Нишко споразумение (1923): Разлика между версии

Конференцията се открива на 1 март 1923 година в [[Ниш]] и продължава до 17 март. Българската делегация се оглавява от генерал-щабния полковник [[Стефан Нойков]] и в нея са включени още двама военни. Ръководител на югославската делегация е началникът на отдел Обществена безопасност при Министерството на вътрешните работи [[Жика Лазич|Живоин Лазич]], известен с антибългарската си активност във Вардарска Македония. Основна цел на конференцията е нормализирането на положението по българо-сръбската граница в [[Македония (област)|Македония]] във връзка с дейността на ВМРО. Въпреки плахите опити на българската делагация да бъдат обсъдени първопричините за възникналата ситуация в самата Македония и тяхнато премахване, югославската страна свежда преговорите само до техническите въпроси, свързани с граничната безопасност и българската отговорност за преминаването на четите на ВМРО. При обсъждането на заключителния документ от конференцията полковник Нойков изтъква, че трябва да се обсъдят и мерките, които югославската страна трябва да придприеме „понеже злото трябва да се лекува в неговия корен, а основните причини, които го създават, са в Македония“, но се натъква на решително несъгласие на югославските делегати. На няколко пъти конференцията е изправена пред провал, но по лично настояване на Александър Стамболийски се приемат югославските предложения за споразумение с някои редакционни поправки.

 

В споразумението се регламентират мерките, които двете страни ще вземат, за да прекратят нелегалното преминаване на границата - подсилване на гражданските и военни власти в пограничните райони, изсичане на дървесната растителност край границата и други. Допуска се дори навлизане на югославски части на българска територия при преследване на чети. Белград не поема никакви задължения за промени в положението на населението във Вардарския дял на Македония.

 

Нишката спогодба е част от политиката на подобряване на отношенията със Сърбия, водена от правителството на Александър Стамболийски. Някои автори приемат, че подписването на спогодбата има благоприятно отражение върху водените преговори през март 1923 година за облекчаване на репарационния дълг на България. Една от главните цели на спогодбата е да се спечели СХС в българските опити за излаз на [[Егейско море]]. Според британския пълномощен министър в София [[Уилям Ърскин]] Стамболийски бил измамен в Ниш, тъй като надеждата за възвръщане на [[Западна Тракия]] с югославска помощ била фикция, а пък възможността да се справи с ВМРО била равна на нула. Към това се прибавя и засилването на подозрителността на други страни, каквито са Гърция и [[Италия]]. На практика, като се има предвид, че действията на четите на ВМРО не са прекратени, голямата част от договореностите от Ниш остават на хартия.

 

Още в дните не преговорите и след подписването на спогодбата в българското общество проникват сведения, които се приемат изключително отрицателно. Всички политически партии без БЗНС - от [[БКП]] до [[Конституционния блок|Конституционния блок]] осъждат спогодбата. По-късно [[Георги Димитров (политик)|Георги Димитров]] пише, че вместо „споразумение с всички балкански народи Стамболийски се стремеше да влезе в споразумение със сръбските империалисти“. За патриотично настроените политически сили и за ВМРО спогодбата е акт на предателство. Тя сближава още повече позициите на опозицията с тези на ВМРО. Както пише московският вестник „Правда“ от 12 юни 1923 година, спогодбата означава за ВМРО и нейните привърженици „борба не на живот, а на смърт - те би трябвало да бъдат унищожени или да протегнат ръка на антиправителствените сили и по такъв начин да съдействат за свалянето на правителството на БЗНС“.