Православие: Разлика между версии

Православието е масово разпространено в [[Беларус]], [[България]], [[Гърция]], [[Грузия]], [[Молдова]], [[Румъния]], [[Русия]], [[Сърбия]], [[Черна гора]] и [[Украйна]], многочислени православни общности има в бившата югославска [[Република Македония]], [[Република Сръбска]], също в някои страни от [[Близък изток|Близкия изток]], както и в Западна [[Европа]], [[Северна Америка]] и [[Австралия]], където последователи на православното учение са предимно потомци на [[Имиграция|имигрант]]и от страните с традиционно православие.

 

Православното учение почива върху основата на [[Библия|Свещеното писание]], [[Свещено предание|Свещеното предание]] и решенията на [[Вселенски събор|Вселенските събори]] (за такива то признава първите седем), при тълкуването на чиито постулати се взема предвид учението на т. нар. „[[Свети отци]]” и на [[Учители на Църквата|учителите на Църквата]]. Основен вероучителен документ е [[Верую|Никейско-Цариградския символ на вярата]].

 

Отдава се особена почит на [[светец|светците]], особено към [[Богородица]], която по святост превъзхожда дори най-висшите [[ангел]]ски чинове. С почитането на светците е свързано [[иконопочитание]]то.

 

Православната [[догматика]] (респ. католическата) се развива и формулира в рамките на борбата срещу различни обявени за [[ерес]]и учения.

Според учението на [[арианство|арианите]], Бог Син не е Единосъщен на Бог Отец, т. е. не е Бог, а е творение и има същия произход като всички твари. По-късно като компромисен вариант полуарианите въвеждат понятието ''подобосъщен'', който обаче също отхвърля божествената природа на Иисус Христос в противоречие с православното учение. [[Арианство]]то е осъдено на [[Първи никейски събор|Първия вселенски събор]], свикан със съдействието на император [[Константин I Велики]] в [[Никея]] през [[325]] година. Като видоизменено арианство, [[македонянство]]то въвежда идеята за тварния произход на Светия Дух. Това учение е отхвърлено на [[Втори вселенски събор|Втория вселенски събор]] ([[385]], Константинопол). В постановките на тези два събора православни, католици и почти всички вероизповедания, възникнали на базата на протестантството, са в общи линии единодушни.

 

[[Несторианство]]то възниква като реакция срещу арианството и изтъква предимно Божественото достойнство на Словото. Поради това несторианите възприемат историческия Иисус като обикновен човек, който само по мистичен начин е свързан с Второто лице на Светата Троица. В тази връзка те наричат Дева Мария (чиято девственост не подлагат на съмнение) ''„човекородица”''. При отхвърлянето на несторианското учение като ерес, възниква и понятието ''[[Богородица]]''. Така [[Трети вселенски събор|Третият вселенски събор]] в [[Ефес]] ([[431]]) за първи път залага догматично култа към майката на Христос. Днес разбирането по този въпрос е общо за католици и православни.

[[Монофизитство]]то, макар и да приема Иисус Христос за Богочовек твърди, че в него е изявена една единствено природа – Божествената. По-късно [[монотелитство]]то поддържа тезата, като отрича само съществуването на човешка воля у Иисус. Тези две учения са отхвърлени като „неправославни” на [[четвърти вселенски събор|Четвъртия вселенски събор]] ([[Халкидон]], [[451]]) и на [[Шести вселенски събор|Шестия вселенски събор]] (Константинопол, [[680]]-[[681]]). В резултат на това от православието отпадат редица [[дохалкидонски църкви|древни източни църкви]] – като [[Арменска църква|Арменската]] и [[Коптска църква|Коптската]], с които в днешно време православните църкви поддържат тесни и приятелски отношения.

Неприемането на решенията на Халкидонския събор от страна на някои църкви се дължи на нелепи грешки при превода. Въпреки това в самостоятелното историческо развитие на тези християнски общности се появяват някои значителни различия с православието.

 

[[Иконоборство]]то в продължение на десетилетия е господстваща държавна и религиозна идеология в [[Византия|Източната римска империя]] ([[8 век]]). Неговата същност се състои в отричане почитането на светците и съответно на техните изображения (оттам и названието). Учението е определено като ерес по време на [[Седми вселенски събор|Седмия вселенски събор]] (Никея, [[787]]) и до [[Реформацията]] [[иконопочитание]]то е общо за всички християни.

