Терминът '''[[власи]]''' се използова на Балканите като [[екзоним]] на романизираните народи, живеещи в този регион. Днес този термин се използва по отношение на аромъните, [[мегленорумъни|мегленорумъните]] и [[истрорумъните]]. [[Румънци|Румънците]] се наричат власи най-често в исторически или пейоративен контекст. В Гърция арумъните, смятащи се за част от гръцката нация ([[гъркомани]]те), вече избягват самоназванието арумъни и използват екзонима власи като етноним.
{{към пояснение|Арумъни|Арумъни (пояснение)}}== Външни връзки ==
* [http://www.proiectavdhela.ro/index.html www.proiectavdhela.ro]
* [http://www.Makedonarman-council.org/ Macedon Armans Council]
*[http://dacoromania.spb.ru/texte/aromani.htm Аромъните-южнодунавски румънци] (на руски)
*[http://www.promacedonia.org/ksh_4/ksh_pridatyk_2_vlashki.htm Народни приказки на цинцарски, обнародвани от Кузман Шапкарев, 1894 г.]
АРМЪНИТЕ – ЕТНОС И ЕЗИК С 2000 ГОДИШНА ИСТОРИЯ
Николай Кюркчиев
Предговор
Армъните са една от малобройните етнически групи в България. Те са древен балкански народ, който в резултат на движението и промените в историческото време се разселва из целия Балкански полуостров и създава диаспори в Македония, Гърция, Албания, Сърбия, България и Румъния. По време на миграциите си армъните запазват традиционните си стопански дейности. По-голямата част от тях се занимава с номадско овчарство и конярство, което постепенно се променя в трансхуманно и алпийско. Другата част практикува търговия, занаяти, индустрия и ханджийство. Всички са източноправославни християни.
Безспорен, признат от всички, факт е романският произход на армънския език. Въпросите за прародината разделят учените. Съществуващите теории условно могат да се разделят на две групи. Според първата, армъните са потомци на римски колонисти /легионери, ветерани, администрация/ от балканските провинции на Римската империя. Според втората, те са романизовани траки, илири, пеони, епирци и друго балканско население по време на похода на римския консул Емилий Павел през 168 година преди Христа, който в битката при Пидна разбива македонските фаланги на последния македонски цар Персей. Учените на теориите признават още един неоспорим факт: към момента на появяване на научен интерес към армъните, края на XVIII – началото на XIX в., те в сравнително компактна група са населявали планинските области на днешна Северозападна Гърция /Югозападна Македония, Тесалия и Епир/ и Югоизточна Албания.
1. Исторически извори за армъните и за армънската миграция до 1878 г.
Немските историци Густав Вайганд и Йохан Тунман, както и румънските етнографи Теодор Капидан и Николай Йорга доказват, че армъните са потомци на латинизирани траки, илири, пеони, епирци и тесалийци.
На 22 юни 168г. преди Христа римските легиони, предвождани от Паул Емилий печелят решителната битка срещу македонските фаланги на цар Персей, последния македонски владетел. От този момент започва процесът на романизация на Балканите, който продължава до V – VI век, когато славяните идват по тези земи.
Първоначално армъните се появяват в Северна Гърция, Южна Албания и Македония.
През 1774 година Йохан Тънман пише:
“Нито един от народите на Европа не е така малко познат относно историята и езика им от западноевропейските страни, както са армъните и албанците. И не става дума за обикновени народи; говорим за народи древни, важни, които всеки историк трябва да познава: чиято история би могла да запълни една празнота на античната и по-нова история на Европа. Днес те нямат значителна роля, те са народи, лишени от свободата, те са народи с лоша съдба; и историкът често пъти е така несправедлив, като всеки човек, който подценява онзи с нещастна съдба.”
Според отличния познавач на македонския въпрос Васил Кънчов след Османското нашествие на Балканите по-главни селища на армъните са: Мецово в Гърция, Никулица – град край река Девол в северното подножие на Грамос, а южно от тази планина се издигали такива центрове на армъните като Линотипи, Въртени и Фуша, които процъфтяват през XVI и XVII век.
