Немска поезия: Разлика между версии

Наченките на '''немската поезия''' се губят в мистичния мрак на безписмеността. Едва през [[XII век]] по немските земи възниква светска литература на говоримия език и оттогава датират първите записани текстове на песни - — отначало анонимни, а после с автори като Един от Кюренберг, Дитмар от Айст или Бургграфът на Регенсбург.

[[Минезингер|Минезанг]]ът обхваща стихове за възвишената любов, повлияни от френската и провансалската рицарска култура - — те възпяват недостижимата любима и страданията от напразните домогвания до прекрасното йѝ сърце. Немските [[минезингер]]и - — певците на любовта - — се състезават сред стените на средновековните замъци като [[Вартбург (замък)|Вартбург]] в [[Тюрингия]] и демонстрират своето умение да изплитат най-изискани строфи с най-покъртително съдържание. Първи сред тях били рицарят [[Хартман фон Ауе]] и странстващите певци [[Волфрам фон Ешенбах]] и [[Валтер фон дер Фогелвайде]].

Според църковните и дворцовите предписания на онези времена чувствената любов се смятала за порок. Но ето че с времето се появяват поети, които започват да нарушават дворцовия етикет и да пеят за плътските радости на любовта. Сред тях особено се откроява [[Найдхарт фон Ройентал]], който използвал грубовати мотиви от простолюдния бит и така създал жанра ''"дворцово-селска поезия"'', силно предпочитан от изкушените в словото немски благородници от късното [[Средновековие]]. Самото име на Найдхарт фон Ройентал крие една двусмислица - — на старонемски диалект то означава ''"Лукавият от долината на скръбта"''.

През [[1517]] г. [[Мартин Лутер]] заковава върху портата на катедралната църква във [[Витенберг]] своите [[95 тезиса]] срещу индулгенциите и с това започва времето на [[Реформация]]та. Дворцовата поетическа култура окончателно се пренася в градовете, където процъфтяват занаятите и търговията. Там именно се заражда ''"майсторското пеене"'' - поетическата изява на [[майстерзингер]]ите. За разлика от изтънчените минезингери, майсторите-певци се стремят да завладеят простодушната си публика с шеговити и подигравателни строфи, извикващи груб смях и злорадо задоволство от бедите на възпяваните персонажи. Правилата на пеенето и стихоплетството обаче били строги - — при състезанията специални съдии следели за броя на сричките и за разпределението на ударенията в така наречения ''"[[кнителферз]]"''. Най-прославен майстерзингер в Германия става обущарят [[Ханс Закс (поет)|Ханс Закс]] от [[Нюрнберг]], който съчинил общо 4275 майсторски песни и създал във [[Франкфурт на Майн]] собствена певческа школа.

През следващото [[XVII век|XVII столетие]] поезията в Германия се преселва в кабинетите на учените и в университетските библиотеки. Това е епохата на [[Барок]]а, в която поетическите творби демонстрират не само ученост и владеене на латински и множество чужди езици, но разкриват и най-големи умения в изграждането на стиха. Поетът, обикновено приел латинизирано име, се стреми - — по подобие на княза в социалния живот - — да докаже своето владеене на порядъка и хармонията. Авторът рядко говори от свое име, а почти винаги от името на [[Висш разум|Висшия разум]]. Затова и читателят трябва да притежава нужните знания в науката, религията, политиката и реториката, за да възприеме и разбере творбата. Най-яркият поет на немския Барок, създал философски проникновена лирика, е [[Андреас Грифиус]]. Стиховете му излъчват мрачно величие и мъжество, поетът - — професор по философия, естествени науки и история в [[Лайденски университет|Лайденския университет]] - отхвърля жалкото смирение пред повелите на Съдбата.

