|
За „баща на консерватизма” като политическа философия се смята английският държавник [[Едмънд Бърк]] (1729-1797). Основните линии на неговата [[концепция]] са изложени в „[[Размисли за революцията във Франция]]” (1790). Централно място в [[книга]]та, призната за първоизточник на консерватизма (в англосаксонският му вариант), представлява [[критика]]та на [[политически рационализъм|политическия рационализъм]]. На скептично разглеждане е поставена и основната идея на [[Просвещение]]то – всесилието на човешкия [[разум]]. Предоверяването в човешките способности и атеистичното светоусещане, основано на възгледа за научната основа на прогреса, според Бърк водят до пагубни за [[общество]]то последствия. Унищожаването на наложилия се в продължение на векове ред, по който функционира [[държава]]та, отричането на [[мъдрост]]та на предците и [[антиклерикализъм|антиклерикализмът]] представляват по същество безсмислен, но опасен [[бунт]] срещу богоустановеното мироздание. На политическия [[радикализъм]], водещ след себе си революционното мислене и действие, Бърк противопоставя триединството на [[религия]], [[морал]] и [[политика]]. Всъщност като основополагаща характеристика на консервативната концепция в края на [[18 век|XVIII]] и началото на XIX в. се откроява антиутопичното направление, което намира концентриран вид именно в посочената книга на Бърк.
=== Англия ===GDSFDDSGDDGFGDGFDGFGFGDFGFDGFDG
[[Файл:EdmundBurke1771.jpg|thumb|200px|right|Портрет на Едмънд Бърк от [[Джошуа Рейнолдс]], 1771 г.]]
Консерватизмът в Англия, впоследствие именуван [[тори]]зъм, възниква в периода на [[Реставрация]]та (1660—1688 г.). Основава се на йерархията на хората в обществото, начело на което стоит монарха, притежаващ неограничена власт. [[Славна революция|Славната революция]], чиято главна задача е установяването на конституционна форма на управление, довежда до друга формулировка на торизма. Съвременната основа на торизма се явява суверенитета, закрепен на три съсловия: кралското семейство, [[камара на лордовете|камарата на лордовете]] и [[камара на общините|камарата на общините]].
Историците на консерватизма считат за негови основоположници [[Ричард Хукър]] и Едмънд Бърк — водещите ранни теоретици. [[Джордж Савил|Маркиз Халифакс]] одобрява прагматизма на Бърк, а на [[Дейвид Хюм]] импонира консервативното недоверие, с което Хукър се отнася към [[рационализм]]а в политиката.
=== Русия ===
В Русия движението на консерваторите активно се развива през 19 век. Като правило, руските консерватори от това време са против обучение в Европа, въобще против „европеизацията“ на Русия, и против реформи. Въпреки факта, че при [[Александър II]] те губят мястото си в императорския двор, след смъртта му (1881 г.) те успяват да се възстановят. Затова спомагат [[Полско въстание|Полското въстание от 1863 г.]], „[[Нечаевщина]]та“, терорът на [[Народна воля|Народната воля]] и убийството на Александъра II. През втората половина на 19 век, най-влиятелните консерватори са журналиста М. Катков и обер-прокурора на Светия синод К. Победоносцев. Друго име на консерваторите в Русия тогава е ''[[славянофили]]''.
=== Други страни ===
В зависимост от държавата, курсът и целите на консервативните политически партии се различават. Както консерваторите, така и либералите се застъпват за частната собственост, в опозиция на комунисти, социалисти и партиите на зелените, поддържащи обществената собственост и приемането на закони, изискващи социална отговорност от страна на собствениците. Най-общо, разногласията между консерватори и либерали възникват на основата на въпроси от обществена значимост. Консерваторите не приемат несъответстващо на социалните норми поведение. Дълго време консервативните партии се борят за ограничаване правото на глас на нехристияните, жените и представителите на други раси. Съвременните консервативни партии често се противопоставят на либералите и лейбъристите. За Съединените щати употребата на термина ''консервативен'' е специфичен.
Белгия, Дания, Исландия, Финландия, Франция, Гърция, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Швеция, Швейцария и Обединеното кралство успяват да съхранят жизнеспособни консервативните си партии през 1980-те години. В страни като Австралия, Германия, Израел, Италия, Япония, Малта, Нова Зеландия, Испания и САЩ, консервативни партии няма, макар че съществуват партии от десен тип — християндемократи или либерали. В Канада, Ирландия и Португалия десните партии са [[Прогресивно-консервативна партия на Канада|Прогресивно-консервативната партия на Канада]], [[Фиана Файл]], [[Фине Гейл]] и [[Прогресивни демократи]] в Ирландия, и [[Социалдемократическа партия (Португалия)|Социалдемократическата партия на Португалия]]. [[Швейцарска народна партия|Швейцарската народна партия]] се доближава до десните радикали и не се счита за консервативна.
