Георги Димитров (историк): Разлика между версии

Желанието на Г. Димитров е да напише в три части история, озаглавена „Княжество България“, която да проследява развитието на българския народ и държава от Средновековието до наши дни. Авторът решава със свои средства без чужда помощ, да започне да отпечатва историята.
Първата част от труда му е за училищното и църковното движение за независима българска църква. ВъвДимитров вторатасъбира сведенията си лично, обхожда села и градове, което прави труда му в летопис на времето, в което живее. Стилът му, емоционален, образен, изпъстрен с драматични истории, наподобява "Видрица" на поп Минчо Кънчев.
Втората част се отнася за българските политически движения. Там е поместен очерк на последните български царе. В предговора на втора част се казва: „...счетохме за неизлишно да хвърлим и един бегъл поглед върху българските царе от появяването на турците в Балканския полуостров.“ Българската история започва с царете Симеон (893-927), Петър (927-969), Иван Владислав (1015-1018), Асен и Петър (1186-1197). Обърнато е специално внимание на Иван II Асен (1218-1241), който издигнал държавата в такова цветущо положение, в каквото от „царсимеоново време никога не била достигала.“ Авторът публикува и два надписа на Иван II Асен – Търновският и Станимашкият. Направен е кратък преглед на сръбската, турската и руската история. След времето на Иван II Асен авторът отбелязва, че от дванайсет царе до Иван Александър (1331-1371) само двама умрели от естествена смърт. Заедно със сбития, но съдържателен разказ са приложени и изображения. Разгледана е темата за османските султани, създаването на българските войнуци, падането на българската държава под османска власт и превземането на Цариград. Очеркът за последните български царе и управлението на османските султани от Орхан до Махмуд II създава плавен преход в историческия разказ и обяснява причинноследствените връзки. Така авторът разисква много от въпросите в българската история и публикува важни извори.