Постепенно немската поезия напуска кабинета на учения, загубва характера си на академична дейност и се насочва към света на човешките чувства. Личното изживяване става единствено достойно за поетическо претворяване. [[сантиментализъм|Сантименталност]]та се приема като най-изискан начин на живот - — да изпитваш чувства и да говориш за чувства е вече проява на висше духовно благородство. Поетът [[Фридрих Готлиб Клопщок]], повлиян от стремежите на [[Френската революция]], предлага основните мотиви на новата поезия: ''"природа"'', ''"любов"'', ''"отечество"''. В Германия тези умонастроения се преплитат с идеите на пиетизма - — религиозното реформаторско движение, което се стреми да намери общуване с Бог в практическата дейност, отвъд църковните ритуали и догми. Според философа и теоретика [[Йохан Готфрид Хердер]] лирическата поезия трябва да представлява естествен, цялостен израз на живота, да дава непосредствена изява на емоциите и с това да се доближи да танца и музиката. Идеал стават творбите на древния йонийски поет от VI в. пр. Хр. [[Анакреон]], чиято житейска мъдрост се заключава в девиза: ''"Вино, жени и песни"''. Така на сковаващия [[рационализъм]] от отминалия [[XVII век]] са противопоставени удоволствието и радостта.

В центъра на новата немска естетика е положена творческата ''"[[гений|гениалност]]"''. Геният черпи своята креативна енергия не от книжните знания, а от мълниеносно проблясващия божествен пламък на вдъхновението. Изгражда се представата за поета като божи наместник и върховен жрец. Младият [[Йохан Волфганг Гьоте]] става изразител на тази нова епоха на ''"[[Бурни устреми]]"''. А заедно с другия велик немски поет от онова време, [[Фридрих Шилер]], полага основите на [[Ваймарска класика|Ваймарската класика]], чиято основна художествена задача е следването на античните поетически образци - — с естетическия идеал за ''"благородна простота и спокойно величие"''. Творбите на Шилер представляват постоянно домогване до ''"красотата"'', ''"доброто"'' и ''"истината"'' в името на братството между хората, озарени от извънземната светлина на изкуството. В трактата си ''"За наивната и сантименталната поезия"'' той обаче изразява покрусата си от загубената цялостност с природата и от съзнанието за непостижимостта на идеала.

Към края на [[XVIII век]] в Германия се заражда ново поколение поети като [[Фридрих Хьолдерлин]] и [[Новалис]], чийто образец стават творчеството на [[Фридрих Шилер]] и философията на [[Имануел Кант]]. В поезията на Шилер те намират преливане на световна история, философия на живота и страстност на израза. С това започва немската епоха на [[Романтизъм|Романтизма]]. Сега вече стремежът е създаването на универсална поезия, която да изхожда от себепознанието и превъзмогването на житейските ограничения. Изкуството се превръща в сакрална дейност, мощта на фантазията допълва гениалността. Новалис си поставя за цел да съедини поезията с религията, за да допринесе за възцаряването на нов ''"златен век"''. Идеалът му е просветленото Средновековие и старата [[католическа църква]]. За романтическия творец поетът - — жрец и пророк - — е най-висшият правомощник на човечеството.

Немските романтици нямат за цел чрез литературата да създадат един илюзорен свят, а да въздигнат реалния живот до поезия. Романтикът - — подобно на [[Аделберт фон Шамисо]] - много странства, за да изживее себе си в света и света в себе си. Според младия немски поет еснафът планира и предначертава бъдещето си, но творецът се стреми да бъде свободен за нови открития и преживявания. Романтическата лирика търси корените си в немския фолклор, в забравените митове и легенди и довежда до съвършенство музикалността на езика.

Парадоксът на романтизма е, че опоетизирането на всекидневието се поддава лесно на подражание. В Германия скоро става модно да си романтичен - — всеки търговец може в края на седмицата да съчини някоя лекокрила ода за хурката на любимата си и да се появи в салоните с романтически везан костюм и изящно тръстиково бастунче. Към средата на [[XIX век]] поетите в Германия наброяват десетки хиляди, публикуват се стотици стихосбирки и антологии с посредствено ''"романтическо"'' съдържание за масова употреба. Ето защо късните големи романтици като [[Лудвиг Уланд]], [[Хайнрих Хайне]] или [[Николаус Ленау]] внасят в творчеството си иронични нотки или мрачни багри на отчаяние.

Като противодействие на прекаленото вторачване в личните преживявания и поривите на фантазията, към края на [[XIX век]] в немската поезия настъпва отрезвяване. Под влияние на философската [[херменевтика]] на [[Вилхелм Дилтай]] поетите започват да изследват и обясняват действителността. Лирикът е изправен пред новите познания в [[биология]]та и [[социология]]та - — това е времето на [[Дарвин|дарвинизма]], [[детерминизъм|детерминизма]] и [[позитивизъм|позитивизма]].

