Димо Казасов: Разлика между версии

 

== Биография ==

Димитър (Димо) Тотев Казасов е роден в Трявна на [[17 септември]] [[1886]] г. Завършва гимназия в [[Русе]] през 1904 г. и [[право]] в [[Софийски университет|Софийския университет]] през 1918 г. През 1906-1910 г. учителства в [[Тутракан]], Русе, [[Бургас]], [[Кула (град)|Кула]], с. [[Вонеща вода]] (Търновско). Пише във вестник „[[Работническа борба]]“.<ref>Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 204. ISBN 954321056X</ref> Секретар е на Българския учителски съюз (1910-1917) и редактор на неговия орган в. „Съзнание“ (1914-1920).

 

Деец на БРСДП (ш.с.), член на ЦК на партията (1919-1926). От 1920 до 9 юни 1923 година е главен редактор на нейния печатен орган в. „Народ“.

 

Взема участие в [[Деветоюнския преврат]] от 1923 година. След него става министър на железниците, пощите и телеграфите (1923-1924) в правителството на [[Александър Цанков]] от квотата на БРСДП (ш.с.). От 1924 до 1928 е председател на [[Съюз на българските журналисти|Съюза на българските журналисти]]. През 1926 е изключен от БРСДП (ш.с.) и създава нова партия - Социалдемократическа федерация. През 1927 я напуска. В периода 1926–1927 е главен редактор на органа на Социалдемократическата федерация в. „Напред“.

 

 

С активното участие на армията привържениците на „Звено“ извършват на 19 май 1934 държавен преврат и завземат властта. Казасов смята, че няма нищо общо с преврата, тъй като по традиция предварително се е скарал със съратниците си около Кимон Георгиев още през януари. Това не му пречи да поеме поста пълномощен министър в Белград, където престоява близо две години (1934-1936).

Издава списание „Звено“ (1 януари 1928 – 20 май 1934) и вестник „Изгрев“ (1 януари 1932 – 30 май 1934). Те са издания на политически кръг „Звено“.

 

Председател на Комитета за защита и амнистия на политическите борци (1936-1944).

 

В началото на [[Втората световна война]] взима дейно участие в акцията за защита на евреите от физическо изтребление.

Започва да работи като член на Националния комитет на [[Отечествения фронт]] от 1943 г. По това време Отечественият фронт е извън закона. Участва в поредния заговор и преврат, осъществен на 9 септември 1944 г. със стария му приятел Кимон Георгиев. Получава и поредния министерски пост – министър на пропагандата (1944-1946). През 1946–1947 година е министър на изкуствата и информацията в правителството на Георги Димитров.

 

След 9 септември 1944 г. сътрудничи на меродавните издания „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, „Кооперативно село“.

 

Следват 3 години извън политическата сцена, а след тях той възкръсва като главен директор на издателствата, полиграфията и търговията с печатни произведения (1950-1953), възлова длъжност, която изисква от него не толкова познания, колкото налагане на цензура и изготвяне на прочутия Списък на забранената и вредна литература със Заповед № 32 от 2 октомври 1952. През 1953 се оттегля от обществения живот и публикува няколко мемоарни книги.

 

През годините е бил Председател на дружеството на столичните журналисти (1924–1928), на Дома на изкуствата и печата, на Българския аероклуб, на Софийския червен кръст, на Полско-българския комитет за сближение чрез печата, на Съюза на българо-югославските дружества (1932-1941).

 

За заслугите си по спасяването на българските евреи Казасов е признат от държавата [[Израел]] и [[Яд ва-Шем]] като един от праведните сред народите, наред с 19 други българи.

 

* в. „Съзнание“ – Печатен огран на Българския учителски съюз. Вестникът излиза веднъж седмично в София от 14 август 1898 г. до 25 юли 1934 г., с прекъсване през 1917 г. Димо Казасов е бил негов редактор (1914-1920)

* сп. „Бъдеще“ – синдикално списание, което той създава през 1913.

* След 9 септември 1944 г. сътрудничи на меродавните издания „[[Отечествен фронт (вестник)|Отечествен фронт]]“, „[[Литературен фронт]]“, „[[Народна култура]]“, „[[Кооперативно село]]“.

 

При Димо Казасов публицистиката, художествено-литературната и политическата дейност вървят ръка за ръка. Затова по-голямата част от написаното от него е тенденциозно и обслужващо нуждите на момента, на актуалната конюнктурна ситуация. Той по убеждения е антимонархист.

Публицистичното му творчество се характеризира със стегнат език и ударен стил, с присъствие на похвати, характерни за ораторското изкуство, с образност и метафоричност, с умело използване на народни умотворения, с ярки и оригинални хрумвания. В по-късните си работи използва и елементи от научните изследвания.