|
Kura na Isus
Emi hva6ta6 i ebe6
== Закономерности на историческите процеси ==
В началото на 19 век, основателят на [[позитивизъм|позитивизма]] [[Огюст Конт]] обещава да докаже, че „съществуват закони при развитието на обществата, толкова сигурни, колкото и законите за падането на камъка.“. Но да се установят законите на историята се оказва не толкова лесно. Когато немският историк [[Карл Лампрехт]] се опитва да защити мнението на Конт, [[Едуард Майер]], друг немски историк, отвръща, че в течение на многогодишните си научни изследвания, самият той не е могъл да открие нито един исторически закон и не е чул някой друг да е успял. [[Макс Вебер]] счита за безсмислени опитите за откриване на исторически закономерности. Философът [[Карл Ясперс]] пише: „Историята има дълбок смисъл. Но той е отвъд човешкото разбиране.“ [[Едуард Кар]] твърди, че на Запад повече не се говори за „исторически закони“, че самата дума „причина“ е излязла от мода.
Така отричането на причинно-следствената връзка на минали събития поставя под съмнение правото на историята да се счита за наука. Философът [[Бертран Ръсел]] казва: „Историята — това още не е наука. Тя може да се направи да изглежда като наука само с помощта на фалшификации и пропуски“. Социологът [[Емил Дюркхайм]] смята, че „историята може да се счита наука само в степента, в която обяснява света.“
За разбирането на законите на историята претендира марксизма, който издига теорията на [[Марксистка периодизация на историята|обществено-икономически системи]] и смята, че развитието на производителните сили води до промяна в производствените отношения, които определят естеството на всяка система. Но този подход не обяснява дълбоките различия между характерите на развитие на социалните отношения при различните народи.
[[Хърбърт Спенсър]] и [[Освалд Шпенглер]] разглеждат човешкото общество като сходно на биологичните организми, които се раждат, живеят и умират. [[Арнолд Тойнби]] извършва колосален труд, описвайки в 12 тома историята на 21 [[цивилизация|цивилизации]] (първия том е публикуван през 1934 г.). Той се опита да сравни развитието на тези цивилизации и стига до заключението, че цивилизацията се заражда като „отговор“ на „предизвикателство“ пред дадено общество — от страна на природата или на други общества. „Предизвикателство“ може да бъде пренаселване, инвазия на врагове или друго събитие, поставящо под заплаха съществуването на обществото, а „отговор“ - социална организация или технически нововъведения, които позволяват на обществото да оцелее.
В средата на 20 век, най-популярната теоретична концепция за историческото развитие става [[теория за модернизация|теорията за модернизация]]. По определението на един от основателите ̀, [[Сирил Блек]], модернизацията е процеса на адаптация на [[традиционно общество|традиционното общество]] към новите условия, породени от [[Индустриалната революция]].<ref name=autogenerated2>[http://www.expert.ru/expert/2011/01/postizhenie-istorii/# С.Нефедов, доктор исторических наук, старший научный сотрудник Института истории и археологии Уральского отделения РАН. Постижение истории.]</ref>
Въпросът за разпространението на различните социални системи до голяма степен се свежда до проблема с разпространението на техническите [[иновации]], културната дифузия. Най-отчетливо идеите на [[дифузионизъм|дифузионизма]] са формулирани в т.нар. [[теория на културните среди]]. Нейните автори, [[Фридрих Ратцел]], [[Лео Фробениус]] и [[Фриц Гребнер]], смятат, че сходните явления в културите на различните народи могат да се обяснят с произхода на тези явления от един обш център, че най-важните елементи на човешката култура се появяват само веднъж, и то само на едно място. Те дават на народа-първооткривател решаващо предимство пред другите народи.
През 1963 г. [[Уилям Макнил]], един от учениците на Тойнби, публикува монографията „[[Възходът на Запада]]“ . Той детайлно описва фундаменталните открития от Античността и Средновековието, които да предизвикали радикални промени в обществената структура.
== Области на изучаване ==
|
