Реселец: Разлика между версии

Най-лична сред тях била Ресела. Две руси плитки, като две тежки ръкойки лежали на гърба й, чак до червения пояс, пристегнал тънката й снага. Лицето й бяло, бяло, с лек руменей, по бузите, а очите й светли, ясни, като два бистри извора. Като водата на Ръчене при онова. Чудното място. Когото погледнели тези очи, всевсеки момък се разболявал от мерак по нея. А нейното сърце туптяло и горяло само за Стоян, майстора на кавала, що свирел по сборове и седенки и по празници на мегдана, най-веселите песни и хора. И дарявал пана хората малко радост в ония тежки робски дни. Дали защото Ръчене достатъчно налудувала се по стръмното, течала през селото кротко и спокойно и с тихия си ромон и бълбукане, като с песни приспивала и събуждала мало и голямо, тук всички пеели много, пеели хубаво – моми, булки, че и възрастни жени. Надпявали се с пойните птици и с РъчспсРъчене дори.

В селото живял стар турчин, някогашен коджабашия, на име Осман Кадир, страшилище за моми и стари булки. Не му трябвали вече ни едните, ни другите, но още бил голям ценител на женската хубост. Като мернал веднъж на хорото Ресела, едва пс извикал „те това е хубост!“ и лоша мисъл минала през главата му. „Ще зарадвам аз моя паша!“ И щом свършило хорото, застанал пред нея:

- Еее…, не съм толкова хубава, Осман ефенди. Има къде, къде по-хубави моми от мене. От този ден страхът свил гнездо в душата й и не й давал покой ни ден, ни нощ. прибирала

се от нивите и градините по слънце, рядко излизала на мегдана, а на хорото не се явявала. Само пеели с Добрана понякога, но не така весело, както преди.

ЕдипЕдин ден, в едно горещо предпладне се разнесли викове и писъци на жени:

- Леле-е, цяла турска конница приближава Искъра и ще дойде в селото! Боже какво ли ще се случи, какво ще стане с нас!?

- Бягай, какиното, направо и свий в дола, а аз ще бягам нагоре по хълма! – Мислейки, че сестричката й поне ще се спаси.

Ресела със сетни сили успявала да държи преднина в тази неравна гонитба. Нозете й не я държали вече, сякаш стъпвала не по земя с трева и камъни, а по жива жарава. От силната жега, умората и напрежението от страха, цялата горяла в огън, сърцето й всеки миг можело да изхвръкне, дъхът й да спре завинаги. И само думитдумите; „няма да им се „.зм“здам“, с някаква вълшебна сила все още местели нозете й нагоре, към билото на склона... Към нейния край. Последни стъпки и вече е на върха на хълма, на ръба на Калето. Пред нея, като разтворена паст на огромен звяр зеяла пропастта, а зад нея още по-страшни зверове – турците. Със зачервени и озверели лица все повече се приближавали към нея.

- Моят път вече свърши – мислила си тя и взела своето съдбовно решение. Обърнала глава към тях и извикала – „Жива няма да ви се дам, агаряни проклети!“ Вдигнала почти детската си бяла десница и направила последен кръст пред лицето и сърцето си, шепнейки „Простете, мамо, тате!…Стояне! Затворила очи и полетяла надолу към пропастта. Не!... Тя излетяла нагоре, към вечността, чиста като светица.

Селяните много жалеели и се гордеели със своитесвойте моми. Наричали ги „нашите героини“ и за да се знае за тях и в бъдното, нарекли дола Добранин дол, а селото, на името на Ресела. Дали му ново име, весело, звучно и мелодично, като песен – РЕСЕЛЕЦ.