Тукидид: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м допълване на информацията за Тукидид полит. науки УНСС - задача |
|||
Ред 12:
'''Тукидид''' ([[гръцки език|гр.]] Θουκυδίδης; [[латински език|лат.]] Thucydides) е древногръцки историк и военачалник, автор на „История на Пелопонеската война“ в 8 книги. Още в античността Тукидид е ценен високо както заради историческите си методи, така и заради блестящия си език и стил. Той е първият историк, чието съчинение е не просто описание на събитията, а научно изследване на техните причини и основания и на мястото им в развитието на обществото.
Основните данни за живота на Тукидид черпим от собствената му ''История'', както и от две биографии, едната дело на Марцелин, а другата от неизвестен автор. Сведенията за живота му са оскъдни и дори годината на раждането му не е известна с достатъчна точност.
Тукидид е роден в [[Атина]] между 460 и 454 г. пр.н.е. в знатно семейство, потомък на атинските държавници [[Милтиад]] и [[Кимон]] и на тракийски царски род. Произхожда от богата атинска аристократическа фамилия, която била родствено свързана със знатни семейства от Южна Тракия (откъдето е било потеклото както на баща му, така и на майка му), където фамилията имала собствени златни рудници. Бащата на Тукидид Олор носи името на тракийския цар Олор, за чиято дъщеря Хегезипила се омъжил [[Милтиад]]. Хегезипила било името и на майката на Тукидид. От бащиния си род или чрез съпругата си, която била тракийка, Тукидид притежавал златни рудници в местността Скаптесиле в планината [[Пангей]].
Тукидид получил отлично за времето си образование, като за негови учители се сочат философът [[Анаксагор]] и ораторът [[Антифонт]]. Според речника [[Суда]] и една от биографиите като дете Тукидид слушал [[Херодот]] да чете откъси от историята си на Олимпийските игри и се разплакал от вълнение. Херодот се впечатлил и казал на баща му: „Блазе ти, Олоре, за чудесното дете! В душата на сина ти бушува страстта към познанието.“<ref>Суда, под думата Θουκυδίδης.</ref>
Като стратег и член на '''Върховната военна колегия''' '''Тукидид''' е бил непосредствен свидетел на процеса на изострянето на политическите противоречия между Атина и Спарта и е взел и непосредствено участие в избухналата по този повод през 431 г. пр. Хр. Пелопонеска война. Според думите на самия Тукидид той започнал работата над историята си веднага след избухването на [[Пелопонески войни|Пелопонеската война]] (431 г. пр.н.е.).<ref>Тукидид, I, 1, 1.</ref> През 430 г. пр.н.е. преживява в Атина голямата чумна епидемия, за чието разпространение и симптоми прави подробно описание.<ref>Тукидид, II, 47-54.</ref> През 424 г. пр.н.е. Тукидид, поради връзките и влиянието си в Тракия, е избран за стратег и изпратен начело на 7 кораба към тракийското крайбрежие при остров Тасос. В края на есента или началото на зимата е повикан, за да предотврати превземането на град [[Амфиполис]] от спартанския военачалник [[Брасид]], но пристига вечерта на същия ден, в който градът се предава, и успява да спаси само тържището Ейон, отстоящо на около 5 км от [[Амфиполис]].<ref>Тукидид, IV, 104-107.</ref> След този неуспех Тукидид е осъден на изгнание (или става изгнаник доброволно, за да избегне по-сурово наказание), оттегля се в тракийското си имение в Скаптесиле и се посвещава изцяло на своята ''История''. Предполага се, че през този период той е предприел няколко пътувания, включително до [[Сицилия]], за да събира материали за книгата си. През 406 г. пр.н.е. навярно посещава македонския цар [[Архелай]] в [[Пела]], където написва епитафия за починалия там трагик [[Еврипид]].<ref>Запазена в ''Палатинската антология'', VII, 45.</ref> Изгнанието на Тукидид според собствените му думи продължило 20 години<ref>Тукидид, V, 26, 5.</ref>, т. е. до 404/3 г. пр.н.е., когато след края на [[Пелопонески войни|Пелопонеската война]] била гласувана амнистия и той вероятно се завърнал в Атина, където продължил да работи върху книгата си, но не можал да я довърши и починал, като успял да опише само събитията до 411 г. пр. Хр., а самото издаване на книгата било осъществено едва след смъртта му.