През XVII век армънската метрополия Москополе се издига като промишлен, културен и търговски център. Москополе бил не само град, а цял индустриален район в Южна Албания. В средищния град имало двадесет църкви и Академия на науките. В началото на XVIII век градът наброявал 60 000 жители и бил вторият по големина и значение на Балканския полуостров след Цариград. През това време Атина наброявала 25 000 жители, а Белград – 5 000. Около средата на XVIII век в Москополе е била създадена печатница. В Академията и училищата се пишело и четяло на три езика: гръцки, армънски и албански.
Процъфтяващата култура и занаяти, както и стройната организация на 14-те “еснафа” – браншови сдружения, духовната култура и икономическата структура на този град-държава са били такива, че социалните дейности са били изключителни. Това го доказва наличието на домовете за сираци и самотни стари хора. И това става на Балканите през XVII – XVIII век.
Но съдбата на армънската метрополия е обречена, като на всеки център, където високата материална култура привлича погледите на други народи.
Вандалските пълчища от турци и арнаути, предвождани от Али паша Янински разграбват и разрушават Москополе през 1789 г. Армъните се разпръсват по всички македонски градове и области, където българите ги приемат като свои братя, оказвайки им гостоприемство.
Мнозина от историците правят важния извод, че армъните са корава, твърда етническа група, която не се поддава на ислямизация. Доказателство за това е, че на 9/22 май 1905 г. султан Абдулхамид II подписва ираде, с което армъните се признават за отделна етническа общност в пределите на Отоманската империя.
Каква е съдбата на армъните в България? Някои данни от статистически годишници на Българското царство показват, че през 1900 г. 3407 души, 1905г. – 4139 души и 1910 г. – 4220 жители в България са регистрирани като “цинцари”. А през 1940 г. има само данни за 720 цинцари – граждани на София.
Армъните са преселници от планинските области на Епир, Тесалия, Югозападна Македония и Югоизточна Албания /планините Епирос, Пинд и Грамос с техните разклонения и продължения на запад и изток/, където през ХVII – XVIII в. имат богати постоянни селища и градски центрове /Москополе, Линотипи, Въртени, Фуша, Грамости, Мецово, Влахоклисура и др./, със силно развита търговия, основана на добре развито животновъдство /в неговия номадски и трансхуманен тип/, занаяти и кираджийство. Разселването им от тези земи се дължи на разнообразни икономически /увеличаване броя на притежавания добитък, облекчаване на търговския режим между Австро-унгарската и Османската империи в началото на XVIII в., затрудняване на търговията с Венеция през средата на XVIII в. и др./ и политически причини /анархията в Османската империя от втората половина на XVIII до началото на XIX в., своеволията на албанците-мюсюлмани, както и на пашата на Янина Али Тепеделенли и пр./. Населението на разорените Москополе, Никулица, Линотипи и др. емигрира и се установява в градове на Австрийската империя, както и на днешните Гърция, Сърбия, Македония и България /Иречек 1978: 489 – 491, 605; Кънчов 1970 т. I: 46-487; Кънчов 1970 т. II: 29-195, 400-403; Вайганд 1899; 8-288; Вайганд 1998: 84-88, 98-101;Weigand 1907: 50-58; Capidan 1926: 60-62; Djuvara 1989: 97-105; Peyfuss 1994: 15-16./
В България първите армънски колонии се появяват в градовете Мелник, Горна Джумая /дн. Благоевград/, Дупница, Татар Пазарджик /дн. Пазарджик/, Пловдив, Асеновград, Пещера, Стара Загора. В Пещера освен от Москополе, армъни идват и от Кастаня, Невеска. Г. Вайганд смята, че армънски колонии се създават още в Етрополе, Панагюрище, Тетевен, Котел. Тази първа вълна преселници е от уседнало градско население. Върху него се наслагва ново, дошло около средата на XIX в. от Корча, Серес, от армънските села от Битолско, Гопеш, Моловище, Магарево. Освен в посочените селища, те се настаняват и в Неврокоп /дн. Гоце Делчев/, Разлог, София, Самоков. /Захариев 1973: 19-27; Иречек 1899: 137-138; Кънчов 1970 т. I: 46, 100, 165, 235; Илков 1903: 113; Иширков 1914: 3; Меджедиев 1969: 42; Попов 1973: 82-83; Генчев 1981: 64-67, 100; Weigand 1907: 50-58; Bandu 1992/.
