Битка при Ахелой: Разлика между версии

'''Битката при Ахело̀й''' се е състояла на на [[20 август]] [[917]] г. край река [[Ахелой (река)|Ахелой]], между българските войски, водени от цар [[Симеон I Велики]] и войските на [[Византийска империя|Византия]], водени от [[магистър]] [[Лъв Фока]], доместик на схолите и главнокомандващ имперскитесухопътните войскисили на империята. [[Първа българска държава|България]] печели решителна победа. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. Според арабският хронист ал-Масуди в него вземат участие общо 122 000 души.

Основните византийски източници не дават сведения за числеността и състава на българската армия, но имакосвени такива има в разказа за чудото на [[свети Георги]], и в съчинението надокато '''ал-Масуди''' направо ни указва числа. Според Иван Божилов, от тези извори става ясно, че в българската армия участвали също [[Маджари|маджарски]] и [[Печенеги|печенежки]] контингенти. Христо Димитров застъпва мнението, че най-вероятно именно участието на маджарския контингент в битката, а после и в настъплението към [[Цариград]] е историческата основа за сведението на [[Петър Ранзаниус]] за маджарски поход към византийската столица. Според ал-Масуди съюзната армия на Симеон възлизала на невероятните 60 000 конници. На подобна информация не може да се погледне безкритично. При всички положения основната маса от сражаващи са били пехотинци.

Патриарх Николай Мистик в едно от писмата си отбелязва единствено, че наистина не можело да остане незабелязано от него ''„такова голямо предвижване”'', на ''„толкова голяма армия”''. В '''„Чудото на свети Георги”''' също се говори за огромноогромното множество войски събрани от всички области на империята. Благодарение на сключения мир с [[араби]]те, за който говорят повечето от изворите, на Балканите е прехвърлена и армията от [[Мала Азия]], понеже според Йоан Скилица императрица Зоя ''"решила заедно със сената, че трябва да сключи мир със сарацините и да прехвърли на Запад цялата източна войска, та, като се обединят източните и западните войски, да започне война с българите и съвсем да ги унищожи"''. От изброяването на някои от военачалниците става ясно, че в битката освен основните сили участват арменскитесъщо части,и гвардейските отрядитетагми на схолите, ескувитите и иканатите, както и арменските части от най-източните области на Ромейската империя. По-конкретно е сведението на '''ал-Масуди''', който сочи, че византийската армия наброява 62 000 души, от които 12 000 конницаса конници.

Начело на византийската армия е доместика на гвардейската тагма на схолите магистър [[Лъв Фока]]. В съставеното по заповед на император [[Константин VII Багренородни|Константин VІІ]] продължение на Теофановата хроника е отбелязано, че той „''се отличавал повече с храброст, отколкото с качествата на добър военачалник”''. За разлика сведенията за командването на българската армия, командния състав на византийците е подробно описан в хрониките. [[Патриций|Патрици]]ят '''Константин Липс''' (заедно с друг сановник - [[Леонтий]]) придружава военачалника като негов съветник по всички въпроси. Началник на гвардейската тагматагмата на ескувитите е '''Йоан Грапсон''', а на гвардейската тагматагмата на иканатите – синът му '''Олвиан Марул'''. Измежду останалите военачалници са споменати също '''Роман Аргир''' с брат си '''Лъв Аргир''', също така '''Варда Фока''', който е брат на главнокомандващия и накрая магистър '''Мелиас''', командващ арменците, т.е. войниците от източните теми на Мала Азия. Корабите са под командването на друнгария на флота патриций '''Роман Лакапин''' и имат за цел да прехвърлят печенегите през Дунав.

След сключения мир с [[араби]]те войската от азиатските провинции на [[Византия]] е прехвърлена на [[Балканите]]. За да се насърчи съставаармията и допълнително да се повдигне бойният й дух, на армиятагвардейските тагми предварително са раздадени заплатите, а дворцовият протопоп '''Константин Кефала''' заедно с '''Константин Валелиас''' изнасят дървеният кръст, на който е бил разпънат [[Христос]] и предвойниците негоот събранатацялата войскаармия се заклевазаклеват, че "''ще сеумрат биеедин срещуза своите едноверци-българитедруг''".

След полагане на клетвата сухопътната армия се насочва срещу [[България]]. В едно от писмата си [[патриарх]] [[Николай Мистик]], посочва, че византийската армия нахлува в българските територии заради тревожните известия идващи от стратезите на [[Тракия]], [[Македония]], [[Солун]]ската, [[Драч]]ката област, а също и от [[херсон]]ския стратег '''Йоан Вогас'''. Тъй като византийската армия се придвижвае придвижвала покрай морето, то най-вероятно навлизането в българска територия става при [[Дебелт]]. Във връзка със сведението на [[Скилица]], че битката е станала край град [[Анхиало]] на 6 август 917 г., някои изследователи считат, че там прегрупиралите се български гранични части се опитват да спрат византийското настъпление, но след неуспеха се изтеглили към река [[Ахелой (река)|Ахелой]] и се присъединяват към основните сили.

Началото на битката се характеризира с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, когато '''Лъв Фока''' решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта, повече от предполагаемо, вкарва дори резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея - центърът и дясното й крило губят бойно построение.

В този критичен момент, българският '''цар Симеон''' със своята (тежка) конница и скрити резерви зад хълма Биберна до днешното село [[Каблешково]], подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Отхвърлени към морето, ромейскитеРомейските войници се паникьосват и отхвърлени към морето, започват да бягат. Същевременно българскиябългарският център и ляволявото крило контраатакуват ромеите. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на ромеитепротивника и бягството имму от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част от тях са избитипосечени, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към [[Анхиало]]. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към [[Месемврия]].

Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгромът се спасяват непокътнати едва 2 000 ромейски конници, навярно от невлязъл в действие отряд. ТеВероятно те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византйцитевизантийците укрепен град Анхиало.
Според ромейската хронография и агиография, не цялата армия била избита - имало голям брой пленниципленени, а също така и достамного бегълци, които по-късно взели участие в сражението при Катасирти. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. Но почти всички стратези - висши ромейски офицери, началници на военно-административните области - са покосени на бойното поле.

БългарскатаПредвид ожесточеното начало на сражението, повече от вероятно е българската страна също давада е дала доста жертви - предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.