Левочево: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Тодор Хвойнев и Хвойню войвода е един и същия човек. |
Редакция без резюме |
||
Ред 34:
През първите 15-20 години след 1944 година, в контекста на тогавашното политическо положение на новата власт и икономическата изостаналост на България (а и като се има предвид и изостаналостта на района като цяло), започва подобрение на живота в Левочево, често обаче съпроводено с извращенията на тази власт. Продължава работата по разширението на пътищата в Родопите включително бавната работа по прокарване на пътя Левочево-Устово (но по асфалтирането се действа чак след 70-те години). Понеже в селото на практика не е имало едри капиталисти съгласно комунистическите критерии, а властта изисквала "лов на вещици" във всяко населено място, партийните лидери (често полуграмотни) и тук набелязват такива. Техни жертви са били хора, които са били просто малко по-добре материално в сравнение с повечето жители, като например са имали повече гори и земи или са развивали дребна търговия. Имало е и случаи на тормоз и опити за реванш от страна на силните на деня към хора, с които те са имали стари семейни или лични вражди. Притискани са и семейства, които през периода 1941-1944 г. са били преселници в т. нар. "нови земи" в Беломорието просто с цел да намерят по-добро препитание. За щастие, в Левочево престъпленията на комунистическата власт никога не са стигали до фатална крайност, както на много места в България - лагери, убийства. Обикновено на набелязаните семейства е било нареждано да работят само определен вид работа, забранявано да учат висше образование или да работят и живеят извън селото.
Така че не е чудно, че населението на Левочево като цяло приема комунистическата власт, особено след 60-те години когато нещата вече улягат - наблюдава се примирение и приспособяване на хората към властта, грубите извращения намаляват, поминъка и инфраструктурата бавно но постоянно се подобряват. Едно от много големите и дълготрайни прегрешения на комунистическата власт е създаването на ТКЗС през 1959 година на планинските терени, каквото е и землището на селото. Поради особеностите на планинския ландшафт - малки, разпокъсани, неплодородни и трудно достъпни парчета земя, без възможност за машинна обработка и напояване - те са непригодни за уедряване в блокове. По този начин в началото на 60-те години повечето хора вече не са собственици на земите си. Само някои парчета земя са оставени извън ТКЗС и раздадени за изхранване на семействата под формата на т. нар. "лично ползване" - вид скрито преразпределяне на дребна частна собственост върху земите, характерно за комунизма. Интересна особеност е обаче, че често властите раздават такива парчета на своите си хора по
Едва след 70-те години настъпва частична справедливост, когато държавата създава условия всеки да закупува на ниски цени фуражи за подпомагане на личното си стопанство както и повече земи за "лично ползване", като това е обвързано със съответните количества предадена на държавата продукция. Чак през този период се слага край и на задължително налагания от държавата робски труд по отглеждане и първична обработка на тютюн срещу нищожно заплащане. Всичките тези безумия отказват окончателно от селскостопанска работа много голям брой левочевци и това засилва допълнително непрекъснатата и до момента миграция на хората (особено младите) от селото към градовете - в начлото на 50-те предимно към Смолян или мините в Мадан, Рудозем, Кърджали, по-късно и към Пловдив и София. На тези места те намират условия за образование и държавна работа свързана главно с промишлеността, административната или партийната йерархия и не мислят да поглеждат назад. През 60-те години е направен опит да се задържат част от хората на селото, като е построен санаториум за силикозно и туберкулозно болни поради изключително благоприятния климат и чистотата на околната среда. До 1992 г., когато е закрит, в този санаториум работят много жители на селото като обслужващ персонал.
| |||