Наред с градското население, в края на XVIII и началото на XIX в. започва да се разселва армънско население, занимаващо се с номадско овчарство и конярство. То тръгва предимно от планината Грамос и по-ограничено от Пинд. Първо се установява в Тесалия и Македония и оттам около средата на XIX в. отделни групи проникват в българските земи. Установяват се в Малешево, Беласица, по долните течения на реките Струма и Места, откъдето достигат и постепенно заемат планинските пасища в Пирин, Рила, Западните Родопи, като някои напредват до Същинска Средна гора, а през нея до подбалканските полета южно от Средна Стара планина /Кънчов 1970 т. I: 108-171; Младенов 1995: 19-20; Ракшиева 1996: 54-55; Weigand 1907: 50 и следва.; Capidan 1926: 62-67/.
Новите преселници бързо се адаптират и успешно се вместват в стопанския, обществения и всекидневен живот на българските земи. Това предполага изграждането на определени стереотипи на взаимоотношения с българското население и на механизми за отстояване на собствена идентичност. Градските армъни се занимават с търговия, ханджийство, занаяти. Поради богатството си и уважението, което предизвикват, някои от тях играят важна роля в обществения живот на селищата, където живеят. Българите ги приемат толерантно. Наричат ги “цинцари” поради спецификата на езика им и някои особености на груповата идентичност. Смисълът на този етноним означава хора, които говорят на “ц”, но и “скъперник”, поради пословичната пестеливост на армъните. Върху взаимоотношенията българи – градски армъни влияние оказва и времето, през което последните се настаняват в българските земи, а то е пълно със събития от Националното българско възраждане – движението за новобългарска просвета, борбата за национална църква и политическо освобождение. В по-голямата си част новите пришълци са носители на гръцка образованост, а това е вече предпоставка за конфликт. До сблъсък на интересите обаче се стига само в някои градове. В населените места, където техните колонии са малки и няма силни гръкомански партии, те сравнително бързо преодоляват гърцизма, научават български език и образованост и по пътя на смесените бракове лесно се българизират, както това се вижда в Стара Загора, Тетевен, Котел и др. /Илков 1903: 113; Младенов 1995: 19/.
Друго е положението в градовете, където армънските колонии са по-многобройни, където има силни гръкомански партии, подкрепени от наличието на гръцко население. Въпреки че поради обстоятелствата научават български език, въпреки сключването на смесени бракове, една част от тях стават ревностни привърженици на гърцизма и гръкоманската партия. По тази причина се стига до някои остри сблъсъци между българското население и армъните-гръкомани в Пловдив, Татар Пазарджик, Пещера, Мелник, Неврокоп и др.
По-различно стоят нещата с армъните пастири номади. Българите ги назовават по различен начин – “власи”, “куцовласи”, “каракачани”. Те остават почти непознати за българското население. Живеят изолирано в рамките на своята ендогамна общност, придържайки се към бащините закони и език. Организирани са в овчарски сдружения /”фълкарь”, “тайфи”/, изградени на родов принцип, ръководени от най-богатия, най-предприемчивия и най-уважавания между тях, наречен “челник” или “кехая”. Той осъществява контактите с официалните власти в Османската империя и деловите отношения с местното население. Срещите им с българското население стават по време на тяхното придвижване от летните планински пасища към Беломорието, където зимуват със стадата си, и обратно. Керваните на номадите пастири предизвикват доброжелателното любопитство на българите.
