|
'''''Професор''''' '''Албус Перцивал Улфрик Брайън Дъмбълдор''' ({{lang-en|Professor Albus Percival Wulfric Brian Dumbledore}}) е измислен [[литературен герой|герой]] от известната поредица романи на [[Дж. К. Роулинг]], „[[Хари Потър]]“. Той е директорът на училището за магии и вълшебства „[[Хогуортс]]“, в което учат [[Хари Потър (персонаж)|Хари]] и приятелите му и е основател на [[Орден на Феникса|Ордена на Феникса]], организация посветила силите си на борбата срещу основният отрицателен герой в романите, [[Лорд Волдемор]]. След края на поредицата за малкият магьосник авторката [[Дж. К. Роулинг]] обявява, че Албус Дъмбълдор е хомосексуален и е бил тайно влюбен в [[Гелърт Гриндълуолд]]
СПОМЕНИ ЗА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР
От Елфиъс Дож
Срещнах Албус Дъмбълдор когато бях на единадесет години, през първия ми ден в „Хогуортс“. Нашето взаимно привличане беше несъмнено поради факта, че и двамата се чувствахме аутсайдери. Аз бях прихванал змейска шарка, малко преди да пристигна в училище и въпреки, че не бях вече заразен, моето белязано от пъпки лице и зеленикав оттенък, не окуражаваха много хора да се доближат до мен. От своя страна Албус беше пристигнал в „Хогуортс“ с бремето на нежелана слава. Едва преди година, неговият баща Пърсивал, беше обвинен в жестока, широко разгласена атака над трима малки мъгъли.
Албус никога не се опита да отрече вината на баща си, (който бе осъден да умре в Азкабан) че е извършил престъплението — напротив, когато събрах кураж да го попитам, той ме убеди, че знае, че баща му е виновен. После Дъмбълдор отказваше да говори за тази тъжна работа, въпреки многото опити да бъде накаран да го направи. Някои все пак бяха склонни да хвалят това действие и да предполагат, че Албус също мрази мъгълите. Не можеха да бъдат в по-голяма заблуда. Всеки познаващ Албус би отбелязал, че той никога не е показвал и най-дребни анти-мъгълски наклонности. Действително неговата непоколебима подкрепа за мъгълските права му спечелиха много врагове през следващите години.
Все пак в рамките на няколко месеца собствената слава на Албус започна да затъмнява тази на баща му. До края на първата година, той вече не бе познат на никой като сина на мразещия мъгълите, а като най-добрия ученик който някога бе стъпвал в училището. Тези от нас които имаха привилегията да бъдат негови приятели, бяхме благословени с неговите поуки. А да не споменавам и неговата помощ и подкрепа, с които той винаги е бил щедър. По-късно в живота той ми призна, че още тогава е знаел, че най-голямото му удоволствие е преподаването.
Той не само печелеше всяка награда, която имаше в училище, но скоро почна да поддържа връзка с най-признатите магьосници от това време, включително и с Николас Фламел — известния алхимик, Батилда Багшот — прочутата историчка и Адалберт Уофлинг — магическият теоретик. Някои от творбите му намериха място в изучавани произведения: „Трансфигурацията днес“, „Предизвикателствата на магията“ и „Практически отвари“. Бъдещата му кариера изглеждаше стремителна, и единствения въпрос беше кога той ще стане Министър на Магията. Въпреки че в по-късни години, често бе предполагано, че е бил на ръба да заеме поста, той никога не е имал политически амбиции.
Три години след като започнахме в „Хогуортс“, братът на Албус — Абърфорт, също бе приет. Те не си приличаха: Абърфорт не беше толкова ученолюбив и за разлика от Дъмбълдор предпочиташе да решава споровете с дуели, вместо с разумно разискване. Въпреки това, би било грешка да се сметне, както някои правят, че двамата братя не бяха близки. Те я караха криво-ляво, толкова добре, колкото можеха две толкова различни момчета. С уважение към Абърфорт, трябва да се признае, че животът му в сянката на брат му със сигурност не е било приятно преживяване. Опасността да бъдеш постоянно засенчван, беше нещо като професионален риск за всеки негов приятел и не може да не е била по-неприятна ситуацията да бъдеш негов брат. Когато Албус и аз напуснахме „Хогуортс“, смятахме да поемем нормалната за тогава околосветска обиколка — посещавайки и наблюдавайки чужди магьосници, преди да започнем да следваме собствените си кариери. Обаче тук се намеси трагедията. В навечерието на самото пътуване, майката на Албус, Кендра почина, оставяйки Албус за глава и единствен който изхранва семейството. Аз отложих отпътуването си колкото можах, за да поднеса съболезнованията си на погребението на Кендра, и след това поех на (както се оказа) едно самотно пътуване. С по-малки брат и сестра, за които да се грижи и малкото останало им злато, не можеше и дума да става Албус да ме придружи.
