine'', Volume 22, Number 3.</ref>.
[[Файл:U-2 Dragon Lady web 030410-F-0000C-004 Cockpit USAF.jpg|мини|дясно|255п|Кокпита на U-2]]
Джеймс Бейкър разработва оптиката за голямо форматната камера, която щеда бъдесе използваниизползва в U-2, докато работи за Perkin-Elmer. Тези нови камери имат разделителна способност от 2,5 фута (76 см.) от височина от 60000 фута (18000 м). Тъй като баланса на самолета е критична, камерата била разположена след редица изчисления в предната част на U-2, като захранващият барабан с филм бил разположен отпред, а другатана странаподходящо място се съхраняваласъхраняват използванитезаснетите кадри, като по този начин да не се променя съществено центъра на масата на самолета и се поддържа балансирано разпределение на теглото по време на полет.
Когато първите прелитания над територията на Съветския съюз са били засечени от съветски радар, ЦРУ инициира проекта RAINBOW, за намаляване на радарната U-2 видимост на самолета. Тези усилия в крайна сметка се оказват неуспешни, и се започва работата по нов проект, което води до създаването на Lockheed А-12 Oxcart. Проекта е рестартиран през 80-те години, което води до осъвремененяване и модернизиране в дизайна на U-2.
== ДизайнКонструкция ==
УникалниятУникалната дизайнконструкция, койтопоради която дава на U-2 забележителни резултати, го прави също така много труден за управление ив полет<ref>''Invention & Technology Magazine,'' Volume 22, number 3.</ref>. Той е проектиран и произвеждан за планиране с минимално тегло, като повечето самолети имат версии с единична седалка, а има само пет двуместни версии които са известни да съществуват<ref>Karl, Jonathan. [http://abcnews.go.com/Technology/story?id=3490523&page=1 "So High, So Fast."] ''ABC News'', 17 August 2007. Retrieved: 8 March 2009.</ref>. Ранната версия на U-2 есе захранензадвижва с турбореактивен двигател Pratt & Whitney J57<ref>Donald, David, ed. "Lockheed U-2". ''The Complete Encyclopedia of World Aircraft''. New York: Barnes & Noble Books, [[1997]]. ISBN 0-7607-0592-5.</ref>. Версиите U-2 В и TR-1A използвалиизползват по-мощният Pratt & Whitney J75. U-2S и TU-2S ималиса с вграден още по-мощният турбовитлов двигател General Electric F118. За да поддържа своя оперативен таван от 70000 фута (21000 метра), моделите U-2А и U-2C (вече не е в експлоатация) трябвало да летят близо до тяхната максимална скорост.
== Източници ==
<references />
{{Commonscat|Lockheed U-2}}
{{Портал Авиация}}
[[Категория:Американски самолети]]
|