 

Основните различия между православието и католицизма произлизат от времето на [[политика|политическите]] спорове между християнския Запад и християнския Изток. Формален повод за разделянето на двете най-големи за времето си църковни общности става т. нар. спор около „филиокве” ( на [[латински]] ''Филио"- от Сина и "кве" – и, "и от Сина"). В западната църква с течение на вековете става все по-популярно нововъведението към Символа на вярата на тази дума, с която се обозначава, че Светият Дух изхожда не само от Бог Отец, но и от Бог Син. Поправката се споменава за първи път в средата на [[6 век]] от [[Исидор Севилски]] и дълго време не е била повод за разногласия. Въпреки по-късните тълкувания и от двете спорещи страни, всъщност основният аргумент от страна на православието в рамките на спора е, че Символът не може да бъде променян без решение на Вселенски събор. По-късно критиката от страна на православието обвинява католицизма в [[субординация]], в случая – принизяване на божественото достойнство на Светия Дух, от своя страна католицизмът отвръща, че Православието принизява ролята на Бог Син. В днешно време споровете по този проблем са редки и се водят изключително на специализирано [[теология|богословско]] ниво.

 

Различните външни отлики в [[култ]]а, [[календар]]а, [[богослужение]]то, начина на оформяне на църковния живот и др. имат формален характер и не биха могли да бъдат повод за спорове на изначално ниво.

 

В сравнение с католицизма, протестантството стои по-далеч от православието. Допирните черти са свързани с нововъведенията в католическата догматика (най-вечно в частта за непогрешимостта на папата). Православието отхвърля реформаторските тенденции на протестантството за непочитане на иконите, съкращаването на броя на тайнствата (православните църкви не признават тяхното извършване в някои от протестантските общности), идеята за [[Спасение|спасение]] само чрез [[вяра]], опростяването на богослужението, неприемането авторитета на древните църковни писатели.

 

Въпреки тези различия, православните църкви водят диалог с основните протестантски църкви в рамките на [[Световен съвет на църквите|Световния съвет на църквите]].

 

* Православната [[йерархия]] има три степени на свещенослужителите – [[дякон]], [[свещеник|презвитер]] и [[епископ]] с вътрешни разновидности между тях. Характерно е, че епископ може да стане само лице, което е дало [[монашески обет]], докато дякон и свещеник може да стане всяко светско лице, отговарящо на определени изисквания.

* Църковният календар в различните православни църкви често не съвпада, дори в случаите, когато става дума за общности, придържащи се към един и същ [[календар]]ен стил.

* Съществуват редица регионални култови особености – например чрез православните [[народ]]и, намирали се продължително време под [[Османска империя|османско]] влияние, съществува така нареченото [[хаджийство]] – поклонение на [[Божи гроб|Гроба Господен]], което е заемка от [[ислям]]ските традиции ([[хадж]]), с които тези православни народи дълго време са съжителствали. Налице са разлики в местните [[традиция|традиции]] що се отнася до подходящото поведение в [[храм]]овете – например в [[Русия]] жените не могат да влязат в храма с панталон или с непокрита глава.

 

Основните ереси, някои от тях превърнали се в трайни [[секта|секти]], възникват през [[17 век]] в Русия като реакция срещу църковните [[реформа|реформи]], осъществени от [[патриарх]] [[Никон (патриарх)|Никон]]. Появява се т. нар. [[старообрядчество]], което има многобройни разновидности.

 

В голяма част от историята си Православната църква търпи различни разколи и схизми, при които обаче се запазва единството в религиозните възгледи и се прекратява само църковното общение. Причините за това обикновено са политически – например при учредяването на [[Българска екзархия|Българската екзархия]], отделянето на [[Руска задгранична църква|Руската задгранична църква]] след [[1918]] година, църковните [[разкол]]и през 90-те години на [[20 век]] в България, [[Естония]], Украйна и др. понякога това става и по други формални причини – появата на „[[старокалендарци]]те” след възвръщането на старите дати в църковния календар и т. н.

 

 

[[Категория:Православие| ]]