Това бе периодът от живота ни, в който поддържахме най-малко контакти. Писах на Албус, описвайки му може би безчувствено, чудесата на моето пътешествие: от измъкванията ми на косъм от Химерите в Гърция, до експериментите на египетските алхимици. Неговите писма ми разказваха за малка част от неговото съществуване ден за ден, което предполагам е било изключително мъчително за такъв брилянтен магьосник. Потопен в собствените си преживявания, за мен беше ужасно да чуя, че в края на моето едногодишно пътуване, още една трагедия е сполетяла Дъмбълдор — смъртта на сестра му Ариана.
Въпреки, че Ариана беше в лошо здраве от много време, ударът дошъл толкова скоро след загубата на майка им, че имаше дълбок ефект и върху двамата братя. Всички тези, които бяхме най-близо до Албус — броя и себе си, за един от тези щастливци — се съгласихме, че смъртта на Ариана и чувството за вина на Албус за нея (въпреки че, разбира се, той бе невинен) оставиха своя знак върху него завинаги.
Връщайки се вкъщи, аз открих млад мъж, който беше преживял страданията на много по-възрастен. Албус беше по-сдържан от преди, загубата на Ариана не беше довела до подновяване на близостта между него и Абърфорт, а до отчуждение (с времето това щеше да се промени — в по-късните години те подновиха, ако не близки отношения, то поне сърдечни такива). Въпреки това, той рядко говореше за своите родители или за Ариана от този момент нататък, а неговите приятели се научиха да не ги споменават.
Други биха описали успехите през следващите години. Несъизмеримото допринасяне за базата на магическото знание на Дъмбълдор, включително и неговото откритие за дванадесетте приложения на змейската кръв, щяха да облагодетелстват много идващи поколения, тъй както и мъдростта, която той показа с многото присъди като Главен началник на Магисбора. Говори се, че няма магически дуел, който може да се сравни с този между Дъмбълдор и Гриндълуолд през 1945 година. Тези които бяха свидетели писаха за страхопочитанието, което са почувствали, гледайки тези двама необикновени магьосници да се борят. Победата на Дъмбълдор, и нейните последствия върху Магическия свят, са смятани за повратна точка в магическата история, съпоставими с „Международния статут на секретността“ и краха на Този-който-не-бива-да-се-назовава.
Албус Дъмбълдор никога не беше надменен или горделив — той можеше да открие нещо ценно във всеки, изглеждащо всъщност на пръв поглед нищожно или мизерно. И аз вярвам, че неговите ранни загуби го дариха с голяма човечност и съчувствие. Неговото приятелство ще ми липсва повече от колкото може да опиша, но моята загуба е нищо в сравнение с тази на Магическия свят. Това, че той беше най-обичания от всички директори на „Хогуортс“ не може да бъде поставяно под въпрос. Той умря както и живя — работещ винаги за великото добро и толкова готов да подаде ръка на малко момче със змейска шарка, колкото и в деня в който го срещнах.
Албус Дъмбълдор, малко след смъртта на майка си с неговия приятел Гелърт Гриндълуолд
Наближаващ осемнадесетия си рожден ден, Дъмбълдор напуснал „Хогуортс“ окъпан в слава — Отличник, Префект, спечелил „Наградата на Барнабас Финкли за изключителна направа на заклинания“, Младежки представител на Великобритания в Магисбора, носител на златен медал „За извънреден принос“ на Международната алхимическа конференция в Кайро. След всичко това, Дъмбълдор възнамерявал да предприеме голямо пътешествие заедно с Елфиас „Лошият дъх“ Доуж, завеян, но предан приятел, който намерил в училище. Двамата младежи били отседнали в „Продънения котел“ в Лондон, подготвяйки се да отпътуват за Гърция на следващата сутрин, когато пристигнала сова с новината за смъртта на майката на Дъмбълдор. Доуж Лошия дъх, който отказа да даде интервю за тази книга, сам представи на обществеността своята сантиментална версия на това, какво се случило после. Той представя смъртта на Кендра като трагичен удар, а решението на Дъмбълдор да се откаже от експедицията — като акт на благородна саможертва.
Разбира се, Дъмбълдор веднага се прибрал в Годрикс Холоу, по общо мнение за да „се грижи“ за по-малките си брат и сестра. Но каква грижа им е дал наистина?