За датата на смъртта му липсват точни сведения (според [[Марцелин]] е „умрял на възраст над петдесет години“<ref>Марцелин, § 34.</ref>), но по косвени данни тя може да се постави между 404 и 396 г. пр.н.е.: Тукидид доживява края на войната (404 г. пр.н.е.), за който пише на няколко пъти в съчинението си; от друга страна в ''История на Пелопонеската война'' се споменават три изригвания на вулкана [[Етна]], последното през 425 г. пр.н.е., което показва, че Тукидид вече е бил покойник по време на изригването от 396 г. пр.н.е.
Различните източници си противоречат за мястото на смъртта му – едни я поставят в [[Тракия]], други – в Атина, а изобразената върху надгробния паметник на Тукидид мачта породила легендата, че е загинал при корабокрушение. Според [[Плутарх]]<ref>Плутарх, ''Кимон'', 4.</ref> Тукидид бил убит в Скаптесиле, а според [[Павзаний]]<ref>Павзаний, I, 23.</ref> станал жертва на престъпление скоро след завръщането си в Атина. Тукидид бил погребан в семейното гробище на Кимоновия род близо до Мелитската порта в северозападната част на [[Атина]], редом със сестрата на [[Кимон]] Елпиника. Скромният надпис върху надгробната му плоча гласял '''„Тукидид, син на Олор, от [[дем|дема]] Халимунт“'''.
Трудът на Тукидид се състои от осем книги, като самото негово разделяне на книги, глави и параграфи е било направено не от него, а от издателите. Замисълът му е бил много обширен и е бил насочен преди всичко към изследването на съвременността, и най-вече на Пелопонеската война. По-голямата част от събитията са описани на базата на неговите непосредствени наблюдения и впечатления, а останалите - върху основата на допълнително събрани от него свидетелства и документи. Девет десети от обема на съчинението е посветен изключително на описанието на войната, и само една десета (І, 2-19) – на историческото развитие на Елада и на земите в Източното Средиземноморие преди Пелопонеската война. При това тази една десета част от обема на трактата е била подчинена на строго определената цел – чрез съпоставка на пространства и събития да покаже събитията преди войната и нейното историческото значение.
Самият Тукидид свидетелствува, че е започнал да пише своето произведение още с избухването на войната, като още в самото начало е бил приел тезата, че му предстои да опише едно твърде важно и доста продължително събитие. В тази връзка той сочи, че като първостепенна своя задача си е бил поставил '''''издирването на истината''''', '''''изнамирането и установяването на онова, което е сигурно''''', без да използува непроверени сведения. Така или иначе, макар че във висока степен се е ръководел от собствените си записки, при описанието на събитията, които са станали след неговото изгнание и които не е можал да наблюдава лично, той напълно закономерно е използувал чужди писмени извори и във връзка с това е възникнал един все още неизяснен от историческата наука въпрос за използуваните от него извори и отношението му към тях. Счита се за несъмнено, че '''Тукидид''' често е ползувал богат документален материал, и най-вече '''''текстове на важни международни договори, съхранявани в различни полиси'''''.
Важен документален източник, често използуван от Тукидид, са били и '''''речите, които различните политици са произнасяли в народното събрание, както и военните речи на пълководците''''', произнесени преди или след определени важни военни събития. Самите тези речи умело са включени в стилистическата тъкан на произведението и представляват негова органически съставна част. Във връзка с тях самият Тукидид изрично отбелязва, че той ги е възпроизвел преди всичко по техния “най-общ смисъл”, тъй като е невъзможно да бъдат възпроизведени буквално точно, а редица съвременни изследователи, подчертавайки липсата на “фотографична точност” на речите, ги определят като “специфичен метод на изображение на събитията”, внасящ силен идеализационно-художествен, драматургичен и психологически елемент, доближаващ се до внушаваната от хора в атическата трагедия “художествена правда”, но по същество не водещ до нарушаване на най-общите изисквания за придържане към “историческата истина”. Така или иначе, втъканите в историческото изложение и имащи преди всичко политически характер речи, изпълняват и следните строго фиксирани методологически функции:
* '''а)''' поставени в контекста на определена исторически значима ситуация, те встъпват като фактор, подготвящ, обуславящ и обясняващ по-нататъшното развитие на събитията;
* '''б)''' диференцирано разгледани съобразно особеностите на отделните оратори, те разкриват характерите на отделните политически и военни дейци и правят разбираема връзката между политическото и военното мислене (решенията) от една страна, и действията, от друга страна;
* '''в)''' дават възможност на съвременния читател да осмисли достатъчно релефно въпроса за противоположните гледни точки и да формира у себе си един своеобразен ретроалтернативен поглед върху събитията.
