|
'''[[Океанология|Океанологията]]''' е една от науките за Земята, която изучава физическите, химическите, геологичните и биологичните процеси и явления в [[Световния океан]]. Често като неин синоним се използва терминът '''[[океанография]]''', който в по-тесен смисъл означава наука за физиката и химията на водната среда и нейното взаимодействие с атмосферата и литосферата.
== Литература ==
* [http://www.ifrvarna.com/uploads/files/Okeanologia.pdf Пейчев В., Д. Димитров. 2012. Океанология. Варна. Изд. Онгъл. ISBN 978-954-8279-82-6. 476 с.]
[[Категория:Океанография| ]]
== '''Учебник „Океанология”''' ==<br />
''[http://www.moreto.net/novini.php?n=211923 Учебникът "Океанология" е удостоен с награда "Варна" 2013 г. за природни науки.]''<br />
===== С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е =====<br />
Въведение
1. Предмет и задачи на океанологията. Понятие за океаносфера
2. История на изучаването на Световния океан и Черно море
3. Произход и еволюция на Световния океан. Хипотези за образуване на водните и солеви маси
4. Географска характеристика и подялба на Световния океан. Океани и морета
5. Строеж на океански и континентален тип земна кора. Основни елементи на дънния релеф
6. Химичен състав и соленост на морската вода. Главни йони, мезокомпоненти, микроелементи, разтворени газове
7. Физични свойства на морската вода. Гравитационно, магнитно, електрическо поле. Радиоактивност
8. Акустични и оптични свойства, цвят и прозрачност на морската вода
9. Морски вълни – елементи, класификация, трансформация. Цунами и сейши
10. Колебания на нивото на Световния океан. Приливи, евстатични колебания сгонно – нагонни явления
11. Морски течения. Циркулация и смесване на водите на Световния океан
12. Влияние на океана върху климата на Земята. Топлообмен и водообмен между океана и атмосферата
13. Абразия, акумулация, транспорт и баланс на наносите
14. Типове морски брегове и еволюция на бреговата зона и шелфа
15. Произход, състав и разпространение на морските утайки
16. Минерални ресурси на дъното на Световния океан и Черно море
17. Биологични процеси в океана. Основни компоненти на биосферата
18. Биологични ресурси на Световния океан. Планктон, нектон, бентос, марикултури
19. Международен правов режим на морските пространства. Изключителна икономическа зона на Република България в Черно море
20. Древни брегови линии на Черно море и условия за човешко присъствие
Заключение
Приложение 1. Речник на топонимите по Българското Черноморско крайбрежие
Приложение 2. Речник по геоморфология на морските брегове
Литература
===== Въведение =====
Учебникът „Океанология” е първото по рода си издание на
български език, което е посветено на физичните, химичните,
геологичните и биологични процеси и явления в Световния океан,
като особено внимание е отделено на Черно море и Изключителната
икономическа зона (ИИЗ) на Република България в него.<br />
Идеята на авторите е той да запълни една голяма празнина в
нашата научна литература–твърде ограничените по брой издания по
темата до момента са посветени почти изключително на физическата
океанография:
„Океанография”, 1926 г. на контраадмирал Сава Иванов; „Физика
на океана”, 1988 г. на проф. Емил Станев; „Енциклопедичен речник
по океанология”, 1992 г. под редакцията на акад. Еким Бончев;
„Океанология: физика на океаните”, 2006 г. на проф. Диана Кюркчиева.<br />
Същевременно сред българската общественост и медиите възникна
въпросът „Що е океанология и има ли тя почва у нас?”, на който
авторите се опитват да отговорят. В своята антиутопия „1984” английският писател Джордж Оруел
разказва за държавата Океания един от основополагащите принципи,
на която е бил „Невежеството е сила”. Хората, които се питат какво
изучава океанологията и какъв е смисълът от съществуването на
Института по океанология „Проф. Фритьоф Нансен” – БАН, след
като България не граничи с океани, просто потвърждават този
основополагащ принцип на Оруел.<br />
Учебникът е предназначен за студентите от специалност „Океанско
инженерство” на [http://www.naval-acad.bg/ ВВМУ „Н. Й. Вапцаров”], за студенти по науки за
Земята от други висши училища, както и за всички любознателни
читатели.<br />
''Авторите проф. дн Веселин Пейчев и [http://agnibg.net/index.php/Dimitar_Dimitrov доц. д-р Димитър Димитров]
работят от дълги години в секция „Морска геология и археология”
на [http://www.io-bas.bg/ Института по океанология „Проф. Фритьоф Нансен” - БАН, гр.Варна.].''<br />
<br />
===== 1. Предмет и задачи на океанологията. Понятие за океаносфера =====
Supra mare Ponticum Bulgarum sedes distendunt.<br />
Над (брега на) Черно море<br />
отечеството на българите се простира.<br />
Йорданес VI в. „Гетика” (V, 37)<br />
Морето на Булгар е самото море Бунтус.<br />
(Понтос, т.е. Черно море).<br />
Ал Масуди X в. „Златните ливади<br />
и източниците на бисери” (I, 140).<br />
'''Океанологията''' е една от науките за Земята, която изучава физическите, химическите, геологичните и биологичните процеси и явления в Световния океан. Често като неин синоним се използва терминът '''океанография''', който в по-тесен смисъл означава наука за физиката и химията на водната среда и нейното взаимодействие с атмосферата и литосферата.
Името на науката води началото си от героя от древногръцката митология – титанът Океан (фиг. 1.1), който е син на Уран и Гея, изобразяван като море, което заобикаля сушата от всички страни и дава началото на всички земни реки. Неговата сестра Тетида, която му става съпруга, е дала името си на древния океан Тетис, който през мезозойската ера е отделял континентите Лавразия (днешна Северна Америка, Европа и Азия) от Гондвана (днешни Южна Америка, Африка, Мадагаскар, Индия Австралия и Антарктида). Черно море наследява част от басейна на този древен океан. Титанът Океан е известен със своето миролюбие и доброта. Той безуспешно се опитва да примири Прометей със Зевс (Есхил, „Прикованият Прометей”). Според представите на древните гърци западния край на океана е входът към подземното царство.
Фиг. 1.1. Статуя на титана Океан, Истанбулски археологически музей
Терминът [[Световен океан]] за пръв път е въведен от холандския учен Бернхард Варениус в 1650 г. Световният океан е непрекъсната водна обвивка на Земята, която огражда континентите и островите и се характеризира с общ солеви състав. Неговата площ е 361 455 000 km2 , което представлява 70,8 % от площта на Земята. Това дава основание на някои учени да считат, че е по-правилно нашата планета да се нарича Океан. Сушата и водата са неравномерно разпределени по повърхността на Земното кълбо. (фиг. 1.2, 1.3). В Северното полукълбо сушата заема 39% от площта, водата - 61%, а в южното полукълбо отношението суша / вода е 19% / 81%. Обемът на Световния океан е 1 338 500 000 km3 , средната дълбочина - 3704 m, средната соленост – 35,23 ‰, средната плътност на водата - 1,024, pH = 8,1 ± 0,2, средната температура на морската вода е 5°С, а средната температура на повърхностните води е 17,54 °С.
Фиг. 1.2. Разпределение на сушата и водата по паралели.
1 – континенти, 2 - Световен океан
Фиг. 1.3. Континентално и океанско полукълбо
Океаносферата е геосфера, която обхваща океаните и моретата на Земята. Тя е част от хидросферата, като заема 96,5 % от цялата и площ. Останалата част се заема от сладководните басейни – реки, езера и ледници.
У нас е прието Световният океан да се поделя на 4 океана, включващи 70 морета, но тази подялба се оспорва от редица учени, включително и от авторите, според които океаните са 5, а моретата – 75.
Световният океан е огромна водна система, която влияе на природните условия на Земята и е важен източник на минерални, енергийни и биологични ресурси. За ефективното използване на ресурсите на Световния океан е необходимо да се познават закономерностите на процесите, протичащи в него.
В исторически план най-напред са се развили географските представи за океаните и техните морета. Впоследствие са били изучавани вълните, теченията, приливите, температурата, солеността и други процеси и се развил клон от океанологията, наречен физическа океанография или морска физика. Изучаването на химичния, елементен и изотопен състав на морската вода и дънните седименти, на физико – и биохимичните процеси в морски условия е довело до развитие на химическата океанография или морската химия.