Теоретикът [[Вилхелм Бьолше]] обсъжда природонаучните основи и основания на поезията. Поетът [[Арно Холц]] изисква от съмишлениците си ''"последователен [[натурализъм]]"'', който да отразява ''"естествената истина"''. Лириката се опитва чрез словото да предаде сетивните възприятия в тяхната непосредственост и мигновеност - — важно става мимолетното впечатление, което действителността оставя у твореца. А това дава началото на [[импресионизъм|импресионизма]], чийто основен изразител в лириката става [[Детлев фон Лилиенкрон]]. Импресионизмът обаче не намира силен отклик в немската поезия, отправена повече към дълбините на душата, отколкото към ограничените региони на познанието. За немското мислене - — музикално и философско - — е трудно да приеме, че светът не съществува като нещо цялостно, а само като индивидуални сетивни дразнения.

Така се поражда немският [[символизъм]], вдъхновен от френските образци на [[Маларме]], [[Рембо]] и [[Верлен]]. Докато поетът импресионист наблюдава обектите в света и възпроизвежда своите впечатления от тях, символистът изгражда предметите в съзнанието си, като им придава своята сетивност и светоусещане и ги превръща в символи. [[Рихард Демел]] надмогва естетиката на реализма и натурализма и изпълва поезията си с ''"чиста символика"'', с ''"пантеистична еротика"'' и ''"варварски"'' копнеж по една отвъдна реалност, белязана от ''"битката между Бог и Звяр"''.

А в една своя лекция от [[1898]] г. върху модерната лирика [[Райнер Мария Рилке]] оповестява: ''"Схващам изкуството като стремеж на твореца - — въпреки теснотата и мрака на съществуването - — да намери връзка с всички предмети, с най-дребните, както и с най-големите, и в този постоянен диалог да се доближи до най-високите безмълвни извори на живота. Тайните на предметите се преливат в душата му със собствените му най-съкровени възприятия и добиват глас, сякаш са част от неговите собствени копнения."''&nbsp;<ref>[http://www.uni-duisburg-essen.de/lyriktheorie/texte/1898_rilke.html Райнер Мария Рилке: "Модерна лирика", лекция, изнесена на 5 март 1898 г. в Прага]</ref> Символизмът се връща към зародената още в романтизма представа, че външната реалност е само шифър и символ на един по-дълбок смисъл, на по-висше битие. Поетическото слово създава свой собствен космос.

Ницшеанците, чийто най-влиятелен представител е [[Готфрид Бен]], развиват една естетика на ''"злото и грозното"'', на разпада на личността, на опиянението и екстаза - — като противовес на доволството и посредствеността на буржоазното общество. Наред с това обаче те демонстрират безсилие, страдат от загуба на ориентация, от метафизична безотечественост и [[самота]].

Когато през [[1933]] г. в Германия на власт идва [[Хитлер]], книгите на редица световноизвестни немски поети са публично изгорени, а на някои от живите е отнето немското гражданство. Мнозина поемат пътя на изгнанието, а други потъват във ''"[[вътрешна емиграция]]"''. В страната се установява ''"партийна и народностна"'' култура, която възхвалява Фюрера и завоеванията на неговата партия. Едно известно стихотворение, дало текста на бойна песен, има за рефрен: ''"Днес наша е Германия, а утре - — целият свят!"''&nbsp;<ref>[http://en.wikipedia.org/wiki/Songs_of_the_Third_Reich#Es_zittern_die_morschen_Knochen "Треперят безсилните кокали" - Песни от Третия Райх]</ref>

На Запад писателите [[Алфред Андерш]] и [[Ханс Вернер Рихтер]] започват да издават литературното списание ''"Дер Руф"'' с подзаглавие ''"Независим орган на младото поколение"''. Скоро американските власти забраняват списанието и тогава се сформира свободното литературно сдружение ''"[[Група 47]]"'', което за дълги години ще стане най-авторитетният литературен форум във Федералната република.

