Зелениково (област Пловдив): Разлика между версии

▲Историята на село Зелениково се губи някъде в каменномедната епоха. На 1,5 км северозападно от селото се намира селищната Балджийска могила, висока 6 метра и с диаметър при основата 80 м.. Селището съществувало през каменно-медната епоха. Праисторически селища са открити в доста от съседните на Зелениково села. Землището на селото изобилствува с тракийски могили (десетина на брой), някои от които проучени от археолозите. Две от могилите се намират в югозападния край на селото. Проучените могили представляват гробници на знатни тракийски граждани и в тях са намерени интересни археологически находки, като например около 50 мраморни плочки с образа на тракийския конник. Археолозите отнасят могилните погребения в с. Зелениково към последното десетилетие на ІV в пр.н.е. Районът на с. Зелениково е бил обитаван от тракийското племе беси. В подножието на хълма Гьолтепе са открити големи делви и работилница за делви от тракийския период, а така също римски монети. Как се е наричало селото в тракийския и римския пеиод, имало ли го е тогава и на кое място не е известно. Носи се легенда, че от герана Бабунар почти до хълма Аитепе на протежение от няколко километра се е простирало непроучено, значително по размери селище. Има логически основания да се предполага, че е възможно това да е средновековното селище Белятово. В археологическо отношение землището на селото е слабо проучено. Археологически проучвания в района на с. Зелениково са правили историците Б. Дякович, Е. Кесякова, Иван Велков, проф. Богдан Филов, братята Шкорпил. Според историците част от сегашното землище на с. Зелениково е влязло в границите на българската държава по време на управлението на кан Крум(800-814гг.). Територията източно от протичащата през с. Зелениково Рахманлийска река (река Гюл дере ), която по онова време, поради вековните гори, е била със значително повече вода, е влизала в България, а територията западно от реката оставала във Византия. По време на управлението на кан Маламир(831-836гг.), цялата територия на селото влиза в границите на българската държава. През 1084 г. павликянинът Травъл с павликяните от Пловдивско (сегашните католици), подкрепян от жителите на градчето Белятово и от печенегите от Силистренско, вдигнал въстание против византийците и се укрепил в района на сегашните села Розовец и Зелениково. Въстанието било потушено след двегодишна борба. Византийската писателка Ана Комнина, дъщеря на тогавашния византийски император Алексей І Комнин, описва разбунтувалите се в Белятовската долина, като безчетно множество. Логично е да се предположи, че землището на сегашните горепосочени две села е било достатъчно заселено, за да се изгради като укрепен лагер на въстаниците. През 1208 г. българският цар Борил е дал решително сражение на рицарите кръстоносци на 1-2 километра южно пред сегашното с. Зелениково. Дали селото е съществувало в този период и на сегашното място, не се знае, но убитите българи са били погребани на източния бряг на реката, а убитите кръстоносци в т.н. „елински гробища” в южното подножие на хълма Сакартепе. От документи оставени от местния учител Тодор Георгиев Гогов, писани преди 1944 г., предполагат, че сегашното село Зелениково, област Пловдив е създадено преди повече от 700 години от цар Иван Шишман чрез преселване на население от Търновския край за създаване на опорни пунктове, снабдителни бази на войската отвъд Стара планина за отпор на нахлуващите турски войски. Няма данни за името на селото по това време. Тази версия буди съмнения, защото когато турците завладяват района, в землището на с. Зелениково заварват 5 действащи манастира, разположени в кръг от 5-6 километра един от друг, които опожаряват: манастирът „Свети Илия” на връх Сакартепе, манастирът „Свети Спас” в Дъмлалий, манастирът „Света Троица” на връх Юнчал, манастирът „Свети Костадин” на връх Гьолтепе. На стотина метра от северозападния край на селото е било разположено манастирището „ Свето Възнесение”. Едва ли толкова много манастири са обслужвали безлюдна местност. Турците завоюват областта между Пловдив и Стара планина при султан Баязид І (1389-1402гг.). Ордите на Лала Шахин завземат Пловдив през 1364 г. Вероятно малко след това започва робството и на населението от района на сегашното с. Зелениково. Историците предполагат, че след завладяването на столицата ни Търново, турците прекарват на заточение в Бачковски манастир пленения Патриарх Евтимий по тогавашния път (сега нашенско шосе) от Търново през Габрово, през прохода Шипка, през прохода Свети Никола в Средна гора, през землищата на с. Розовец и с. Зелениково, за Пловдив и Бачково. През турското владичество селото се е казвало Хамзаларе на името на владеещия го турски бей Хамза. В селото има следи от много стар водопровод от глинени тръби с три чешми, строен преди повече от 300 години. В „Списък на селищата и брой на немюсюлманските домакинства в района на Пловдив и Пазарджик предвид обалагането им с данък „джизие”.28.02.1651 г.” е записано, че село Хамзалари има 52 ханета. В същото време с. Аджар (с.