През XIX в. възникват две нови направления в океанологията: морска геология, която изучава състава, строежа и историческото развитие на земната кора, покрита от Световния океан и морска биология, която изучава морските растения, животни и бактерии и тяхното екологично взаимодействие с океана.
През последните десетилетия голямо развитие получават съвременните отрасли на океанологията: океанско инженерство, включващо проектирането и строителството на морски хидротехнически съоръжения; практическа океанология, разработваща методи и технически средства за изучаване на океана; регионална океанология, занимаваща се с хидроложкия режим в отделни части на Световния океан; промишлена океанология, изучаваща растителния и животинския свят на океана и възможностите за използването му за стопански цели; космическа океанология, изследваща Световния океан чрез дистанционни наблюдения, извършвани от Космоса.
Главната задача на океанологията е изучаване на природата на Световния океан с цел ефективно използване на неговите ресурси. Нейното решаване включва следните етапи: преминаване от качествено описание на процесите, протичащи в океана към количествено определяне на техните характеристики и свойства; изследване и анализиране на закономерностите в морската среда и разработване на техни теоретични модели; съставяне на прогнози за развитието на процесите в океана в бъдеще.
С цел изучаване на процесите в морските води и изследване на биологичните ресурси през 1932 г. в гр. Варна е създадена Морска биологична станция с аквариум (днес Институт по рибни ресурси към Селскостопанска академия). С цел комплексно изучаване на природните процеси в морето през 1973 г. е създаден Институтът за морски изследвания и океанология (днес Институт по океанология „Проф. Фритьоф Нансен” към Българска академия на науките).
[http://ifrvarna.com/ Институтът по рибни ресурси] изследва морската екология, биоразнообразието на морето и крайбрежните езера, еутрофикацията, динамиката в запасите на стопанските видове риби и тяхната хранителна база, експлоатация и прогнози. Институтът извършва мониторинг с ник „Проф. Александър Вълканов” с водоизместване 164 t и притежава аквариум, построен преди век.
[http://www.io-bas.bg Институтът по океанология] има следния предмет на дейност:
• изследване на вълновия климат и трансформацията на вълнението в плитководието; груповия строеж и нелинейните взаимодействия на ветровото вълнение; колебанията на морското ниво, морфо- и литодинамичните процеси в бреговата зона; баланса на седиментите;
• провеждане на измервания и анализ на основните хидрофизични параметри на морската вода и на метеорологичните елементи на прилежащата атмосфера;
• експериментално изучаване на динамиката на морските течения и процесите на турбулентна дифузия и турбулентен обмен в условията на българския шелф;
• провеждане на мониторинг на основните химични параметри главни йони, разтворени газове, биогенни елементи в западната част на Черно море и крайбрежните езера;
• проучване на особеностите на вертикалната хидрохимична структура на Черно море, включително зоната на промяна на окислително-редукционните условия;
• изследване на антропогенното въздействие върху качеството на крайбрежните води и седименти;
• изучаване на литологията, стратиграфията на седимeнтните секвенции; геоморфологията на морското дъно в западната част на Черно море; трансгресивно- регресивните цикли в кватернерната еволюция на басейна; темпа и спецификата на съвременната литогенеза на континенталния шелф, континенталния склон и абисалното дъно;
• изследване на геоложкия риск, геофизичните полета и минерални ресурси в българския сектор на Черно море;
• изследване на крайбрежните и подводни археологични ландшафти.
• изучаване на таксономичното и функционално биоразнообразие на черноморската екосистема и трофичните взаимодействия в нея;
• разработване на методически ръководства за мониторинг и лабораторен анализ на черноморската флора и фауна и класификационни системи за биологичните съобщества;
• разработване на научно-обосновани критерии и прогнози за устойчиво развитие на екосистемата и биологичните ресурси;
• създаване и усъвършенстване на технологии и извършване на обучение за използване на водолазния метод като инструмент за изследване “in situ”на подводната среда;
• разработване, създаване, внедряване и поддържане на научна апаратура и технологии за морски изследвания и техническо и технологично обезпечаване на научно-изследователската дейност;
• събиране, натрупване, качествен контрол, обработка, съхраняване, публикуване и обмен на океанографски данни.
От 1984 г. Институтът по океанология – БАН разполага с научно – изследователски кораб „Академик” с водоизместване 1 225 t и автономност на плаване до 35 денонощия, а от 1987 г. - с научно – изследователска миниподводница РС – 8В с водоизместване 5.5 t и работна дълбочина на потапяне до 250 m, с които активно изследва Черно море. На фиг. 1.4 е представен научно – изследователския кораб „Академик” на Института по океанология – БАН, на фиг. 1.5 – изследователската миниподводница РС – 8В, а на фиг. 1.6 – изследователската естакада в НИБ „Шкорпиловци”.
Фиг. 1.4. Научно – изследователски кораб „Академик”.
Фиг. 1.5 Изследователска миниподводница РС – 8В.
Фиг. 1.6. Изследователска естакада в НИБ „Шкорпиловци”
===== 2. История на изследванията на Световния океан и Черно море. =====
::„Ако огромните размери
::на Атлантическото море
::не бяха пречка за нас,
::ние можехме да доплаваме
::от Иберия (Испания) до Индия,
::следвайки един и същ паралел.”
:: Ератостен (275 – 195 г. пр. Хр.)<br />
::
::„Вече съм убеден,
::че Земята е кълбо,
::което ние обиколихме,
::като тръгнахме на запад
::и се върнахме от изток”.
::Хуан Себастиан де Ел Кано (1486 - 1526)
Изследванията върху човешкия геном позволиха да бъде установено, че първите „съвременни хора” от вида Homo sapiens са се появили в Източна Африка в долината Олдувай преди около 150 000г. Преди около 60 000 г. малки групи от тях мигрират извън Африка и преди 46 000 г. достигат до бреговете на Австралия. Това е било времето на последния ледников период, когато морското ниво е било значително по-ниско от съвременното и Австралия е била свързана по суша с о. Нова Гвинея и о. Тасмания. Индонезийските острови Суматра, Борнео и Ява са били свързани с полуостров Индокитай и о. Тайван, но от Австралия са ги отделяли дълбоки тесни проливи, които първите хора са преодолявали с примитивни плавателни средства, понякога не по своя воля. Преди около 40 000 г. е заселена югоизточната част на Балканския полуостров, а преди 30 000 г. Homo sapiens достига атлантическото крайбрежие на Западна Европа (фиг.2.1).
Фиг. 2.1. Разселване на хората по Земята
(по Robinson, 2003; Aydan, 2007)
Най-старото изображение на плавателни съдове е открито върху позлатена керамична купа от гроб № 4 на Варненския енеолитен некропол с възраст около 4600 – 4200 г. пр. Хр., което свидетелства за древни морски традиции по нашето крайбрежие.
Подобно изображение на плавателен съд с ветрила от древен Египет е датирано на 3500 г. пр. Хр., а първите сведения за океана са свързани с плавания на финикийците до техните колонии Гадир (на Пиринейския п-ов) и Картаген (в Северна Африка) около 3000 г. пр. Хр.
През 3000 – 1000 г. пр. Хр. се осъществява огромната по мащабите си австронезийска експанзия, по време на която жители на Южен Китай с помощта на канута заселват Индонезия и тихоокеанските о-ви. Археологически, лингвистични и генетични изследвания свидетелстват, че те достигат о. Тайван и Филипините около 3 000 г. пр. Хр., о. Тонга и о. Нова Каледония – 1200 г. пр. Хр., Хавайските о-ви и о-в Мадагаскар – 500г. сл. Хр., Нова Зеландия – 800 г. сл. Хр. Последни са заселени архипелага Чатъм, разположен източно от Нова Зеландия и Великденския о-в – в 1300 г. сл. Хр.
По нареждане на египетския фараон Нехо финикийски мореплаватели за три години заобикалят цяла Африка през VI в. пр. Хр., а картагенска експедиция начело с Хамилкон доплувала до Британските о-ви.
Древногръцкият историк Херодот през V в. пр. Хр. изказва предположение за единство между Атлантическия океан (за пръв път наречен така от него) и Индийския океан (Еритрейското море) - (фиг. 2.2). Първата карта, която отразява плаванията на древните гърци в Средиземно море е съставена от Секат от малоазийския град Милет през IV в. пр. Хр. По време на експедицията на Питей през 330 г. пр. Хр. са достигнати Британските о-ви, Оркнейските о-ви и о. Исландия (страната Туле). Аристотел (384 – 322 г. пр. Хр.) в своя труд „Метеорология” посвещава глава на океана, в която разглежда разпределението на водата и сушата в границите на тогавашния свят, който е бил известен на средиземноморската цивилизация.