В “'''''История'''''”-та се съдържат изключително много на брой и богати по съдържание отделни текстове, от които могат да бъдат направени достатъчно ясни изводи за възгледите на Тукидид, за неговите симпатии и антипатии както към конкретни личности и политически позиции, така и към най-общо формулирани обществено-политически идеи. От тях е видно, че най-обща ментална платформа и предпоставка за възгледите на автора са постиженията на йонийската натурфилософия, на съвременната му наука и литература, на атическата трагедия, както и възгледите на Сократ. От тях е видно, също така, че Тукидид изрично е декларирал своето “противопоставяне” на методите, използувани от неговите предшественици, преди всичко от Омир и Херодот, при което своя метод той е определял като “'''''критическо описание'''''”, а метода на предшествениците си – като “'''''съставяне'''''” и “'''''съчиняване'''''”, без каквато и да е критическа проверка на истинността на събитията. Тукидид е демонстрирал подчертан стремеж към разкриване на реалните политически сили, които са двигател на събитията; демонстрирал е и отказ от биографически, технически и политически подробности, при което заложените в човешката натура психологически фактори, морални и социални качества са поставени на последно място във веригата на причините за събитията, а божествените фактори са напълно определено изключени от причинната верига; при това, в същото време, макар и при пълно игнориране на една ясно подчертана културно-историческа гледна точка, Тукидид все пак е достигнал до дълбокото разбиране, че факторите на историческия процес в крайна сметка са заложени в най-дълбоките пластове на човешката природа. Внимание заслужава също така и фактът, че въпреки изрично провъзгласения от него принцип за истинност и точност при предаването на историческите факти, Тукидид все пак съвсем не се е отказал от субективизма и личните пристрастия, което пределно ясно личи преди всичко при подбора и оценката на описаните от него факти. В тази връзка [[С. Я. Лурие]] отбелязва, че той напълно съзнателно и преднамерено е премълчавал за съществуването на едни, все пак достатъчно важни факти, каквито са били напр. сключените през 447 и 423 г. пр. Хр. два договори между атиняните и персите, както и едно от пораженията на спартанците<ref>'''Лурье, С. Я.'''<span style="font-family: 'Trebuchet MS', Trebuchet, Verdana, sans-serif; line-height: normal; text-align: justify; background-color: rgb(246, 246, 246);">, Очерки, с. 316.</span><br>
</ref>. Особено внимание заслужава и аксиоматично и имплицитно поднесената от '''Тукидид''' '''''теза за повторяемост на съдбата на отделните личности и на отделните народи''''', позовавайки се на неизменността на свойствата на човешката натура. Във връзка с това той е фиксирал любопитни гледни точки, при които е представил като неразривно и дълбоко свързани събития, които често пъти са напълно отчетливо ясно времево и пространствено отдалечени едно от друго, при което тези събития са представени като притежаващи една обща, обединителна точка или причинен център, макар и въобще необяснени от него.