Свежен) имало 80 ханета, с. Бурнусуз (с. Братя Даскалови) – 38 ханета, с. Юнд-и Чирпан (гр. Чирпан) – 48 ханета, с. Мюслим (с. Православ) – 5 ханета, с. Баялджилар (с. Медово) – 9 ханета + 2 нови = 11 ханета, с. Чешнигир (гр. Садово) - 3 ханета + 1 ново = 4 ханета. „Джизие (харадж)” е паричен данък, събиран като правило в полза на държавата от мъжкото немюсюлманско население на Османската империя. До 1690 г. джизието било изисквано от всяко немюсюлманско домакинство. „Джизие хане” е облагателна единица за събиране на данъка джизие. През ХVІІ-то столетие джизие хането съответствало най-често на мъж, жена и техните незадомени деца. С оглед на демографските проучвания джизие хането се приема средно като петчленно семейство. Приведените данни показват, че в началото на турското робство с. Зелениково е било голямо селище в района на Пловдив, второ от посочените след с. Аджар – районният център на нахия Караджадаг по онова време. "Нахията" е териториална единица с районен център и около десетина села към него, приблизително съответстваща на сегашната "община". За сравнение през същата година Пловдив наброявал 397 домакинства без евреите и арменците. По време на Турското робство селото е преживяло 3 големи чумни епидемии. През всичките години на турското робство, чак до 1850 г. с. Зелениково е било по-голямо, по-богато и по-развито от сегашния районен център с. Брезово. Йоаким Груев в „Уроци по естествено гражданско и изчислително земеописание” (1870г., с. 68) пише, че нахия Караджадаг (така турците са наричали района на нашата Сърнена средна гора) е с 3 главни села: Аджар (с. Свежен), Абрашлар (с. Брезово) и Хамзалар (с. Зелениково). В брой 32 на в-к „Македония” от 10.08.1871 г., редактиран от П.Р.Славейков, се дават сведения, че с. Амзалари (Зелениково) е със 180 къщи чисти българи, с една църква и едно училище, което посещават през летните дни около десетина момчета, а зимнно време се събират от 80 до 90 деца. Църквата на с. Зелениково се предполага, че е строена по време на Второто българско царство, навярно в началото или средата на дванадесетия век. През 1834 г. църквата била ремонтирана и престроена и получила сегашния си вид без камбанарията. Камбанарията е построена през 30-те години на ХХ век. До 1820 г. в с. Зелениково съществувала някаква частна училищна дейност. Основата на истинско училище полага даскал Георги Иванов, който от 1820 г. до 1838 г. води занятията в собствената си одая. През 1838 г. занятията се преместват в новопостроената училищна сграда в църковния двор. През ХІХ век с. Зелениково пръска образование и култура не само сред собственото си население, но и сред населението на съседните села. Пръв учител в с.Розовец в 1837 г. е бил даскал Георги Цветков от с. Зелениково. Поп Спас от Хамзаларе е първият общински учител и първият, който заменя килийното обучение с взаимноучителната метода в с. Медово. Общината му заплаща 500-600 гроша на година. При обучението учениците са сядали на земята, учили са по 5-6 месеца през годината. През зимата учели цял ден, а през лятото до обед. След това отивали край реката за 2-3 часа, а след завръщането си са четели и пеели черковни текстове. На раздяла всеки ученик бил длъжен ” да се сбогува „ с учителя си, а след това да поздравява всеки срещнат възрастен човек. Исторически известно е, че апостолът на българската свобода Васил Левски е посещавал с. Зелениково на 07.03. 1872 г. , похарчил е в селото 10 ½ гроша и е организирал таен революционен комитет. Това е записано в личното тефтерче на Апостола. Старозагорското въстание е било задушено в самия зародиш, а отговорникът Димчо Стаев за с. Хамзаларе заловен и обесен. Априлско въстание в района не е избухнало. Селото е дало един четник Стоян Енев Шекерджията (истинското му име е Пеню Енев Еневски) в Четата на Таню Стоянов, преплувала Дунава в помощ на Априлското въстание на 16.05.1876 г. В Освободдителната война селото е дало 4 души опълченци: Иван х.Грозев Йовев, Иван Куцаров Иванов, Димитър Христов Кехайов и Стефан Кунчев. Таен революционен комитет е бил организиран и преди Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Във войните 1912/1913г. и 1915/1918г. Зелениковци дават 16 души убити офицери и подофицери и 47 души убити редници. Със Заповед № 2820/ 09.08.1934 г. , публикувана в Държавен вестник № 109/ 14.08.1034 г. с. Хамзаларе е преименовано на с. Зелениково. В борбата срещу фашизма и капитализма от селото излизат 19 души партизани, 3 от които загубват живота си. В чистката след 09.09.1944г. без съд и присъда по най-зверски начин са убити 6 души сторонници на старата власт. Най-големия си разцвет с. Зелениково достига в началото на 50-те години на ХХ век – около 550 къщи с около 2000 жители. През 30-те години на ХХ-я век на 2-3 километра над селото в реката братя Шипкови изграждат голяма фабрика за дестилация на розово масло, която стои работоспособна и до сега. Тя е оборудвана с оригинални френски дестилационни апарати, проектирани по технология актуална и до днес.След 1944г, фабриката е национализирана и продължава активна работа до 70-те години. Обявена е за паметник на културата от национално значение.Към момента фабриката е реституирана и работи активно.Може да се каже, че тя е единствената запазена и работеща стара фабрика, по оригинална технология от началото на ХХ век и представлява ценен паметник за производството на розово масло. На 200- 300 метра над нея в социалистическо време в края на 50-те години обединение „Българска роза” изгради най-голямата в България и в Европа съвременна розоварна фабрика. След колективизацията населението прогресивно намалява, в края на 70-те години на ХХ век училището е закрито, поради липса на деца. В момента дворът и сградите на училището са превърнати в дом за отглеждане и възпитаване на деца, лишени от родителски грижи.