Вестготи: Разлика между версии

В края на 6 век вестготите преминават от [[арианство]]то към [[православиекатолицизъм|католицизма]]то и постепенно възприемат културата на своите романизирани поданици.{{hrf|Claude|1998|119-120}} В началото на 8 век Вестготското кралство е унищожено при [[Арабско-ислямско завоюване на Иберийския полуостров|завладяването]] на Пиренейския полуостров от мюсюлманите. Остатъци от вестготската традиция се запазват в [[Испанска марка|Испанската марка]] и в основаното от вестготския благородник [[Пелайо]] [[Кралство Астурия]].

Междувременно, след окончателното узаконяване на ''[[Християнствохристиянство]]то'' през [[313]] г. от император Константин Велики с ''[[Медиолански едикт|Указа за толерантност от Милано]]'', се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе св. [[Вулфила]], [[епископ]] на гр. [[Никополис ад Иструм]] ([[Никопол]]), този „''съвременний Мойсей''“ в тяхната „''обетована земя''“ [[Мизия]], както е наречен в "Църковната история" на [[Филосторгий]] (покръстителят на Константин Велики) и от [[Патриарх]] [[Фотий]]. Както те, така и [[Йордан]], [[Сократ]] и [[Созомен]] оставят за него един образ на високообразован [[апостол]] и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя [[Константин]] и [[Методий]] половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил доростолският (Силистренският) епископ [[Авксентий]], негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ [[Максимин]] (*ок.360 - †сл.427). Негов учител е Херсонскиятхерсонският епископ [[Теофил]], участвал в ''[[Първи Никейски събор|Първия вселенски събор в гр. Никея]]'' (''Никейският събор''), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. УлфилаВулфила е хиротонисан през 340/341 г. за готски епископ и приемник на починалия първи техен архиерей [[Теофил]] от Цариградския патриарх св. [[Евсевий Никомидийски]], виден представител на ''[[Арианство]]то'' и съученик на Александрийскияалександрийския свещеник [[Арий]] (*ок.250 - †336), презвитер в гр. [[Александрия]], т.е., когато партииятапартията на ''[[Арианствоарианство|Арианитеарианите]]'' е най-силна в Империята (337-361 г.) ^{[[#Външни препратки|11]]}.

През [[325]] г. на ''Никейския събор'' в [[Никея]], в присъствеитоприсъствието на император Константин Велики участват 318 епископи (Императорът е поканил с писма лично 1800 епископи, всеки от които може да води по 3-ма свещеници), гръцките и източните епископи налагат уточнение в божественото естество на Спасителя, респ. тълкуване на ''[[Никео-цариградски символ на вярата|Символа на вярата]]'', според което „''Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух са '''единосъщни''' и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край''“. Съборът осъжда ''[[Арианство]]то'' на [[Арий]], според което „''Синът и Светият Дух са от напълно '''различно естество''' от това на Бог-Отец и са се изявили след него''“. Главния борец срещу ''Арианството'' е св. епископ [[Атанасий I Александрийски|Атанасий Велики]] (*ок.296 - †373), Патриарх на Александрия. Арий е афоресан и низвергнат на Събора и е изпратен на доживотно заточение в [[Илирия]], което помага за бързото разпространение из българските земи на учението му, повлияно от ''[[неоплатонизъм|неоплатонизма]]'', и което, поради схематичната форма на посланието си, е особено популярно всред простолюдието в Империята през 4 в., а всред народите извън границите ѝ - и през 5 в.

Така основният въпрос пред ''християнството'' - за устройството и организацията на църквата и нейната дейност — се измества на този първи събор и през следващите десетилетия от поредица идеологически въпроси, които разединяват ''християнството'' в полза на една върхушка ^{[[#Външни препратки|8]]}.

Въпреки всичко, през 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Арианиариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния "полуариански" вариант е господстваща по-късно и в ''[[Тулузко кралство]]'', ''[[Толедско кралство]]'' и ''[[Равенско кралство]]'' на тракийските вези-готи и остро-готи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, както и в ''[[Хуно-българска импери|Хуно-българската империя]]'', ''[[Българо-аварска империя|Българо-аварската империя]]'', ''[[Стара Велика България]]'' и дунавската ''[[Българска империя]]'' до средата на 9 век. От този момент, след ''8-мия [[Вселенски събор]]'' (4-ти Цариградски), Панония преминава към ''диоцеза'' на Рим, а останалите български провинции — към ''диоцеза'' на Цариград, с което се възприемат съответно наложеният на ''Никейския събор'' гръцки, респ. римски канон за ''Символа на вярата'', а ''Българската империя'' по геополитически съображения започва да преследва старото българско ''християнство'' - ''арианството'' и отхвърля старата българска писменост - ''[[Глаголица]]та'' (в „''О писменех Цръноризца Храбра''“ цар [[Симеон Велики]] (най-вероятно) критикува трактата „''За изобретяването на езиците/буквите''“ („''De inventione linguarum/litterarum''“) на Храбан Мавър (Черноризецът, *780 - †856), абат от гр. [[Фулда]] и епископ на гр. [[Майнц]] ^{[[#Външни препратки|8]]} ^{[[#Външни препратки|15]]}). Това събитие съвсем неправилно се счита за „''покръстване на българите езичници и варвари през 9 век от гърците''“ и упорито се налага до ден днешен, въпреки, че християнизирането на българите започва 8 века по-рано от [[Апостол|Христовите апостоли]] св. [[Павел (апостол)|Павел Първовърховни]] (през 52 г. в Македония и Тракия) и св. [[Андрей Първозвани]] (в Добруджа, Мизия и Скития), а българската църква е апостолическа. Опитът по-късно за компромис чрез добавката-''[[Филиокве]]'' (''Вярвам и в Светия Дух, който произхожда от Отца и от Сина'') отново доведе до разцепление между източната и запазната християнски църкви.

В края на 3 век вестготите заемат изоставената по стратегически причини от ''Римската империя'' Дакия. За разлика от българите с тяхната тежка (''[[бронирана конница]]'') и лека кавалерия, военната сила на вестготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на ''Тетрархията''. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император [[Константин Велики]] (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на българските вестготите, благодарение на които той ликвидира ''Тетрархията'' и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на ''Римската империя'' в тракийския град [[Бизантион]] (Византия, Константинопол). Бизантион надделява, заради възможността за контрол над Проливите, въпреки желанието на Императора и майка му [[св. Елена]], столицата да бъде пренесена в любимата им [[Сердика]] със стратегическо разположение по средата между западните и източните земи на Империята („''Сердика е моят Рим''“, възкликнал Императорът в Сената).

В главата за “''Готските игри''”, съставена от самия Константин Велики или по негова поръчка, като се посочват коледните приеми и празненства на византийския двор, се споменават и развлеченията след пиршеството. А именно – музика, песни, театрални представления и латински славословия. На шестия ден на празниците се устройва закуска, на която се поканват „'''''българите''', сините (вандали/венети), зелените (гърци) и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки''“. Всички се явяват в национално облекло, народни горни дрехи ковади <ref>гл. "Руск. древн.", граф Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 139</ref> ^{[[#Външни препратки|5]]} ^{[[#Външни препратки|25]]}.