Фиг. 2.2. Светът според Херодот – V в. пр. Хр.
Римският философ Сенека (4 г. пр. Хр. – 65 г. сл. Хр.) предлага хипотеза за произхода на водата и сушата, описва кръговрата на водата в природата и постоянната соленост на океана. През II в. Клавдий Птолемей съставя атлас на всички известни по това време земи и морета. (фиг. 2.3), които са обхващали 4% от площта на Световния океан.
Фиг. 2.3. Карта на Черно море според представите на Клавдий Птолемей – II в.
През първите векове след падането на Римската империя настъпва застой в изучаването на Световния океан, продължил до IX век.
Затоплянето на климата между IX и XI в. дава възможност за експанзия на викингите на север. През 800 г. те достигат Фарьорските о-ви, а през 874 г. основават Рейкявик (Димящия залив) на о. Исландия. През 985г. от Ерик Червенокосия са основани две селища в Гренландия, през 995 – 1007г. са открити страните Хелюландия (о. Бафинова земя), Маркландия (п-ов Лабрадор) и Винландия (о. Нюфаундленд), а през 1194 г. – о. Шпицберген. През 1285 г. норвежки мореплаватели проникват в Хъдсъновия пролив. Последвалото застудяване на климата принудило викингите да изоставят селищата си във Винландия и Гренландия. Последният контакт с колонистите бил установен в 1410 г., а при следващото посещение на Гренландия от европейци в 1577г. колонията вече е била изчезнала.
През първата половина на XIV в. роденият в Мароко най-известен арабски пътешественик Ибн Батута посетил Египет, Арабския п-ов, Танзания, Индия, Малдивските о-ви и Китай, след което се завърнал в Мароко.
Между 1405 и 1433 г. китайският адмирал Чжън Хъ, който бил от монголски произход, организирал седем експедиции до Индонезия, Източна Африка и островите в Индийски океан. През 1500 г. обаче в Китай било забранено строителството на големи кораби и в резултат на последвалата самоизолация той загубил статута си на най-развита в технологично отношение държава в света по онова време.
През 1513 г. турският адмирал Пири Рейс подарил на султан Селим I карта на света, съставена от него, на която било изобразено и северното крайбрежие на Антарктида. Досега не е известно откъде е получeна информацията за ледения континент. Самият Пири Рейс отбелязва, че е използвал древни морски карти от времето на Александър Велики.
Въпреки тези успехи до началото на XV в. на европейците са били известни само около 7% от площта на всички океани и морета.
Нов период на интензивно изучаване на океана започва с „епохата на Великите географски открития” (XV – XVIII в.). През тази епоха са изучени очертанията на континентите, океаните и островите и са били съставени първите карти на света.
След 1415 г. португалският принц Енрике Мореплавателя организирал многобройни експедиции, в хода на които са открити о. Мадейра (1419 г.), Азорските о-ви (1427 г.), Сенегал (1445 г.), о-ви Зелени нос (1446 г.). Португалецът Диего Као достига устието на р. Конго в 1482 г., а Бартоломео Диас най-южната точка на Африка – н. Добра надежда в 1486 г.
През 1492 – 1503 г. по време на четири експедиции, финансирани от Испанската корона, генуезецът Христофор Колумб открива Новия свят (Америка). Първото европейско селище е основано в 1492 г. на Антилските о-ви, а в 1508г. е основана първата испанска континентална колония в Панамския провлак. Империята на ацтеките (Мексико) е завладяна през 1519 – 20 г., а на инките (Перу) – през 1532 – 33г.
Васко да Гама открива морския път до Индия през 1488г., а Педро Кабрал през 1500 г. достига бреговете на Бразилия, която се превръща в португалска колония.
Едновременно с откриването на нови земи се изучават и океанските течения: английският мореплавател Джон Кабът, който е от италиански произход, открива Лабрадорското течение (1498 г.), а испанецът Хуан Понсе де Леон пръв установява течението Гълфстрийм (1513 г.).
Голям принос за океанологията е първото околосветско плаване на Фернандо Магелан (20 септември 1519 г. – 6 септември 1522 г.), което доказва сферичната форма на Земята, единството на Световния океан и обширните площи, заети от водни маси. От 265 участници в експедицията в Испания начело с Ел Кано се завръщат само 18 души. Самият Магелан загива на Филипинските острови. На негово име е наречен протокът, който свързва Атлантическия и Тихия океан между Южна Америка и остров Огнена земя. Второ околосветско плаване е осъществено от знаменития английски мореплавател и пират сър Френсис Дрейк (1577 – 1580 г.). На негово име е наречен протокът между Южна Америка и Антарктида.
През 1569 г. Герард Меркатор изработва карти чрез нов вид проекция, наречена на негово име и публикува сборник морски карти – „Атлас”.
През 1609 -11 г. английският мореплавател Хенри Хъдсън изследва северноамериканските брегове, а през 1642 – 44 г. холандецът Абел Тасман открива северния бряг на Австралия, Нова Зеландия, о. Тасмания и о. Фиджи.
Русите основават своите първи поселения по бреговете на Студеното (Бяло) море през X – XI в., а през следващия век достигат устието на р. Об. Руската експанзия на изток, започнала със завладяването на Сибирското ханство (1581 г.) достига до бреговете на Тихия океан (1639 г.) и продължава през следващия век на полуостровите Камчатка и Аляска. През 1725 – 1730г. под ръководството на Витус Беринг била проведена първата камчатска експедиция, а през 1733 – 1743 г. – втората. В 1748 г. руският търговец Григорий Шелихов основал първото постоянно селище в Аляска (Руска Америка). През 1867 г. полуостров Аляска е продаден от Русия на САЩ за 7 млн. долара.
През XVII в. продължава развитието и на морските науки. Холандският географ Бернхард Варениус през 1650 г. предлага по хидроложки признаци Световният океан да се раздели на пет океана – Атлантически, Индийски, Тихи, Хиперборейски (Северен ледовит) и Южен, а през 1678 г. немският естествоизпитател Атанасиус Кирхер съставя първата карта на морските течения. Нютон през 1687 г. обяснява приливните явления с помощта на теорията за гравитацията. През този период се повишава и точността на съставяните морски карти (фиг. 2.4).
Фиг. 2. 4. Карта на света от Buffier, 1729 г.
По време на трите експедиции на Джеймс Кук (1768 – 1779 г.) за пръв път е достигната южна ширина 71°, изследвани са източното австралийско крайбрежие и Нова Зеландия и са открити редица острови в Тихи океан, най-големи от които са Хавайските, наречени от Кук Сандвичеви.
Нови тихоокеански острови са открити и при първото френско околосветско плаване, осъществено под командването на Луи Антоан дьо Бугенвил (1766 – 1769 г.).
По време на първата руска околосветска експедиция (1803 – 1806г.), ръководена от Иван Крузенщерн за пръв път е измервана температурата на водата на големи дълбочини. Първата руска антарктическа експедиция е проведена под ръководството на Фадей Белингсхаузен през 1819 – 1820 г., когато са открити нови острови на север от Южните Сандвичеви. Изучаването на Антарктида продължава през 1838 – 1842 г. от североамерикански (Чарлз Уилкс) и английски (Джеймс Рос) изследователски екипи.
През 1831 – 36г. под командването на Робърт Фицрой е осъществена експедиция с кораба „Бийгъл”, в която взема участие Чарлз Дарвин. Дарвин публикува своите наблюдения през 1859 г. в книгата си „Произход на видовете” и създава еволюционната теория.
Голямо развитие получава изучаването на хидродинамиката на океана в края на XVIII и през първата половина на XIX в. в трудовете на Ойлер, Лаплас, Лагранж, Кориолис, Навие. През втората половина на XIX в. са поставени основите на теорията за вълновите движения по повърхността на течности (Герстнер, Коши, Поасон, Грин, Стокс).
През 1853г. в Брюксел е свикана Първата международна морска конференция, на която се приема планът на американския изследовател Матю Мори за уеднаквяване на системата за наблюдаване и записване на хидрометеорологичните явления от корабите.