— Абърфорт беше труден случай. — разказва Енид Смийк, чието семейство по това време живеело в покрайнините на Годрикс Холоу. — Беше много див. Естествено, човек щеше изпитва съжаление над него, само дето той непрекъснато ме замерваше с кози дардонки по главата. Не мисля, че Албус правеше въпрос от това. Във всеки случай никога не ги видях заедно.
Какво може да е правил Албус, ако не е утешавал по-малкия си брат? Отговорът, изглежда, е — дългото заточение на сестра му. Дори първият й тъмничар да е бил починал, нямало промяна в жалкото състояние на Ариана Дъмбълдор. Самото й съществуване, продължило да бъде известно само на няколко външни човека като Доуж Лошия дъх, било обяснено с историята за „лошото й здраве“.
Друг приятел на семейството, който се е задоволил с това обяснение, била Батилда Багшот — известният магьоснически историк, която живее в Годрикс Холоу от години. Кендра, разбира се, отблъснала Батилда първия път, когато тя се опитала да приветства семейството в селото. След няколко години обаче, тя изпратила сова на Албус в „Хогуортс“ след като била силно впечатлена от статията му за превръщането на видовете в „Трансфигурацията днес“. Този първи контакт довел до познанството й с цялото семейство. Преди смъртта на Кендра, Батилда била единственият човек в Годрикс Холоу, която си говорела с майката на Дъмбълдор.
За съжаление блясъкът, който Батилда е излъчвала някога, сега е доста угаснал. „Огънят е запален, но котелът е празен“ както ми сподели Ивор Дилонсби или Енид Смийк доста по-грубо — „Покривът й отдавна е протекъл“. Въпреки това, съчетанието от опитни и проверени журналистически умения ми позволи да измъкна достатъчно късчета от достоверни факти, за да разкрия цялата скандална история.
Както знае целия магьоснически свят, Батилда обяснява ранната смърт на Кендра с провалило се заклинание, версия повтаряна от Албус и Абърфорт през последните години. Батилда също така повтаря историята с Ариана, наричайки я „крехка“ и „деликатна“. В едно отношение Батилда си струваше всички усилия, през които минах за да се снабдя с Веритасерум, защото тя и само тя знае цялата история на най-добре пазената тайна в живота на Албус Дъмбълдор. Разровена за първи път сега, тя поставя под въпрос всичко, в което почитателите на Дъмбълдор са вярвали — неговата предполагаема нетърпимост към Черните изкуства, съпротивата му срещу подтисничество над мъгълите, дори всеотдайността му към собственото му семейство.
Същото лято, през което Дъмбълдор се е прибрал у дома в Годрикс Холоу, вече сирак и глава на семейството, Батилда Багшот се е съгласила да приеме в дома си пра-племенника си — Гелърт Гриндълуолд. Името на Гриндълуолд с право е толкова известно. В списъка на най-опасните Тъмни магьосници, той се нарежда на второ място, само заради появата на Вие-Знаете-Кой поколение след това, открадвайки му короната. След като Гриндълуолд никога не е продължил делото си до Великобритания, подробностите за издигането на силата му не са широко известни тук. Обучен в „Дурмщранг“, училище известно със злощастното си толериране на Черните изкуства, Гриндълуолд от рано се е показал толкова надарен колкото и Дъмбълдор. Вместо да използва способностите си за постигане на награди, Гелърт Гриндълуолд се отдал на други стремежи. Когато бил на шестнадесет дори в „Дурмщранг“ вече не можели да си затварят очите пред извратените експерименти на Гелърт Гриндълуолд и той бил изключен. Досега, всичко, което е било известно от следващите действия на Гриндълуолд е, че е „попътувал за няколко месеца“. Днес можем да разкрием, че Гриндълоулд избрал да посети пра-леля си в Годрикс Холоу и там, колкото и шокиращо да звучи на мнозина, той завързал близко приятелство с не кой да е, а с Албус Дъмбълдор.
— Изглеждаше ми очарователно момче — казва в брътвежа си Батилда — в каквото и да се е превърнал после. Естествено, аз го представих на бедничкия Албус, на когото му липсваха приятели на неговата възраст. Момчетата се харесаха веднага. И определено така се е случило. Батилда ми показа писмо, пазено от нея, което Албус Дъмбълдор е изпратил на Гелърт Гриндълуолд посред нощ.
— Да, прекарваха цели дни в разговори… и двамата бяха толкова надарени млади момчета, те бяха като котел на огъня… понякога можех да чуя совата да почуква на прозореца на спалнята на Гелърт, носейки му писмо от Албус! Някаква идея му идваше в главата и той веднага трябваше да я сподели с Гелърт! При това какви! Доста шокиращи идеи за привържениците на Албус Дъмбълдор, както те сами ще видят от мислите на техния герой, когато е бил на седемнадесет в писмо до новия му най-добър приятел. (Снимка на истинското писмо може да бъде видяна на страница 463.)