Съществено важно научно достойнство на историческия труд на '''Тукидид''' е '''''авторовото безпристрастие при описанието''''', поне що се отнася до външнополитическите събития. Така, тъй като той не скрива тъмните страни на атинската политика и отдава дължимото уважение на достойнствата на своите военни противници, '''[[Карл Попър]]''' пише, че “когато четем Тукидид, винаги трябва да помним, че той не симпатизира на Атина, родния си град, и че със сигурност не е приятел нито на атинския народ, демоса, който го осъжда на изгнание, нито на неговата империалистическа политика”.<ref>'''Попър, К.'''<span style="font-family: 'Trebuchet MS', Trebuchet, Verdana, sans-serif; line-height: normal; text-align: justify; background-color: rgb(246, 246, 246);">, Отвореното общество и неговите врагове, Превод от английски, С., 1993, Том 1, с. 205.</span><br>
</ref>
Само едно поколение дели''' Тукидид от [[Херодот]]''', но въпреки това в научно отношение произведението на Тукидид е изключително огромна крачка напред. В европейската историческа наука Тукидид се счита за '''''основоположник на научно-критическия и драматургическия метод''''', докато Херодот – на ''новелистическия'', като неговото произведение е и изключително важен паметник на античната проза. Освен това, докато Херодот е писал на йонийски, то Тукидид е поставил началото на използуването в историографията на атическия гръцки диалект. Тукидид е преди всичко '''''историк на своето време, на съвременната история''''', за разлика от Херодот, които е историк на миналото. В тази връзка той (в сравнение с Херодот) е поставил и издигнал на преден план '''''ново изискване към историческия разказ''''', а именно '''''за максимална точност и критическа проверка на всеки съобщен факт'''''.<ref><span style="font-size: 1em; font-family: 'Trebuchet MS', Trebuchet, Verdana, sans-serif; line-height: normal; text-align: justify; background-color: rgb(246, 246, 246);">“Аз сметнах, че не трябва да записвам военните събития така, както ги научавах от първия срещнат или както на мен ми се струваха, а трябва да излагам тези събития, на които бях очевидец или които научавах от други, с точност, доколкото беше възможно с оглед на всеки един факт. Това се оказа мъчно, понеже очевидците на отделните факти не говореха едно и също било поради симпатиите си към едната или другата страна, било пък осланяйки се на спомените си.” (І, 22, 2).</span>
</ref> Именно сблъсквайки се с трудността на проверката на фактите от съвременната история е послужил като основание Тукидид да се отнася с голямо недоверие към преданията на миналото и значително по-късно извършваните исторически изследвания на миналото,<ref><span style="font-family: 'Trebuchet MS', Trebuchet, Verdana, sans-serif; line-height: normal; text-align: justify; background-color: rgb(246, 246, 246);">“Поради това, че беше минало много време, беше невъзможно да бъдат точно изследвани събитията преди тази война и от още по-старо време” (І, 1, 3).</span><br>
</ref> поради което във встъпителния очерк относно по-стария период от гръцката история той се ограничава само до реконструиране на най-общата картина на развитието, без да гарантира достоверността на отделните сведения.
През VII в. английският политически философ [[Томас Хобс]], чиито творба "[[Левиатан (Томас Хобс)|Левиатан]]" застъпва абсолютната монархия, се възхищава на Тукидид и през 1628г. за пръв път превежда творбите му от гръцки на английски. Тукидид, Хобс и [[Макиавели]] са смятани за бащите на [[политическия реализъм]], според които държавната политика трябва да се съсредоточи основно върху необходимостта от поддържане на военна и икономическа мощ, а не от идеалите или етиката. Позитивистите на IX в. в лицата на немските философи [[Фридрих Шелинг]], [[Фридрих Шлегел]] и [[Фридрих Ницше]] твърдят, че Тукидид е изобразен "като човек, който в културата с най - безпристрастно познаване на света, намира своето последно славно цвете". За [[Едуард Мейер]], [[Маколи]] и [[Леополд фон Ранке]], които са са инициатори на модерния източник на историческото писане<ref>Антъни Грефтън, ''The Footnote, A Curious History ''
(<span style="font-size: 12px; line-height: 17.265625px; background-color: rgb(255, 255, 255);">Cambridge Mass: издтаелство Harvard University , 1999)</span>
</ref>, Тукидид отново е исторически модел.<ref>Момиглиано, стр. 50</ref>
Поради преждевременната му смърт ''История на Пелопонеската война'' остава незавършена и прекъсва внезапно насред разказа за събитията от 411 г. пр.н.е. Освен това в последната, осма книга на Тукидид се забелязват някои различия в сравнение с останалите книги, затова са се изказвали мнения, че тя е написана от дъщеря му или от историка [[Ксенофонт]]. Тези предположения обаче са отхвърлени още в античността, като различията спрямо предишните книги са отдадени на факта, че книгата не е била завършена и редактирана. За издаването и популяризирането на Историята на Тукидид след смъртта му се погрижил [[Ксенофонт]]. Ксенофонт продължил съчинението на Тукидид в своята ''Гръцка история'', чиито първи изречения - без никакво предисловие - довършват разказа, започнат в последните изречения на Тукидидовата История; друг продължител на Тукидид е [[Теопомп]].
| |||