За начало на съвременната океанология се смята първата организирана от Британското кралско научно дружество специална научна експедиция с 2300 – тонния кораб „Челинджър” („Отправящ предизвикателство”) (1872 – 1876 г.) под ръководството на английския географ Уайвил Томпсън (фиг. 2.5). Извършени са комплексни наблюдения в 362 дълбоководни станции в Атлантически, Тихи и Индийски океан. Установени са нови за науката 4417 вида растения и животни. Обработката на получената информация продължава 20 години от 70 учени и е публикувана през 1895 г. в 50 тома (около 30 000 стр., 2279 карти и фигури). Особено значение имат изследванията на Дитмар за състава на морската вода и на Мъри и Ренар за класификацията на морските утайки. Експедицията установява наличие на живи организми до 5 кm дълбочина.
Фиг. 2. 5. Маршрутът на кораба „Челинджър” (1872 – 1876 г.)
По-късно редица държави организират аналогични научно – изследователски експедиции с корабите: „Албатрос” (САЩ, 1882 – 1905 г.), „Валдивия” (Германия, 1898 – 1899 г.), „Дискавъри” (Великобритания, 1901 – 1904 г.), „Гаус”(Германия, 1901 – 1903 г.), „Мод” (Норвегия, 1918 – 1920 г.), „Дана” (Дания, 1921 – 1922 г.). Открояват се полярната норвежка експедиция на Фритьоф Нансен с кораба „Фрам” (1893 – 1896 г.) и немската експедиция с кораба „Метеор” (1925 – 1927 г.), по време на която са извършени над 70 000 дълбочинни промера и е открит срединно – океански хребет в Атлантическия океан.
Принцът на Монако Алберт I със свои средства открива първият в света Океанографски институт, който от 1910 г. се намира в Монако.
Съветският съюз провежда изследвания на Северния ледовит океан по време на дрейфа на станция „Северен полюс - I” (1937 – 1938 г.) и дрейфа на ледоразбивача „Седов” (1937 – 1940 г.).
След Втората световна война нараства интересът към морските ресурси и океаноложките изследвания стават още по-интензивни. Особено важни резултати са получени от експедициите с корабите „Албатрос” (Швеция, 1947 – 1948 г.), „Арктика” (СССР, 1947г.), „Витяз” (СССР, 1949 г.), „Галатея” (Дания, 1950 – 1952г.), „Челинджър - II” (Великобритания, 1950 – 1952 г.) и др.
От 50-те години на XX в. започва проникването на човека в океанските дълбини.
Дълбоководни потапяния е имало още в древността, когато ловци на бисери са изваждали миди от морското дъно без да използват технически приспособления. Реална възможност за проникване в морските дълбини човек получава след създаването на водолазния звънец. През 1716 г. английският астроном Едмънд Халей изобретява водолазен звънец, в който чрез кожен шланг се подава чист въздух. Американските учени Уйлям Бийб и Отис Бартън създават подводен апарат – батисфера, с който през 1934 г. достигат дълбочина 923 m в района на Бермудските острови. Батисферата представлява стоманена сфера с диаметър 114 cm, спускана от плавателен съд със стоманен трос с дебелина 22 mm. При вълнение в троса са възниквали големи напрежения и изследователите са подлагани на огромен риск: „Останаха само няколко метра от въжето, което ни свързваше с палубата на кораба; ние се клатехме на дълбочина 923 m, но под нас лежаха още стотици метри вода. Пръстите ми се вкочаниха съвсем от студената стомана на илюминатора. Дъното на батисферата бе студено като лед” (У. Бийб „923 метра под морското равнище”).
През 1943 г. Жак Ив Кусто и Емил Ганян изобретяват акваланга.
Швейцарският учен Огюст Пикар конструирал апарат батискаф, с който през 1948 г. е достигната дълбочина 1380 m. Батискафът е бил по-лек от водата, защото е съдържал поплавък, напълнен с бензин. Потапял се е с метален баласт, който при изплаване се е освобождавал с електромагнит. През 1952 г. Огюст Пикар и синът му Жак, по предложение на гр. Триест, построяват едноименния батискаф „Триест” с дебелина на стените 9 cm (фиг. 2.6), с който на 23.01.1960 г. след шестчасово спускане Жак Пикар и американския изследовател Дон Уолш достигат дъното на Марианската падина, при налягане 1 100 атмосфери и температура на морската вода 3.3°С: „Лежим на дъното. Уредите показват 10919 m дълбочина …Току-що прожекторите осветиха плоска, сребриста риба… И ето още един плувец: яркочервено ракообразно, прилично на скарида” (Жак Пикар „Дълбочина 11000 метра”).
През февруари 2012 г. режисьорът на филма „Титаник” Джеймс Камерън с батискафа „Дийпсий челинджър” осъществи най-дълбокото спускане на сам човек край бреговете на Папуа-Нова Гвинея на дълбочина 8200 m, а на 26 март 2012 г. достигна сам дъното на Марианската падина на дълбочина 10989 m (фиг. 2.6).
За първи път американската атомна подводницата “Наутилус” достига под ледовете до Северния полюс на 5 август 1958 година под командването на капитан Уйлям Андерсън.
Фиг. 2.6. Батискафи: „Триест“ – в ляво и „Дийпсий челинджър” – в дясно
До момента са проведени над 3500 спуска до дълбочина 6 km с подводните обитаеми апарати (ПОА): „Алвин” – САЩ, “Пайсис”, „Аргус” и „Мир” – Русия, „Архимед”, „Сиана” и „Наутилус” – Франция и „Шинкай” – Япония. Изследователската миниподводница PC-8B на Института по океанология – БАН има над 200 спуска до дълбочина 250 m.
След 1960 г. се организират съвместни експедиции с участието на няколко държави за изучаване на Световния океан. През 1962 – 1964г. е проведен експеримент за изследване на тропическата зона на Атлантическия океан, а през 1970 – 1980 г. се провеждат съвместни експерименти в Карибския регион.
През 1970 г. е проведен съветският експеримент (Полигон - 70) в централната част на Атлантическия океан, където са поставени 17 автономни буйкови станции за непрекъснато измерване на теченията, температурата, солеността и др. параметри. Аналогичен експеримент (МОДЕ - I) е осъществен от САЩ в Северния Атлантик. През 1977 – 1978 г. програмата е продължена в съвместния експеримент на СССР и САЩ (ПОЛИМОДЕ).
Проведени са над 2000 дълбоководни сондажа с корабите „Гломар Челинджър” от 1968 г., „Джоидес Резолюшън” от 1978 г. и “Chikyu - Земя” от 2005 г. (фиг. 2.7).
Фиг. 2.7. Японският кораб за дълбоководно сондиране
“Chikyu - Земя” с водоизместване 57 000 t.
От края на 70-те години на XX в. започва пускането на изкуствени спътници на Земята с цел извършване на дистанционни океаноложки изследвания. Първи са американският Seasat и съветския „Космос - 1076”, а през 2007 г. специализиран океанографски спътник „Хайян – 1В” (Океан – 1В) изстрелва и Китай. През 2006 г. за изследване на циркулацията на водите на Световния океан и за измерване колебанията на морското ниво е използван спътникът на НАСА Jason – 2. През 2010 г. от космодрума в Байконур е изстрелян сателит на Европейската космическа агенция „КриоСат – 2”, чиято задача е да измерва промените в температурата и дебелината на антарктическите и гренландски ледове във връзка с глобалното затопляне на климата. Прилагат се най-модерните методи на изследване: дистанционна пространствено – честотна спектрометрия, многочестотна радиовълнография, радиовисотометрия, лазерна спектрометрия, многозонална аерокосмическа снимка с използване на сателити за океана от сериите: Geos, Gravsat, Seasat, Landsat и др.
През последните десетилетия интензивни океаноложки изследвания извършват редица държави – САЩ, Великобритания, Япония, Русия, Франция, Германия, Индия, Китай и др.
===== [[Черно море]] =====
Счита се, че мореплаването в Черно море води своето начало още преди [[Потоп|Потопа]] преди повече от 7600 г. Първите мореплаватели са кимерийците, които произхождат от коляното на един от синовете на Ной – Сим (Ким). Синът на Сим Зиези се посочва за родоначалник на древните българи съгласно Анонимен латински хронограф от 354 г.: Ziezi ex quo vulgares (Зиези, от когото са произлезли българите). Зиези е внук на Ной, Ной е правнук на Енох, а Енох е правнук на Адам (Апокрифната книга на Енох е достигнала до наши дни в етиопска и старобългарска версия).
Едни от първите изследователи на Черно море са финикийците, които още преди пътешествието на аргонавтите – т.е. около 2600 г. пр. Хр. са плавали по неговите води.