"Гелърт,
Гледната ти точка относно надмощието на магьосниците ЗА ДОБРОТО НА САМИТЕ МЪГЪЛИ, мисля е жизненоважната същина. Да, на нас са ни дадени сили и да, тази сила ни дава правото да властване, но освен това ни налага отговорности над подчинените. Трябва да наблегне над това, то ще бъде крайъгълния камък, на който ще изграждаме. Когато ни се противопоставят, което със сигурност ще се случи, това трябва да е основата на всички наши аргументи. Ние вземаме контрол В ИМЕТО НА ПО-ГОЛЯМО ДОБРО. И от това следва, че когато срещнем съпротива, трябва да използваме сила, само колкото е необходимо и не повече. (Това е била грешката ти в „Дурмщранг“! Но аз не се оплаквам, защото ако не беше изключен, ние никога нямаше да се срещнем.)
Албус"
Колкото и учудващо да звучи за неговите почитатели, но това писмо е основата, довела до Статута за секретност и до установяването на Магически контрол над мъгълите. Какъв удар за тези, които винаги са описвали Дъмбълдор като най-великия защитник на мъгълите! Колко празно звучат всичките му речи в подкрепа на правата на мъгълите е светлината на този нов изобличителен факт! Колко жалък изглежда Дъмбълдор, зает с кроежите си за издигане на силата си, когато е трябвало да оплаква майка си и да се грижи за сестра си! Без съмнение, тези, решени да задържат Дъмбълдор на неговия разпадащ се пиедестал ще хленчат, че той, в крайна сметка, не е осъществил плановете си, че е претърпял душевен обрат, че здравия разум е дошъл в него. Въпреки това, истината изглежда още по-шокираща.
След едва два месеца славно приятелство Дъмбълдор и Гриндълуолд се разделили, за да не се видят повече до легендарния им дуел (за повече информация виж глава 22). Какво е причинило тази рязка пукнатина? Дали Дъмбълдор е дошъл на себе си? Казал ли е на Гриндълуолд, че вече не иска да участва в кроежите му? Уви, не.
— Мисля, че със смъртта на Ариана приключи всичко — казва Батилда — Дойде като ужасен удар. Галърт бе в къщата, когато то се случи, дойде при мен у дома целият треперещ и ми каза, че иска да си отиде вкъщи на следващия ден. Виждате ли, ужасно бе разстроен. Затова му уредих летекод и след това повече не го видях. Албус бе извън себе си при смъртта на Ариана. Беше ужасно и за двамата братя. Бяха изгубили всички освен един-друг. Нищо чудно, че атмосферата бе обтегната. Абърфорт, обвиняваше Албус, разбирате, при такива ужасни обстоятелства. Но Абърфорт винаги си говореше малко побъркано, бедното момче. Освен това, счупването на носа на Албус по време на погребението бе не на място. Кендра би била дълбоко наранена да види синовете си да се бият така над мъртвото тяло на дъщеря й. Жалко, че Галърт не остана за погребението… Поне щеше да бъде някаква утеха за Албус. Тази отвратителна кавга до ковчега на сестра им, известна само на присъствалите на погребението на Ариана Дъмбълдор, повдига няколко въпроса. Защо точно Абърфорт Дъмбълдор е обвинявал Албус за смъртта на сестра им? Дали както „бати“ претендира да е било само изливане на мъката? Или е имало някаква конкретна причина за тязи ярост? Гриндълуолд, който бил изключен от „Дурмщранг“ за почти фатални нападения над съучениците си, избягал от страната часове след смъртта на момичето, а Албус (от срам или страх?) никога вече не го видял, не и докато не бил принуден от молбите на Магическия свят. Нито Дъмбълдор, нито Гриндълуолд не са споменавали това кратко момчешко приятелство по-късно в живота си. Въпреки това няма съмнение, че Дъмбълдор е отложил с цели пет години, изпълнени със смут, смърт и изчезвания, атаката си над Гелърт Гриндълуолд. Дали някаква останала привързаност или страха, да не излезе наяве, че е някога е бил един от най-добрите му приятели е накарал Дъмбълдор да се колебае? Дали Дъмбълдор не е отишъл с нежелание да залови човека, от когото някога е бил очарован?
И как бе починала тайнствената Ариана? Дали е била неумишлена жертва на някакъв тъмен ритуал? Дали не се е натъкнала на нещо, на което не е трябвало, докато двамата младежи са се упражнявали в опитите си за слава и надмощие? Възможно ли е Ариана Дъмбълдор да е била първата умряла „в името на по-голямо добро“?
|