След Освобождението настъпват важни промени в живота на армъните в България. Първо, тяхната общност се увеличава с нова вълна преселници. Тя идва в края на XIX и началото на XX век, като причините са свързани със значими събития от българската история: Руско-турската война /1877 – 1878/; Съединението на Княжеството с Източна Румелия /1885/; Илинденско-Преображенското въстание /1903/; Балканските войни /1912 – 1913/. Съставена е от градско и пастирско номадско население, дошло от пределите на Македония – Битоля, Крушево, Кочани, Пехчево и околностите им, както и от Ксантийско и Димотишко. Новите пришълци се установяват в населените места и районите, където вече има армънско население. Второ, настъпва промяна в структурата на поминъчната им дейност. В градовете, някогашни бакали, ханджии, занаятчии се издигат като големи търговци, фабриканти, хотелиери. Някои от тях се заселват и в градове на Северозападна България – Плевен, Берковица, Враца и др. Други нови професии са тези на лекарите, архитектите, инженерите и пр. Промените в политическата карта на Балканския полуостров в резултат на националните движения и войните принуждава армъните-пастири да ограничат постепенно своето движение в границите на новосъздадените балкански държави или в области, запазили връзка с
някогашната Османска империя. Препятствията, които поставят границите пред свободното предвижване между зоните на сезонните пасища, сложните митнически процедури, интензивните демографски процеси /изселването на мюсюлманското население/ са причините, сложили началото на процеса на тяхното усядане и установяване на трайни местоживелища. Този процес се свързва със закупуването на поземлени имоти /пасища, ливади, гори, ниви/ и преориентиране към търговска дейност, дърводобив. Купуването на земя през този период все още не означава преминаване към земеделие. В повечето случаи тя се дава под аренда. В този първи етап на усядане отделни армънски групи се заселват в градове и села от Пирин, Рила, западните и северните склонове на Родопите, които се намират в близост до районите, където обикновено летуват със стадата си. Според Г. Вайганд, семейства на армъни-пастири от Родопите и Рила се установяват постоянно в някои села от Врачански и Плевенски окръг, където понякога идвали да зимуват.
Въпреки започналия процес на усядане, преобладаващата част от пастирите армъни запазват подвижното овчарство и конярство с допълващите ги кираджийство и сезонно гурбетчийство за месеците по вършитба. Закупуването на пасища води до създаването на постоянни по място летни колибарски селища. Освен в Западните Родопи, Рила и Пирин, армънски пастирски групи се срещат в Копривщенските балкани – Средна гора, в Златишко, Пирдопско и Годечко – Стара планина, много рядко преминават по Витоша. Трето, в новата вълна армънски преселници част от градското население е носител на румънска образованост. Тя е следствие на Аромънското възраждане, което се опира на самосъзнанието за романския произход, отличаващ армъните от гърците и българите и сближаващ ги с румънците. С активната помощ на румънската държава в Горна Джумая и София се откриват румънски училища /през 1896 г./. В София през 1895 г. официално се регистрира армънското дружество /”Униря”/, чиято цел е развиването на просветна и културна дейност /Нягулов 1995: 68; Ghiulamila 1928: 28; Hristu 1931: 86; Bandu 1992./
През 1928 – 1929г. започва процес на изселване на армъни в Румъния, продължил до 1940 г. Причините са колкото икономически, толкова и политически- започналото залесяване на българските планини, с което се ограничава свободната паша на овцете и конете, стесненият пазар на земя, самоуправството на ВМРО в Пиринска Македония /най-вече принудителното събиране на пари за организацията/. Въздействие оказва и румънската агитация, чиято цел е превръщането на Южна Добруджа /дадена на Румъния след Първата световна война/ в “румънска земя”.
Емиграцията оставя трайни следи върху армънската общност. Намалява значително нейната численост. Родовете се разделят – една част отива в Румъния, друга остава в България. Разкъсването на родовите връзки дава най-голямо отражение върху вътрешния свят на останалите в българските земи армъни.