След финикийците в Черно море проникват ахейците. Един от техните най – известни митове е посветен на пътешествието на кораба “Арго” към Колхида за златното руно, станало около ХІV – ХІІІ в. пр. Хр. и описано от Омир през VІІІ в. пр. Хр. Същото събитие е отразено и в съчинението “Аргонавтика” на Аполоний Родоски, но значително по – късно от Омир. През 1985 г. англичанинът Тим Северин построява копие на “Арго” и организира пътешествие по пътя на аргонавтите.
Първото известно име на Черно море е от ІІ хилядолетие пр. Хр., когато древните гърци го наричат “Pontos Axeinos” (негостоприемно море). Това е времето на новочерноморската трансгресия, когато повишаването на морското ниво е придружено от нарастваща вълнова активност. По сведения на Ератостен, Страбон и Ариан морето е наречено негостоприемно поради трудните условия на плаване, липсата на удобни пристанища и острови и живеещите по бреговете “варварски” племена за разлика от Егейско море. Възможно е “Аксински понт” да произлиза от скитското име на Черно море “Axsaena” – староиранска дума, която означава “тъмноцветно”.
Пръв Архилох от о. Парос (680 – 645 г. пр. Хр.) дава сведения за западния бряг на Черно море в околностите на Салмидесос (Мидия). Симонид (556 – 468 г. пр. Хр.) споменава Истрос (Дунав), скитите и река Танаис (Дон). Географът Скилакс (522 – 486 г. пр. Хр.), живял по времето на персийския цар Дарий І, в своите “Пропилеи” описва бреговете на Черно море между р. Дон и Колхида, както и народите, които ги обитават.
След VІІІ – VІІ в. пр. Хр. настъпва регресия, спад на вълновата активност и по черноморските брегове се основават древногръцки колонии. Морето вече е наречено “Pontos Euxinos” (гостоприемно море) в произведенията на Пиндар, Хекатей Милетски, Тукидид и др.
Описание на географските открития на елините в Евксинския Понт направил Херодот (484 – 425 г. пр. Хр.), който в своята “История” е включил обширен географски материал.
Ръководителят на Александрийската библиотека Ератостен (275 – 195 г. пр. Хр.), един от най – големите математици и географи на древността, смятал, че Черно море е много плитко, тъй като в него се вливали много реки, които го запълвали с тиня. На същата причина той отдава и ниската му соленост (Eratosth).
Бележитият географ Страбон (64 пр. Хр. – 20 г. сл. Хр.) пропътувал цялото южно черноморско крайбрежие до Армения. В своята “География” той нарича Понта източен залив на Вътрешното море (Средиземно море) и достига до извода, че през вековете сушата и морето разменят своите места.
Плиний Стари (23 – 79 г.) в “Естествена история” дава описание на Черно море и неговите брегове (Plin. E. IV). Река Истрос (Дунав) има 60 притока, от които половината плавателни и се влива в морето чрез шест ръкава. Авторът обяснява произхода на морето с пробив на океана през Хелеспонта (Дарданелите) и Босфора.
Флавий Ариан (95 – 175 г.) извършил през 134 г. плаване по Черно море, което описал в труда си “Описание на Евксинския Понт” (Arr. Peripl. M. Eux.).
Най – бележитият географ и геометър на древността Клавдий Птолемей (100 – 178 г.) дава сведения за всички по – важни местности, градове, речни устия и носове на Понта, както и техните координати.
Филострат в края на ІІІ в. прави описание на Северния Понт, където се простират Таврическите (Кримски) планини. Амиан Марцелин (330 – 400 г.) описва Черно море и съседните му земи, река Дунав и нейните ръкави.
През късната античност след ІІІ в. морето е известно с името Пелагос понтикон (Понтийско море) или само Рontos (морето) в произведенията на Агатархид, Деметрий, Дионисий Халикарнаски, Салустий Крисп. Това отново е период на повишена вълнова активност, която намира отражение и в персийското название на морето от ІІІ – V в. Хашен (тъмноцветно море).
За пръв път названието Черно море (Понтос Мелас) е употребено от Еврипид в трагедията “Ифигения в Таврида” през V в. пр. Хр.
Арабските извори от края на ІХ и първата половина на Х в. наричат Черно море Нейтас или Нитиш (сурово море), “Bahr Buntus” (загадъчно, далечно, голямо море), Българско, Руско и Хазарско море. Ал Масуди (- поч. 956 г.) описва море Бунтус (Понтос) и море Майутис (Меотида, Азовско море). Ал Идриси изготвя карта на Черно и Средиземно море през 1154 г.
Славяните през Х – ХІ в. наричат морето Чормное (черно, сурово море), а новогръцкото наименование е Mavri Thalassa (Черно море). Турците първоначално го наричат Bahri Siyat (голямо море), а след ХІІІ в. Kara deniz (черно, страшно, голямо море). От Средновековието са известни още имената Mer Grecnor (Гръцко море), Румско море (море на ромеите), Mare Maius (голямо море) и др.
Постепенно названието Черно море навлиза във всички световни езици. Вероятно това име е свързано с трудните условия на корабоплаване и многобройните корабокрушения през античността и средните векове.
Според Леополд дьо Сосюр произходът на името на Черно море е в съответствие с космологичните представи на древните, свързващи главните посоки на света с цветовете. Северното море е било наречено Черно, южното море – Червено, западното (Средиземно море) – Бяло, а източното море - Жълто.
Според Димитров, Димитров (2003) настоящото име Черно море се е разпространило от най-дълбока древност сред всички народи и оттогава то не се е променяло. За неговия произход има много хипотези, но най-вероятно става дума за унаследяване от древните митове на едно трагично (черно) събитие от човешката история – Потопът. В епоса за Гилгамеш, героят прекосява „Морето на смърта”, което се идентифицира с Черно море и отразява неговото състояние след Потопа.
Опознаването на Черно море от представителите на античната наука се прекъснало от падането на Римската империя и настъпването на Средновековието. Несъмнен интерес от това време представляват средновековните карти и портолани, по които може да се съди за еволюцията на бреговата зона. Голям е приносът при изучаването на Черно море на генуезците и венецианците, които са владеели търговията в черноморския басейн в продължение на три века, съставили са морски карти и портолани, чиято точност не е била надмината до началото на ХVІІІ в. Едни от първите са картите на Пиетро Висконте от Генуа (1311) (фиг. 2. 8), Дулсерт (1339), Фра Мауро (1459), Грациозо Бенинказа от Анкона (1474), Албино де Канепа (1489), Диего Хомем, (1559). (фиг. 2. 9) и др. На италианските средновековни карти Черно море е отбелязано като Mare Maggiori (Велико, голямо море). През 1453 г. османските турци превзели Константинопол, събитие, довело до забавяне на историческото развитие на цяла Югоизточна Европа. С настъпването на ХVІ в. Черно море се затворило повече от всякога (Mare clausum) и се превърнало в турско езеро (Mare Turcicum). Да търгуват по Черно море се отказали и търговците от град Рагуза (Дубровник). През следващите столетия историята на корабоплаването в Черно море се е пишела от моряците на Османската империя и Русия.
Фиг. 2.8. Карта на Черно море от Пиетро Висконте, 1311 г.
Фиг. 2.9. Карта на Черно море от Диего Хомем, 1559 г.
През 1635 г. турският пътешественик Хаджи Калфа дава сведения за странджанското крайбрежие, а през 1656 г. Евлия Челеби описва Варненската крепост.
Първи наблюдения върху водообмена на Черно и Средиземно море провежда италианският учен Луиджи Марсили през 1657 г. при Константинопол посредством въже с боядисани в бяло парчета корк. Резултатите са публикувани през 1681 г. в Рим: “Аз установих явлението, наречено от мен долно течение на Босфора, което е противоположно на горното. Към неговото изследване ме пробуди както моят стремеж да проникна в тайните на битието, така и разказите на рибарите, на които то е било познато отдавна”.
В края на средновековието интересът към географията се пробужда отново. Започва издаването на карти на основата на описанията на Птолемей. Това се съчетава с изучаването на съчиненията на античните автори – историци, географи и философи. Върху техните произведения гради съдържанието си новият картен материал. Най – известните майстори на мореплавателни карти са Пиетро Висконте от Генуа, Гилелмо Солери от Майорка, Грациозо Бенинказа от Анкона, фамилията Олива от Майорка и Месина и др. Традицията на портоланите и картите към тях, както и външният им вид в голяма степен се запазват при правенето на морски карти и през по – късните векове (ХVІІ и ХVІІІ) от холандски, английски, френски и други автори.
