Увреждане на слуха: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме
Ред 60:
Социалните граници на групата обаче са изградени не толкова върху загубата на слуха, колкото върху начина на [[общуване]]. Тежкочуващите общуват орално, като според нуждите си разчитат на своя слух, на [[невербална комуникация|невербална информация]] от говорещия, на знанията си по темата на разговора. Често като тежкочуващи се приемат по медицинско определение глухи хора, загубили слуха си след детството и след овладяването на говорим език. Те се изразяват устно (а не чрез [[жестов език]]) и разчитат на четене по устните на събеседника.
 
Тежкочуващите разчитат малко или много на звуковото възприятие на човешка реч. Обикновено то е непълно като се изпускат звукове, думи или цели изрази. При по-тежко [[увреждане]] често се чува само неразбираем шум там, където за чуващия има дума, а при по-леки случаи има объркване на звукове (неразграничаване на "м" и "н", "в" и "ф" и др.) Такива бели полета могат да бъдат попълнени чрез разчитане по устните на говорещия или чрез досещане за съдържанието на пропуснатото. Обикновено колкото е по-запознат с темата на раговора тежкочуващият, толкова по-лесно му е да попълва белите петна. Не всеки тежкочуващ умее да разчита добре по устните, а и не всеки говорим език подлежи на изцяло [[визуално възприятие]]. Често тежкочуващите молят да им се повтаря, дори повече от веднъж, както и да се перефразира изречението. Други визуални помощници на тежкочуващия са мимиката, езикът на тялото и естествените жестове, с които допълваме речта си.
 
Тежкочуващият влага не малко усилия в общуването и затова се уморява по-бързо. При тежка загуба на слуха се губи и умението за възприятие на посоката на звука, умението да се филтрира околния шум както и усещането за силата на собствения глас. Много тежкочуващи викат не защото не могат да се чуят (те чуват гласа си и чрез костните вибрации в тялото), а защото не могат да преценят колко високо говорят.