През 20-те години се активизира дейността на румънските училища и армънските организации. Голяма е ролята на материалната и политическа подкрепа на румънската държава. Легацията на Румъния в София извършва непосредственото администриране на румънските училища в България. Училището от Горна Джумая остава основно, но софийското непрекъснато се развива. През 1924 г. при него се открива прогимназия, а десет години по-късно прераства в гимназия. По-късно се създава Румънският институт в София, който става център за разпространение на румънската култура и образованост, за обединение на румънците в България. С цел засилване духовните връзки с “родината майка” – Румъния – е построена румънската църква в София, осветена през 1923г. Румънски свещеници, освен в нея, служат и в армънската църква в Горна Джумая, осветена през 1906 г. Румънският институт и лицей в София, въпреки политиката на румънизиране, играе важна роля за утвърждаването на армънското самосъзнание. Чрез румънската образованост армъните се запознават с европейската, включително румънска литература, посветена на техния произход, език и бит. Резултатът е все по-ясно показваният стремеж за отстояване на армънската идентичност, за запазване на армънския език, за опознаване и възпроизвеждане на армънските традиции и обичаи. Този стремеж характеризира и една от страните в дейността на основаното през 1923 г. Армънско младежко дружество. Въпреки политическите амбиции на Румъния, лицеят и църквата в София продължават да обслужват предимно българската армънска общност. Активната дейност продължава до 1948 г., когато лицеят е закрит, а армънските организации - разтурени. До 1960 г. по паспорт армъните се определят като “власи”, а след това – като “българи”.
Важна страна от идентификацията им е принадлежността към християнската религия. “На път се раждахме, на път умирахме, но тук живеем и сме много стари християни” /Кирилова 1998: 25/. Като доказателство те посочват обичая жените на пастирите номади да татуират кръстчета по челата и ръцете си като знак за вяра, произход и принадлежност. Искрени вярващи са. Вярата в Бога е идейната основа, в която се вплита опитът на армъните пастири номади. Жизненият и календарен обреден цикъл на тяхната традиционна култура отразява познанието за природосъобразно поведение и морал, постигането на равновесие и съвместяване на човешката дейност с природните ритми в биологичен, слънчев и лунен план.
Особено богати по смисъл и значение са сватбените обичаи и обреди като едно от най-важните събития в живота на общността, с ясно определено място в календара – от Петровден до Кръстовден, - съобразено със знанието за “добро и лошо време” в зависимост от лунния цикъл. Най-големите и най-тачените празници са: през зимата – Коледа /семеен празник/; през лятото Петровден /празник на общността/, а между тях – Великден и Гергьовден /бележат края на едното и началото на другото полугодие, както и съвместяването на слънчевия и лунния календар/. Наред с почитта към Бог и Исус Христос, е ясно изразена и тази към Света Богородица и Света Петка.
В родовото съзнание на армъните е запазен споменът за етапите на тяхното “разпръсване по света”. Първият е в стари времена, след разгрома на цар Персей. Вторият етап съвпада с анархията в Османската империя. Неговата причина и начало армънските легенди и песни се свързват с противопоставянето на богатия кехая хаджи Стере и Али паша Янински. Това ново разселване става от планината Грамос и връзката с нея проличава в самоопределянето на пастирите като “грамостяни”. Наследниците на старото градско население знаят, че са тръгнали от Москополе.
Българските армъни се самоназовават с два етнонима – власи и армъни. В същото време винаги уточняват, че българите ги наричат власи и че когато говорят на български, казват, че са власи и езикът им е влашки, а те са армъни и езикът им е армънски. Армън според тях означава “свободен човек”, “човек, останал на място”, “оцелял”, “нерумън”. Власи също значи “свободни хора”, но и някогашни почитатели на езическия пастирски бог Волос /Кирилова 1998: 29/. Власи има още значение на овчари, селяни. Така армъните граждани наричат армъните пастири, а себе си определят като цинцари. Цинцари ги наричат и армъните пастири. Това разграничаване, което има социален характер, не изключва съзнанието за общност:
“Власи и цинцари общо сме армъни”.
Важен белег на осъзната идентичност и на отграничаване от другия е признаването на някои типични черти: трудолюбие, доброта, честност, пестеливост, въздържане от алкохол, привързаност към семейството, обич към веселието и песента. Тези качества се потвърждават и от българите: “Армъните са работно население, добри са, християни са”. Всяко отклонение от традиционните норми и характеристики се приема с неодобрение и се смята за накърняване на аромънското “аз”, за ставане като другите. Особено остро се порицават употребата на алкохол, неразумното харчене на пари, непочтеността.