Голямо количество карти излизат от печатарските преси, като втората половина на ХVІІ век е връх на този процес. Най – изтъкнатите представители на този разцвет в теорията и практиката на картографията са фламандските майстори Абрахам Ортелиус и Герард Меркатор. През XVIII в. са съставени карти на Балканския полуостров от Матю Сойтер, Харенберг (фиг. 2.10) и др.
Фиг. 2. 10. Карта на Балканския полуостров от Харенберг, 1741 г.<br />
Първите изследвания на Черно море, от които са останали точни и сравнително пълни научни данни, датират от края на ХVІІ в., когато русите достигат до Азовско, а впоследствие и до северните брегове на Черно море. През 1696 г. по нареждане на Петър Велики хидрографът Крюйс прави карта на долното течение на р. Дон и част от Азовско море с означени дълбочини. През същата година от Керч в Цариград е изпратен руският кораб “Крепост”, командирът на който използвал пътуването, за да измери дълбочините и да направи описание на черноморските брегове. На основата на наблюденията, извършени от “Крепост”, както и на по – раншната експедиция на Крюйс, през 1703 г. е бил издаден атлас на Черно и Азовско морета с означен навигационен път от Керч до началото на Босфорския проток.
Първите изследвания на фауната на Черно море са извършени в периода 1768 – 73 г. от П. С. Палас.
През 1801 г. русите правят подробна снимка на черноморските брегове от Одеса до Цариград и оттам по Анадолския бряг до Самсун и в резултат на това била съставена първата подробна карта на Западния черноморски бряг. По – късно, през 1817 г., тези данни служат за издаването на първата генерална карта на Черно море, която включва и Азовско море. Скоро се оказва, че картата от 1817 г. все още не е достатъчно пълна и през 1824 – 36 г. се предприема нова добре организирана експедиция под ръководството на капитан Е. П. Манганари. Картите изготвени от него в “Атлас на Черно море” (1844 г.) са били толкова добри, че с някои поправки са били използвани в продължение на почти сто години.
През 1842 г. руският химик И. Гебел за първи път установил, че солеността на Черно море е значително по – малка от океанската. През 1871 – 76 г. Ф. Врангел и Ф. Мандел за първи път определят температурата и плътността на повърхностния воден слой в северозападната част на Черно море, а също и край бреговете на Крим и Кавказ. Тези изследвания показали, че плътността на черноморските води е по – малка от тази на океанските. По такъв начин се потвърдили предположенията на някои антични автори (Ератостен), че водите на Черно море са по – пресноводни в сравнение с водите на Средиземно море.
През 1860 – 61 г. е проведена магнитометрична снимка и е съставена първата магнитна карта на Черно море от И. М. Диков. Снимката е повторена през 1871 – 75 г.
Особено значение за изясняване на хидроложкия режим на Черно море има проведената през 1881 – 82 г. експедиция в Босфора под ръководството на адмирал С. О. Макаров. Тя потвърждава наблюденията на Марсили, че освен повърхностното течение от Черно море през Босфора, съществува и придънно течение в обратна посока – от Босфора към Черно море.
При всички тези изследвания, знанията за подводния релеф на централната част на морето, за разлика от дълбочините на крайбрежните части, оставали крайно недостатъчни. Предположението за съществуването между Крим и турския бряг на подводно възвишение, разделящо черноморския басейн на западна и източна половина, дало основание на руския геолог Н. И. Андрусов да организира подробно изучаване на релефа на черноморското дъно. По време на дълбоководната експедиция през 1890 г. са били получени първите сведения за морфологията, циркулацията на водните маси, хидрохимичния режим, строежа на седиментната покривка и произхода на черноморската падина. За първи път Андрусов през 1892 г. съобщава за наличието на сероводородна зона в Черно море.
Систематично и цялостно Черно море е било изследвано във физично отношение през 1890 и 1891 г., когато са били предприети две руски дълбоководни експедиции под ръководството на И. Б. Шпиндлер с корабите “Донец” и “Запорожие”, по време на които е било установено, че във всички части на морето на дълбочина под 200 m се съдържа сероводород. Друг важен резултат е измерването на най – голямата дълбочина на Черно море от 2245 m, установена в точка с координати 4255 и 3320.
Данните от руските дълбоководни експедиции през втората половина на ХІХ в. имат огромно научно значение и поставят началото на нов етап в изучаването на Черно море, като дават представа за релефа на дъното; разпределението на температурата по повърхността на Черно море и в дълбочина; солеността на черноморските води; количеството и качеството на съдържащите се във водите газове на различна дълбочина; системата на повърхностните течения и някои предположения за подводните течения; живота в открито море от повърхността до 200 метра дълбочина и пълното отсъствие на живот под тази дълбочина.
От 1897 г. датират изследванията с английския хидрографен кораб “Кокетрайс” главно върху релефа и хидробиологията на крайбрежната част на морето за целите на навигацията. С този кораб е открита и едноименната пясъчна банка в Несебърския залив.
Задълбочени комплексни изследвания по изучаването на биологията, хидрологията, хидрохимията и геологията на Черно море са били извършени от специалната Азовско – Черноморска експедиция през 1927 – 30 г. под ръководството на Книпович.
Началото на геоложките изследвания на дънните утайки на Черно море е поставено от руските учени А. Д. Архангелски и Н. М. Страхов, които провеждат експедиция с кораба “Първи май” през 1927 г. Те изследват разпределението на органично вещество, фосфор и ванадий в утайките и през 1938 г. публикуват монографията “Геоложки строеж и история на развитието на Черно море”, която съдържа обобщени сведения за геологията и геоморфологията на Черноморската котловина, данни за дънните отложения, както и карта на тяхното разпространение.
Българските изследвания върху природата на Черно море датират от края на 20-те години на ХХ в.Първите публикации имат преди всичко описателен характер и засягат географията, хидрографията биологията, хидрологията и хидрохимията на морската вода (фиг. 2.11).
Фиг. 2.11. Карта на Варненски залив от лейт. Неделчо Недев, 1908 г.
Първите систематични геофизични изследвания в Черно море, засягащи в частност и неговата западна част, с цел изучаване на строежа на седиментния комплекс и консолидираната земна кора започват през втората половина на 50-те години на XX в.
През следващите години продължава изследването на релефа на Черноморското дъно и покриващите го отложения с помощта на усъвършенствани методи. Много нови и интересни данни дава анализът на проби взети с помощта на грунтови тръби.
През април и май 1969 г. американски океанолози провеждат комплексни изследвания на Черноморската котловина от борда на ник “Атлантис ІІ” (Ross, Degens, 1972). Те определят възраст на трите главни седиментационни слоя – съответно на 3000, 7000 и 25000 години. Било установено, че на дъното на Черноморската котловина съвременните седиментационни процеси са десет пъти по – интензивни, отколкото на дъното на Атлантическия океан. Оказало се също така, че солеността на поровите води в дънните утайки в дълбочина до 2 m е твърде ниска и може да се направи изводът, че тези наслаги са се образували при почти пресноводни (езерни) условия.
През лятото на 1975 г. специализираният американски кораб “Гломар Челинджър” прокарва три дълбоководни сондажа в Черно море. Един – в най – дълбоката част на Черноморската котловина, втори – на 50 km североизточно от Босфора, трети – на 135 km източно от гр. Ахтопол. Най – интересни се оказват данните от последния сондаж – плиоценски отложения са намерени на дълбочина 3185 m, а дебелината на кватернерните наслаги е 1075 m.
През 1975 – 90 г. с участието на специалисти от Института по океанология бяха извършени много съвместни българско – руски и българско – украински експедиции по проекта “Световен океан” за изучаване на физиката и химията и геологията на Черно море.
От 1960 г. до 1984 г. в акваторията на българския черноморски шелф бяха извършени сеизмични проучвания по контракт с руски организации с цел търсене на нефт и газ. Геолого – геофизичните изследвания са проведени с корабите “Юрий Годин” (1968 – 77), “Академик Орбели” (1974 – 76), “Хоризонт” (1979 – 81), Професор Щокман” (1980 – 81), “Геохимик” (1976 – 81), “Евпатория” (1981 – 82). През 1984 – 86 г. на набелязаните като перспективни структури беше проведено дълбоко търсещо сондиране с руската платформа “Сиваш” и бяха прокарани четири сондажа.