Поезията в западната част на Германия желае да се освободи от традиционното немско ''"дълбокомислие"''. Сред всеобщия упадък на ценностите артистичното постижение се превръща във възможност на изкуството да изживее самото себе си като единствена ценност и от това изживяване да изгради нов художествен стил. Постепенно поезията става монологична и херметична - — това се проявява в творбите на поета и прозаика [[Гюнтер Грас]]. Критиката на езика, изразена от философа [[Лудвиг Витгенщайн]], упражнява дълбоко влияние - — значение в лириката добива езиковият експеримент, вече се търси чисто оптическият или акустичният ефект, създава се ''"[[визуална поезия]]"'', преминава се границата между звук и шум в така наречената ''"[[конкретна поезия]]"'', чийто първосъздател е швейцарският поет и професор по естетика [[Ойген Гомрингер]]. Възниква ''"абсолютното стихотворение"'', освободено от вяра и надежда, отправено към Никого - — текст, съставен от ефектно монтирани думи, като резултат от крилатата фраза на философа [[Теодор Адорно]]: ''"След Аушвиц да се пишат стихове е варварство"''.&nbsp;<ref>[http://de.wikipedia.org/wiki/KZ_Auschwitz-Birkenau#Zitate Теодор Адорно: "Критика на културата и обществото" (1949)]</ref>

Литературният процес в източната част на Германия е съвсем различен. Отначало там се налага един ''"нов патос"'' и идеализиране на ''"демократичната"'' действителност съгласно официално установения след [[1951]] г. ''"[[социалистически реализъм]]"'' - с изискването за ''"партийно"'' и ''"народностно"'' на изкуство.

В началото на 60-те години обаче в [[ГДР]] се заражда мощен протест на младото творческо поколение, в който взимат участие [[Щефан Хермлин]], [[Сара Кирш]], [[Фолкер Браун]], [[Волф Бирман]]. Негодуването е насочено не толкова срещу ''"строителството на социализма"'', колкото срещу самодоволството на по-старото партийно поколение. През 70-те години започва трайното прогонване от страната на неудобните за режима значими поети като [[Гюнтер Кунерт]], [[Райнер Кунце]], [[Бернд Йенч]]. С това настъпва всеобща ''"ревизия на вярата в ГДР"'', която намира израз в поезията като ''"[[нова субективност]]"''. Още с първата си стихосбирка [[Дурс Грюнбайн]] става представител на тази лирическа вълна в ГДР, повлияна от [[постмодернизъм|постмодернизма]] - меланхолична, цинична и антиметафизична. И тук - — както и във [[ФРГ]] - стихотворението се превръща в поредица от семантични ефекти и физиологически ексцесии с цел да се постигне силно ''"магнитно поле"''. Текстът трябва да прониква в тялото на читателя и чрез своите звуци и кодове да експлодира в подсъзнанието му, подобно на интензивено съновидение.

Общото, което остава в поезията на обединена Германия след падането на [[Берлинската стена]] през [[1989]] г., е развитието на една надпартийна и надидеологическа ''"[[природна лирика]]"'' с мощно магическо внушение. Вече са създадени големите образци - — в ГДР от [[Петер Хухел]] и [[Йоханес Бобровски]], във ФРГ - — от [[Волфганг Вайраух]], [[Гюнтер Айх]] и [[Карл Кролов]]. Сега природата вече не е ''"обективна реалност"'', която може да се възпява, а става естетически и философски обект, превръща се в противоположност на белязания от техническо и индустриално развитие, но и от политически и социални катастрофи съвременен свят. Природната лирика може да се възприема като естетическо бягство от една непоносима действителност, но в същото време тя е в съзвучие с проблемите за опазването на околната среда и с идеите на ''"[[екология|екологическото движение]]"'' в Германия от 80-те години.

Немската поезия на [[XX век]] се осъществява в силовото поле на модернизма и постмодернизма. Наред с това обаче личи домогването до една ''"нова лекота"'' и съзнателно възприемане на разпокъсаната действителност, с която да може художествено да се играе. В съгласие с възгледите на философа [[Мартин Хайдегер]] лирическият език става език на истинското познание - — това се проявява на първо място в емблематичните творби на [[Паул Целан]].

Съществува мнението, че Германия е ''"страна на философи и поети"''. Тази крилата фраза изглежда оправдана, понеже немската поезия - — от своите наченки до наши дни - — се е вдъхновявала от мислители, от идеи на немската философия и естетика. А немската мисловност - — ведно с поезията - — винаги е била насочена към глъбините и тайните на мирозданието и човешкия дух, за да извлече от мрака на съществуването трайна светлина: ''"Повече светлина!"'', според последните думи на Гьоте.