Васил Левски (област Стара Загора): Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
Ред 22:
Аладаалии, Аладъалий и Аладамий (Видрица, поп Минчо Кънчев) , Аиванлий (от летописна книга на с. В.Левски), Аладачлий (Речник на селищата и селищните имена 1878-1987, Н.Мичев, П.Коледаров), Лески, Аладайли, Аладали, Аладаали, Аладайлии, Левски (съвременни разговорни наименования).
== История ==▼
{{основна|история на село Васил Левски, община Опан}}▼
Корените на селището се губят дълбоко в годините на Османското владичество.▼
По време на Турското робство село Аладаалии е било неголямо турско село, чиито жители изцяло го напускат след Руско–османската освободителна война. На тяхно место идват български семейства от околните селища и бежанци от [[Караклисе]], [[Крушево (Ном Еврос)|Крушево]] от селата на Димотишката кааза и вероятно от самия град [[Димотика]]. Българските бежанци от Беломорието тръгват най-вероятно през 1881 г. - само две години след решенията на Берлинския конгрес, след като разбират, че селото им остава в рамките на Османската империя. Бежанците навлизат дълбоко в Източна Румелия, като стигат със своята покъщнина, едър и дребен добитък близо до [[Стара Загора]]. Не се знае колко дни, седмици или месеци са престояли в Старозагорско, но изглежда там не им харесва особено. И тези западнотракийски бежанци стягат отново цялото свое движимо имущество и се насочват този път на юг от Стара Загора и се спират след четиридесет километра шосеен преход в село Аладаалии. Там те намират все още незаети къщи и земеделски земи, изоставени от изселилите се мюсюлмани към териториите, подвластни тогава все още на Османската империя. ▼
Поп [[Минчо Кънчев]] в своята книга „[[Видрица (книга)|Видрица]]” пише, че е „богато турско село – овце, кози, говеда, храни,пари” <ref>Кънчев, поп Минчев, "Видрица", "Български писател", София 1985</ref>. ▼
Селото силно допада на бежанците и с това, че само на около километър североизточно от него минава река, на юг - съвсем от самото село започвала дъбова гора, а на девет километра по шосето на юг от Аладаалии се стига до Търново-Сеймен (сега [[Симеоновград]]), разположен на двата бряга на река Марица, най-близкия град до това село. Покрай споменатия град минава и наскоро построената железопътна линия [[Белово]] – [[Одрин]]. По време на Източно-румелийския период Търново-Сеймен е обявен за околия (1880), в рамките на която е и Аладаалии.▼
Освен бежанците от Димотишко, в Аладаалии се заселват и отделни семейства от с. Кум кьой (сега с. Пясъчево), с. Мандрица и от околните селища. ▼
Въпреки Междусъюзническата война(1913) и последвалите я погроми над българите от Западна Тракия, извършени от турски и гръцки военни и паравоенни формирования <ref>Милетич, Любомир, "Разорението на тракийските българи през 1913 г.", София 2003</ref>, в Село Караклисе остават да живеят до 130 семейства българи, смесени с турски семейства <ref>Милетич, Любомир, "Разорението на тракийските българи през 1913 г.", София 2003</ref>. Целта на тези турски и гръцки набези над западнотракийските българи е била не само отмъщение и реванш за българските военни успехи през 1912 година, но и опит за етническо прочистване на тези територии от българския етнос, който има по това време доста сериозно присъствие в някои селища на Беломорска Тракия. ▼
След Конвенцията в Сан Ремо през април 1921 г., която присъединява Западна Тракия към Кралство Гърция, в Царство България през 1925-1926 г. пристигат още много други българи от Гръцка Тракия <ref>Стойков, Стойко, "Българска диалектология", София 1963</ref>. Определен брой семейства от тази втора вълна бежанци пак са от Караклисе се заселват в Село Левски като заемат най-вече неговата североизточна част.▼
Няколко семейства от новопристигналите бежанци от Караклисе остават в село Левски само за известно време, защото предпочитат да се установят по-трайно заедно с останалите бежанци от Караклисе и с български бежанци от Мала Азия, в село Хамзач (от 1934 г. село [[Дъбовец]]), което е много по-близо до Караклисе. ▼
По време на войните до [[1945]] г. селото дава доста жертви. Войници от В. Левски участват в боевете при Ниш, Белград, Будапеща през Втората световна война. По това време селото е било многолюдно с почти 1400 жители от компактно българско население. ▼
Близкото село Опан, което е административен център на общината, е основано през XVI век, на оживен търговски път, свързващ Северна и Средна България с Цариград, което е важен показател за оживеност на региона в един дълъг период от миналото. ▼
В началото на ХХ<sup>ти</sup> век основният поминък на селището е скотовъдството и земеделието и въпреки мощните държавни инвестиции след 9<sup>ти</sup> септември 1944 г. и внедряването на планова икономика откъм средата на 60-те населението в региона започва да се преселва към близките градове. Левченци се преселват в София, Димитровград, Пловдив, Гълабово и Симеоновград. Най-масово преселение извършват към Стара Загора. Единствено заселването към този град има организиран характер, като новодошлите са подпомагани от по-стари преселници, като в резултат на този процес оформят землячески групи в някои сфери на промишлеността (АТЗ–Ст.Загора, мини Марица-изток и др.). В днешно време в Стара Загора живеят стотици потомци на левченци.▼
След демократичните промени от 1990 г. емигранти от селото се заселват и в чужбина най-вече в Гърция и Италия.▼
Родом от село Васил Левски са редица лекари, психолози, инженери, хора на изкуството, спортисти, военни и полицаи,общественици и учители.▼
Line 111 ⟶ 129:
В община Опан функционира едно училище – Основно Училище “Христо Ботев” в село Опан, като основната цел в развитието на сектора образование е запазване на училището и развитие в посока по-качествено образование.