През последните 30 години в акваторията на Черно море бяха проведени многобройни комплексни океанографски експедиции с научно – изследователските кораби “Акад. Б. Петров”, “Витяз”, , „Мстислав Келдиш”, “Ломоносов” (Русия), “Проф. Водяницкий”, „Владимир Паршин” (Украйна) “Marion Dufresne” (Франция), “Mare Nigrum” (Румъния), „Академик” (България) и др.
През 2001 г. по време на съвместна българско – американска експедиция с ник “Академик” е извършена сонарна снимка на дълбочина 80 – 600 m и са установени повече от сто подводни обекта. През 2002 г. при 11 спуска с миниподводница РС-8B на Института по океанология - БАН са открити четири антични и средновековни дървени кораба. От 1990 г. части от акваторията на шелфа, континенталния склон и абисалното дъно бяха дадени под концесия на нефтени компании - Texaco, OMV и др. От 2004 г. компанията Melrose извършва добив на природен газ от находище “Галата”. През 2009 г. са открити две нови находища – „Каварна” и „Калиакра”.
По време на изследвания, проведени от Института по океанология – БАН през 2009 г. е открит потънал кораб, който през 2010 г. бе идентифициран от ВМС като руския ескадрен миноносец „Лейтенант Пушчин” (фиг. 2.12). По време на Първата световна война (1916 г.) корабът се взривява от българска мина и това е вторият успех на Българските военно-морски сили, след торпилирането на турския крайцер „Хамидие” по време на Първата Балканска война (1912 г.).
Фиг. 2. 12. Изваждане на оръдие от кораба „Лейтенант Пушчин”
Научните изследвания през последните години в Черно море решават редица фундаментални научни проблеми. Те са свързани с литологията и геохимията на дънните седименти , геохронологията и палеогеографските реконструкции, динамиката и трансформацията на суспендираното вещество, диагенетичните и микробиологични изменения на утайките, метанообразуването и газохидратите, генезиса на сероводорода, палеоокеаноложките и съвременните фактори на формиране на природната среда, геоархеологията, морската биология и др. Черно море понастоящем е един от най-добре изучените морски басейни в Световния океан, който се характеризира с редица специфични черти.
Допълнителна информация за характерните особености на бреговете на Черно море и за народите, които са ги населявали в миналото може да се почерпи от топонимите и хидронимите, които по Българското черноморско крайбрежие както навсякъде по света се отличават с голяма устойчивост, като се запазват непроменени в продължение на столетия, а някои дори на хилядолетия, например Анхиало, Аполония, Ахтопол, Варна, Дионисопол, Несебър, Одесос, Созопол.
В древността Българското черноморско крайбрежие е било населено от тракийски племена и някои от топонимите като Атия, Несебър (Месамбрия), Кокодива, Урдовиза и др. имат тракийски произход. През VII – VI в. пр.Хр. започва основаването на древногръцки колонии от градовете Милет, Мегара, Бизантион и др. и в продължение на 25 века корабоплаването и риболова по Западното черноморско крайбрежие са се осъществявали предимно от гръцки моряци. По тази причина голяма част (около една четвърт) от всички топоними са от гръцки произход, например Алепу, Калиакра, Кастро, Колокита, Лахна, Лимнос, Ропотамо, Созопол, Таласакра, Форос и др. През I в. сл.Хр. крайбрежието е завладяно от римляните, но от тях остават малобройни топоними като Емона и Темплум Йовис (Обзор). От IV в. Българското черноморско крайбрежие е територия на Източната Римска империя (Византия). През VI в. започват нашествия на славянски племена и аварите, а в 681 г. е основана Дунавска България. През средновековието редица черноморски селища Козяк (Обзор), Емона, Месемврия (Несебър), Анхиало (Поморие), Созопол, Агатополис (Ахтопол) преминават ту към България, ту към Византия. През втората половина на XIV в. някои селища временно са завладяни от генуезците и от савойския граф Амедей VI, но от тях не са запазени топоними с изключение на местността Джанавара (Дженоа - Генуа), разположена югозападно от н. Галата. Крайбрежните селища Месемврия, Анхиало и Созопол окончателно са покорени от османските турци през 1453 г. От времето на Османското владичество са останали най – голям брой топоними (повече от една трета от общия им брой) като Бегликташ, Каваклар, Калкантепе, Карталбурун, Кая, Козлука, Кюприя, Пашадере, Сиврибурун, Тузлата и др.
След Освобождението на България през 1878 г. и Съединението с Източна Румелия през 1885 г. в пределите на Българската държава влиза черноморското крайбрежие между н. Сиврибурун и н. Атлиман. След Балканските войни съгласно Цариградския договор от 1913 г. границата с Османската империя преминава по р. Резовска и са присъединени крайбрежните селища Ембелец (Лозенец), Василико (Царево), Варвара, Ахтопол, Каланджа (Синеморец) и Резово. Същевременно по Букурещкия договор от 1913 г. Южна Добруджа преминава към Румъния (с изключение на периода на Първата Световна война 1916 – 1918 г.). Съгласно Крайовския договор от 1940 г. територията е върната на България и в нея са включени крайбрежните селища Дуранкулак, Крапец, Сатълмаш (Езерец), Шабла, Калъчкьой (Тюленово), Кая бейкьой (Камен бряг), Гявур суютчук (Българево), Каварна, Михал бей (Божурец), Татар суютчук (Топола), Балчик и Екрене (Кранево).
След Букурещкия мирен договор (1913 г.) и до Ньойския мирен договор (1919 г.) Беломорското крайбрежие между градовете Ксанти и Дедеагач (Александруполис) е присъединено към Царство България. По време на Втората световна война (1941 – 1944 г.) Беломорската област временно е поставена под български административен и военен контрол.
Преименуване на топоними се осъществява след преврата от 19 май 1934 г. и след връщането на Южна Добруджа през 1941 – 1942 г. като гръцки и турски имена са заменени с български. Като цяло промените са сполучливи. Например Василико (грц. – царски) е преименувано на Царево; Кая бейкьой (тур. – село Скала) – на Камен бряг, Ембелец (грц. – лозя през тур.) – на Лозенец, Галазьо (грц. небесносин) – на Синеморец и др. Допуснати са и някои неточности: Гьозекен е преименувано през 1934 г. на Козякград, а през 1935 г. на Обзор като се е считало, че името произлиза от гьозекен (тур. място от където се гледа) и оттам Обзор. Всъщност Гьозекен е турското произношение на средновековната българска крепост Козяк и в този смисъл по-сполучливо е било името Козякград.
По време на тоталитарния режим също са предприети някои преименувания (през 1949 г. Варна става Сталин, а през 1950 г. Царево - Мичурин), но те се оказват необосновани и поради това недълготрайни.
През 2003 г. кап. Трифон Трифонов издава справочника “700 наименования на Българското Черноморие”, в който описва всички по – важни географски обекти като разглежда и произхода на техните наименования. По – долу е представен произходът на около сто топонима и хидронима от Българското Черноморско крайбрежие в посока север – юг, като са използвани данни от кап. Трифонов, както и от други източници.
Най – северният нос на границата между Румъния и България се нарича Сиврибурун (тур. остър нос). Носът, разположен южно от него е Карталбурун (тур. орлов нос). Най – северното село е Дуранкулак (тур. долина, спираща водата; от 1942 до 1963 г. се е наричало Блатница). Южно от него са разположени село Крапец (стбълг. карп – шаран) и с. Езерец (старото му име до 1942 г. е Сатълмаш, тур. – продадено село). Името на нос Шабла според едни изследователи е старобългарско и означава “място, залято от вода”, а според други произлиза от латинската дума sabulosus – песъчлив.
Старото име на с. Тюленово до 1942 г. е Калъчкьой (тур. село Сабя), а на с. Камен бряг – Кая бейкьой (тур. село Скала). Курортът “Русалка” е разположен в местността “Тауклиман” (тур. Птичи залив), а южно от него е местността “Яйлата” (тур. обезлесена карстова повърхност, пасище). Северно от н. Калиакра (грц. – красив нос) се намира лиман Болата (грц. рибарска мрежа), чието старо име е Мухулиман (грц. закътано пристанище).
