Ирина Войнова: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
Ред 1:
Ирина Войнова е родена на 15.04.1953 год. в гр. Приморско. По професия е строителен инженер, специалност Промишлено и гражданско строителство. От 1981 год. работи в “Лукойл Нефтохим Бургас”. Автор е на стихосбирките: “Оголен камък” 1996 г., “Глинена птица” 1998 г., “Степен на изгаряне” 2000 г. и “Крило и камък” – отличена с наградата “Христо Фотев" за 2003 година.
Събуждам се
Крило и корен,
впит
в сърцето на България.
По следите на звуци,
подмамена
падам
от стръмната стълба на утрото.
И се врязва небесната болка,
под облак пера
и ябълков цвят,
в пресечната точка
на хоризонтите.
Пчелите на гнева
Гневът е мед –
прозрачен,
тежък,
сладък,
архаичен.
Изповядвам своя гняв.
За усмивките на гузна съвест,
за усмивките в безсилието,
за усмивките на премълчаното
искам прошка.
Пишете ми отсъствие,
когато премълчавам!...
Дали не разпилявам думите напразно? -
злото има постоянно лице,
а гневът - гримаса.
Инжектирам го и удвоявам
смъртоносната му доза всеки път –
залюлявайки веднъж
махалото на предизвикателството,
остава хипнотично да се наслаждавам
как снобите надничат
през тлъстите си пръсти,
кожата им да се люспи от пристискване,
телата им да цъкат сбръчкани -
да разплитат и припяват,
да разплитат и припяват
износения си животец до забрава...
Възпитателят на пчелите
ни учеше да дишаме с корема си
/на гладен стомах/
и по звездите да броим
/не помежду си
за да не знаем колко сме/.
Учеше ни да пишем думите отзад напред,
буквите отдолу – нагоре,
без следа
от аристократична закръгленост.
Подстригваше редовно бързорастящите,
подпираше с изпънат показалец хоризонтите:
там няма нищо – казваше –
там е краят на вселената.
Ще си счупите врата – повтаряше –
гледайте си пасището,
живейте в злото
и го опознавайте,
свиквайте със него и заяквайте,
бъдете скромни земни червеи,
пчели работни,
завързани с конци
за пъпа на света, наречен психиатРИЯ.
Укротителят на пчелите
носеше с достолепие
своето безкрилие.
Реагираше еднопосочно и трисигнално:
на червената зона с преклонение -
шапката - невидимка
я правеше недосегаема…
На сивата –
с безразличие –
постоянна температура в инкубатора,
равномерно ускорително движение в конвейера…
Но в пъстрата зона –
разгъваше таланта си.
Самоотвержено и виртуозно сортираше,
диагностицираше и оперираше –
изрязваше излишното
на живо, според калъпа:
клъц – жълта опашчица,
клъц – синя лапичка,
клъц - зелено ушенце,
клъц – езиче,
клъц - главичка...
И доеше жлъчен сок от оцелелите
за среднощните си оргии.
Пастирът на пчелите
водеше хорото с бъклица -
празна,
но го следваше роякът по петите
с глави под мишниците.
Свиваше кръга “и-ха”,
разширяваше го “у-ха”,
с 3/4 приклякане,
за да не лъснат срамотиите…
О,
пастирът на пчелите бе изкусен хороводец –
мустакът му - гладко избръснат,
пищовите - заредени...
И работеше всеотдайно:
Преместваше планини и обръщаше реки,
сменяше имена и кръвни групи.
Впрягаше ветрове и разтягаше прогнози,
но само между минало и бъдеще,
сляп за настоящето.
Подпрян на някой пън
/за вдъхновение/, той пишеше километрични дитирамби,
после ги четеше във восъчната зала
и тя му ръкопляскаше
докато небето се напука…
Гневът е мед –
прозрачен,
тежък,
сладък,
архаичен,
защото носим в паметта си
устройството на Горната земя
и рани от войната с Долната.
Над оредяващия кошер
кръжи пчелата – майка
и се пита:
Къде са ми децата?…
В съвършения й кръг,
точно в центъра
е Молитвата за плодородие.
Междучасие
Ездачи прерийни,
принцеси вкаменени –
застинали в екстаза
на музика с необичайни обороти.
Различни,
все по-далечни,
недостижими…
В усилието да ви обичаме
каквито сте –
свещици в опустошените градини,
бъдете благословени!
Свободата да останеш
Ако не можеш да преплуваш океана,
ще се скатаеш в шумата от есенни листа
между купчините от мъртви птици –
в дъното на звуците от бодри химни;
в кесийката на лабиринта
от скелети, завързани за мачтите;
в ъгъла на безутешието,
където сенките се препокриват -
топли, слузести зародиши на отрицанието.
И нека си подскачат знаменосците,
изсмуквайки адреналина
на своите поклонници,
люлеейки надеждата - халва,
завързана на бял конец –
насам-натам
пред зашитата уста на простосмъртните.
Тук е хубаво и хубаво мирише –
на гниещо достойнство
и разкиснала се гордост.
МиСлите ти разчленяват
Стотици Сладки Статуйки на Свободата.
Ослепена, лутам се сама
…И какво да ви дам –
нищо не ми е останало.
Изсуших се като река,
топля се само
с голите камъни.
Донесох със себе си целия свят,
всеки лъч – Божия дреха.
Глътка отпих –
първа струя от мрак
и полъх
от вятъра на безверието.
Пияна се люшнах –
целунах пръстта,
колко бързо погълна ме дъното –
нещо топло в мен изскимтя
и се сви в ямурлука на тъмното.
Уютно и топло като в обор –
крави преживят,
гледат доволно.
Няма съмнения,
няма въпроси –
гола съм,
Господи,
| |||