▲== История ==
▲{{основна|история на село Васил Левски, община Опан}}
▲Корените на селището се губят дълбоко в годините на Османското владичество.
▲По време на Турското робство село Аладаалии е било неголямо турско село, чиито жители изцяло го напускат след Руско–османската освободителна война. На тяхно место идват български семейства от околните селища и бежанци от [[Караклисе]], [[Крушево (Ном Еврос)|Крушево]] от селата на Димотишката кааза и вероятно от самия град [[Димотика]]. Българските бежанци от Беломорието тръгват най-вероятно през 1881 г. - само две години след решенията на Берлинския конгрес, след като разбират, че селото им остава в рамките на Османската империя. Бежанците навлизат дълбоко в Източна Румелия, като стигат със своята покъщнина, едър и дребен добитък близо до [[Стара Загора]]. Не се знае колко дни, седмици или месеци са престояли в Старозагорско, но изглежда там не им харесва особено. И тези западнотракийски бежанци стягат отново цялото свое движимо имущество и се насочват този път на юг от Стара Загора и се спират след четиридесет километра шосеен преход в село Аладаалии. Там те намират все още незаети къщи и земеделски земи, изоставени от изселилите се мюсюлмани към териториите, подвластни тогава все още на Османската империя.
▲Поп [[Минчо Кънчев]] в своята книга „[[Видрица (книга)|Видрица]]” пише, че е „богато турско село – овце, кози, говеда, храни,пари” <ref>Кънчев, поп Минчев, "Видрица", "Български писател", София 1985</ref>.
▲Селото силно допада на бежанците и с това, че само на около километър североизточно от него минава река, на юг - съвсем от самото село започвала дъбова гора, а на девет километра по шосето на юг от Аладаалии се стига до Търново-Сеймен (сега [[Симеоновград]]), разположен на двата бряга на река Марица, най-близкия град до това село. Покрай споменатия град минава и наскоро построената железопътна линия [[Белово]] – [[Одрин]]. По време на Източно-румелийския период Търново-Сеймен е обявен за околия (1880), в рамките на която е и Аладаалии.
▲Освен бежанците от Димотишко, в Аладаалии се заселват и отделни семейства от с. Кум кьой (сега с. Пясъчево), с. Мандрица и от околните селища.
▲Въпреки Междусъюзническата война(1913) и последвалите я погроми над българите от Западна Тракия, извършени от турски и гръцки военни и паравоенни формирования <ref>Милетич, Любомир, "Разорението на тракийските българи през 1913 г.", София 2003</ref>, в Село Караклисе остават да живеят до 130 семейства българи, смесени с турски семейства <ref>Милетич, Любомир, "Разорението на тракийските българи през 1913 г.", София 2003</ref>. Целта на тези турски и гръцки набези над западнотракийските българи е била не само отмъщение и реванш за българските военни успехи през 1912 година, но и опит за етническо прочистване на тези територии от българския етнос, който има по това време доста сериозно присъствие в някои селища на Беломорска Тракия.
▲След Конвенцията в Сан Ремо през април 1921 г., която присъединява Западна Тракия към Кралство Гърция, в Царство България през 1925-1926 г. пристигат още много други българи от Гръцка Тракия <ref>Стойков, Стойко, "Българска диалектология", София 1963</ref>. Определен брой семейства от тази втора вълна бежанци пак са от Караклисе се заселват в Село Левски като заемат най-вече неговата североизточна част.
▲Няколко семейства от новопристигналите бежанци от Караклисе остават в село Левски само за известно време, защото предпочитат да се установят по-трайно заедно с останалите бежанци от Караклисе и с български бежанци от Мала Азия, в село Хамзач (от 1934 г. село [[Дъбовец]]), което е много по-близо до Караклисе.
▲По време на войните до [[1945]] г. селото дава доста жертви. Войници от В. Левски участват в боевете при Ниш, Белград, Будапеща през Втората световна война. По това време селото е било многолюдно с почти 1400 жители от компактно българско население.
▲Близкото село Опан, което е административен център на общината, е основано през XVI век, на оживен търговски път, свързващ Северна и Средна България с Цариград, което е важен показател за оживеност на региона в един дълъг период от миналото.
▲В началото на ХХ<sup>ти</sup> век основният поминък на селището е скотовъдството и земеделието и въпреки мощните държавни инвестиции след 9<sup>ти</sup> септември 1944 г. и внедряването на планова икономика откъм средата на 60-те населението в региона започва да се преселва към близките градове. Левченци се преселват в София, Димитровград, Пловдив, Гълабово и Симеоновград. Най-масово преселение извършват към Стара Загора. Единствено заселването към този град има организиран характер, като новодошлите са подпомагани от по-стари преселници, като в резултат на този процес оформят землячески групи в някои сфери на промишлеността (АТЗ–Ст.Загора, мини Марица-изток и др.). В днешно време в Стара Загора живеят стотици потомци на левченци.
▲След демократичните промени от 1990 г. емигранти от селото се заселват и в чужбина най-вече в Гърция и Италия.
▲Родом от село Васил Левски са редица лекари, психолози, инженери, хора на изкуството, спортисти, военни и полицаи,общественици и учители.
==Политика==
| |||