Западно от н. Калиакра са разположени местността “Зеленка” със старо турско име “Йешила” и селата Българево (до 1942 г. Гявур суютчук – тур. село на неверници – християни) и Топола (до 1942 г. Татар суютчук – татарско село). Името на гр. Каварна произлиза от древни индоевропейски думи със значение на “хубава вода”. Античното име на града е Бизоне (трак. град), а през средновековието е известен като Карвуна, Карбона, Карнава. На запад от Каварна се намират местностите Калкантепе (тур. калканов връх или хълм – щит), Икантълък (тур. място, което се руши) и Тузлата (тур. солница). Гр. Балчик (тур. калище) е с антични имена Круни (грц. извор) и Дионисопол (грц. град на Дионис).
Курортът “Албена” (тур. албени – съблазън, лат. албус – бял) се намира в местността Балтата (рум. мочурище) до устието на р. Батова (тур. потъващо, заливано място). Село Кранево (до 1934 г. Екрене) носи името си от средновековната българска крепост Кранея, а Екрене е турското произношение на Кранея.
Курортът “Златни пясъци” е разположен в местността Узункум (тур. дълги пясъци), а южно от него е местността Кабакум (тур. дебел, едър пясък), достигаща до н. Каваклар (тур. тополи). Курортът “Св. Св. Константин и Елена” (от 1948 до 1991 г. “Дружба”) носи имената на римския император Константин и неговата майка, а резиденцията Евксиноград (грц. гостоприемен град или град на Евксински понт) е наречен така през 1893 г. от княгиня Мария Луиза, а преди това от 1881 г. се е наричал Сандрово на името на княз Александър І Батемберг.
Варна е древна индоевропейска дума, означаваща “място до вода” и е превод на античното название на града Одесос, което също означава “място до вода”. Според някои изследователи името произлиза от река Врана (стбълг. черна), която се отъждествява с р. Провадийска (грц. проват – овца, представлява превод на името на средновековната българска крепост Овеч). През периода 1949 – 1956 г. Варна се е наричала град Сталин. Квартал Аспарухово носи името на кан Аспарух, който тук е укрепил крайбрежието с вал. Старото му име е Сес севмес (тур. който не обича шум) и през 1927 г. е бил преименуван на Тихина. Името на кв. Галата е от гръцки произход – галати означава келти, гали. Според едни изследователи името произлиза от старобългарската дума галат – хълм, а според други от гръцката дума галатас – млекар.
Южно от н. Галата са разположени местността “Фичоза” (грц. морска трева, водорасли) и н. Иланджик (лъжа), наречен още Лъжегалата, защото понякога е бил взиман погрешно за н. Галата. Още по на юг е устието на р. Камчия (стбълг. лодкари; антично име Панисос, средновековни имена Тича и Камчи Сую) в местността Лонгоз (грц. гъста гора с храсти). Южно от реката се намират с. Шкорпиловци (до 1934 г. Фъндъкли – тур. лешник) и Черни нос (превод на гръцкото име Мавро моло и на турското Карабурун).
На юг от Черни нос са разположени гр. Бяла (до 1878 г. Акдере – тур. Бяла река; средновековно име Аспро – грц. бял), р. Двойница (до 1942 г. Чифте дере, средновековно име Козя река) и с. Обзор (древногръцкото му име е Навлохос; римското – Темплум Йовис, храм на Юпитер; средновековното – Козяк; до 1934 г. се нарича Гьозекен, до 1935 г. – Козякград).
Южно от Черни нос се намира местността Иракли (грц. Херакъл), където се влива р. Вая (грц. върба). Името Вая означава още и празникът Цветница.
Емине е турското произношение на с. Емона (до 1884 г. Емон, до 1934 г. Емине). Името му произлиза от латински език: Хеми промонториум (нос Хемус) или от тракийски: Аймон (Хемус, т.е. Стара планина).
Западно от н. Емине до р. Козлука (тур. място с орехи, орешак) е разположено ваканционното селище “Елените”, а още по на запад гр. Св. Влас, наречен на покровителя на животните Св. Власий, епископ в Кападокия. В южния край на курорт “Слънчев бряг” е устието на Хаджийска река (до 1942 г. Хаджи дере, тур. аджъ – горчив). На югоизток от него се намира гр. Несебър (до 1934 г. Месемврия). Най – старо е тракийското му име Месамбрия (град на Мелса). На югозапад са разположени н. Акротирия (грц. крайност, морски нос) и селата Равда (грц. пръчка, тояга) и Ахелой (грц. змиорка), което до 1934 г. се е наричало Чимос (грц. гняв), а до 1960 г. - Чимово.
В най – северната част на Бургаския залив се намира гр. Поморие с антично и средновековно име до 1934 г. Анхиало (грц. крайморски). Старобългарското име на града е Тутхом (четири). На запад от него са носовете Кротирия (грц. шум, грохот) и Лахна (грц. зеле, зеленчуци) и кв. Сарафово. (до 1934 г. Папарос).
Бургас носи името си от гръцката дума пиргос – кула. Известен е от късното средновековие под името Пиргос и Боргос. В южната част на Бургаския залив се намират носовете Форос (грц. данък), Чукаля (грц. гърнета), Атия (трак. полуосторв) и Акра или Акин (грц. нос, морски бряг, връх).
Село Черноморец до 1951 г. се е наричало Св. Никола, а източно и югоизточно от него са разположени носовете Таласакра (грц. морски нос), Пахатури (грц. дебел) и Хрисосотира (грц. златно спасение).
Созопол е името на Аполония след приемане на християнството. Превежда се от гръцки като град на спасението или на Спасителя. Христос е спасител на душите, но бог Аполон е бил и лекар, т.е. спасител на телата. Вероятно такава е връзката между имената Созопол и Аполония.
На югоизток от гр. Созопол се намира п-ов Буджака (тур. ъгъл, кът) с носовете Колокита (грц. тиква, кратуна), Св. Стефан и Христос. На юг до лагуната Алепу (грц. лисица) е разположено ваканционно селище “Дюни”, а южно от него – лагуната Аркутино (грц. мечка) и р. Ропотамо. Според едни изследователи името на реката произлиза от орос потамос (грц. гранична, планинска река), а според други е съкращение от калогеропотамос, тъй като до устието и се е намирал средновековен манастир.
Източно от р. Ропотамо се намират носовете Коракя (грц. гарвани), Бегликташ (тур. камък, на който се е плащал данъка за дребния добитък беглик) и Маслен (превод на гръцкото име на носа Еля – маслиново дърво и на турското Зейтин бурун – маслинов нос). На юг са лагуната Стомопло (грц. устица) и н. Кюприя (тур. мост), на който е разположен гр. Приморско. Средновековното име на града е Зонарита, до 1934 г. се е наричал Кюприя.
Южно от гр. Приморско се намират н. Атлиман (тур. конски залив), гр. Китен (до 1937 г. Урдовиза – трак. град на реда) и н. Караагач (тур. бряст).
Старото име на с. Лозенец до 1931 г. е Ембелец (грц. лозя през тур.). На югоизток от с. Лозенец са разположени носовете Тарфа (грц. храсталак), Верготи (грц. прът), Арапя (тур. черни хора, негри). Град Царево до 1934 г. се е наричал Василико (грц. царски, името означава още босилек), а между 1950 и 1993 г. – Мичурин. Носовете около града са Какоси (грц. беда, нещастие), Лимнос (грц. пристанище) и Кастро (грц. крепост). На югоизток от гр. Царево се намират с. Варвара, гр. Ахтопол (антично име Агатополис – грц. град на щастието, на богатствата) и р. Велека (Велика). Югоизточно от р. Велека е с. Синеморец, което до 1934 г. се е наричало Каланджа (тур. дебел). Каланджа е турското произношение на гръцкото име на селото Галазьой – небесносин. На юг са разположени носовете Листи (грц. разбойник, пират), Силистар (грц. място близо до разбойници) и Хондрус (грц. зърно). До границата с Турция се намира с. Резово, наименовано на тракийския цар Рез, известен от “Илиада” на Омир. Турското наименование на р. Резовска е Мутлудере.
Понастоящем 36% от съществуващите над 700 топонима и хидронима от Българското черноморско крайбрежие са от турски произход, 32% - от български, 25% - от гръцки, 2% - от тракийски, 1% - от латински и 4% - от друг или от неизвестен произход.
В прил. 1 е представен речник на топонимите по Българското черноморско крайбрежие.
== Източници ==
<references />
* [http://www.ifrvarna.com/uploads/files/Okeanologia.pdf Пейчев В., Д. Димитров. 2012. Океанология. Варна. Изд. Онгъл. ISBN 978-954-8279-82-6. 476 с.]
| 