Посочват своето традиционно разбирателство с българите, основано на общата вяра и сходство в обичаите.
БИБЛИОГРАФИЯ
Атанасова, К. 1998 . Армъните /Историографски преглед/. – В: Георгиева, Ив./съст./ 1998, Армъните в България, София: ИК ”Васил”.
Атанасова, К. И И. Тянкова, 1998. Жизнен и календарен обреден цикъл на армъните. – В: Георгиева, Ив. /съст./ Армъните в България. София: ИК “Васил”.
Вайганд, Г. 1899. Аромъне. Етнографическо-филологическо-историческо издирване на тъй наречения народ македоно-ромъне или цинцаре. Варна.
Вайганд, Г. 1998. Етнография на Македония. София: ИК “Рива”.
Генчев, Н. 1981. Възрожденският Пловдив. Пловдив.
Димитров, Г. 1895. Княжество България в историческо, географическо и етнографско отношение. Т. 1. Пловдив.
Захариев, С. 1973. Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза. София.
Иречек, К. 1899. Княжество България. Пловдив.
Иречек, К. 1978. История на българите. София.
Иширков, А. 1914. Статистически бележки върху населението в София. София.
Кирилова, А. 1998. Родовата памет на армъните. – В: Георгиева, Ив. /съст./ 1998. Армъните в България. София: ИК “Васил”.
Кънчов, В. 1970. Избрани произведения. Т. I. София.
Кънчов, В. 1970. Избрани произведения. Т. II. София.
Маринов, В. 1965. Подвижно пастирство в България и на Балканския полуостров. – Известия на Етнографския институт и музей, кн. VIII, 69-86.
Меджедиев, А. 1969. Историята на град Станке Димитров /Дупница/ и покрайнините му от XIV в. до 1912 – 1963 г. София.
Милев, Н. 1994. Арумънската колонизация на Южна Добруджа и аромъните в Пиринска Македония. -–Сборник "Добруджа”, кн. 11, 134-141.
Митев, П. 1998. Влашкото население в Пещерско през периода на османското владичество. – В: Георгиева, Ив. /съст./ 1998. Армъните в България. София: ИК “Васил”.
Младенов, М. 1995. Влашкото население в България /разпространение, произход, топонимия/. – Българска етнология, г. XXI, извънреден брой, 7-26.
Николов, Г. 1998. Власите в Средновековна България. – В: Георгиева, Ив./съст./ 1998. Армъните в България. София: ИК “Васил”.
Нягулов, Б. 1995. Проблемът за власите в България между двете световни войни /политически фактори и аспекти./ - Българска етнология, г. XXI, извънреден брой, 52-74.
Пимпирева, Ж. 1998. Номадската община на власите-армъни и каракачаните в България. – В: Георгиева, Ив. /съст./ 1998. Армъните в България. София: ИК”Васил”.
Попов, И. 1973. Пещера до Освобождението. – Страници из миналото на град Пещера. София.
Ракшиева, С. 1996. Пастирите от Грамос. – Българска етнология, г. XXII, кн. 1, 53-64.
Bandu, Gh. 1992. Aromânii din Sofia. – Deşteptarea, nr. 12.
Capidan, Th. 1926. Românii nomazi. Cluj.
Djuvara, N. 1989. La diaspora Aroumaine aux XVIII eme et XIX eme siecles. Cahier. Centre d’etude des civilisations de l’Europe Centrale et du Sud-Est, nr. 8, INALCO, 95-127.
Ghiulamila, I. G. 1928. Românii macedoneni din Bulgaria (Aromânii) – Graiul românesc, nr. 2.
Hristu, V. 1931. Aromânii din Bulgaria. Graiul românesc, nr. 6-7.
Peyfuss, M. D. 1994. Chestiunea aromânească. Bucureşti.
Weigand, G. 1907. Rumanen und Arumunen in Bulgaria. Leipzig.
== Бележки ==
|