[[Клаус фон Байме]], разработвайки метод за класификация на партиите, открива, че нито една съвременна партия на Запад не бива да се счита за консервативна, тъй като комунистическите и прокомунистическите партии имат много сходни черти с консерватизма.
В обединената от либерали и радикали Италия по време на [[Рисорджименто]], именно либералите, а не консерваторите образуват дясна партия. През [[1980]] г. в Нидерландия консерваторите се обединяват в Християндемократическа партия. Консерватизмът в Австрия, Германия, Португалия и Испания е видоизменен и включен във фашизма или крайнодесни течения. През 1940 г. всички японски партии са обединени в единна фашистка партия. След края на войната, японските консерватори веднага се завръщат в политиката, но по-голямата част от тях са освободени от държавна дейност.
Отсъствието на консерватизъм в Австралия и САЩ, [[Луис Харц]] счита за резултат на това, че бившите колонии се считат повече за част от либерална, отколкото от радикална Великобритания. Макар Харц да смята,че на англоезична Канада е оказано незначително консервативно влияние, по-късните изследователи заявяват, че именно отхвърлените от американската революция [[лоялисти]] разпространяват идеологията на торите в Канада. Харц обяснява консерватизма в Квебек и Латинска Америка като резултат от първите поселения във вид на феодални общини.
В течение на продължителен период, консервативен елит управлява латиноамериканските народи. До голяма степен, това е постигнато с помощта на контрол и поддръжка на институции на гражданското общество, църквата и въоръжените сили, отколкото на политически партии. Обикновено църквата се освобождава от заплащане на данъци, а църковните служители са защитени от правно преследване. Там, където консервативните партии са отслабени или не съществуват, консерваторите все повече се уповават на военна диктатура в качеството на предпочитана форма на управление. От друга страна, тези страни, в които елита успява да намери поддръжка за консервативните партии в обществото, достигат до политическа стабилност. Чили, Колумбия и Венецуела тогава са примери за страни със силни консервативни партии. В Аржентина, Бразилия, Салвадор и Перу консерватизмът въобще не съществува. След [[гражданска война във Венецуела|гражданската война]] от 1858-1863 г., консервативната партия на Венецуела престава да съществува. Чилийската консервативна партия — [[Национална партия на Чили|Националната партия]], е разпусната след военния преврат през 1973 г. и не успява да се възроди след завръщането на демокрацията.
Консервативният [[Национален съюз (Квебек)|Национален съюз]] управлява чрез алианс на бизнес-елита, състоящ се от англоезични канадци и католическата църква, провинция Квебек в периода от 1936 до 1960 г. Това време, наречено ''[[Голямата тъмнина]]'', завършва с [[Тихата революция]], и партията окончателно се разпада.
==== Албания ====
Основаната през [[1991]] г. [[Демократическа партия на Албания]] става водещата партия след парламентарните избори в страната през 2005 г. Тя е наблюдател в [[Европейска народна партия|Европейската народна партия]] и пълноправен член на [[Международен демократичен съюз|Международния демократичен съюз]] и [[Центристки демократичен интернационал|Центристкия демократичен интернационал]]. Партията идва на власти през 1992 г., първа в историята на демократична Албания.
==== Белгия ====
Създадена през 1945 г. като Християнска народна партия, [[Християндемократически и фламандски|партията на християнските демократи и фламандци]] доминира в политиката на следвоенна Белгия. През [[1999]] г. подкрепата за партията отслабва, което я изпраща на четвърто место.
==== Бразилия ====
[[Национален демократичен съюз|Националният демократичен съюз]] е последната консервативна партия в Бразилия при демократичния режим, но през [[1965]] г., с идването на власт на милитаристите и тяхното правителство, партията престава да съществува. В днешно време, личности като философа [[Олаво де Карвальо]] се стараят да съхранят консервативните ценности на страната.
==== Гърция ====
Основната консервативна партия в междувоенния период получава името [[Народна партия на Гърция|Народна партия]]. Оказвайки подкрепа на конституционната монархия, партията отхвърля властта на републиканците. След Втората световна война, на партията се удава да влезе в Обединения национален фронт, който на свой ред идва на власт, на основата на [[антикомунизъм|антикомунизма]] и ултранационализма. Получените в подкрепа на партията гласове обаче са анулирани, което подтиква привържениците към създаването на нова партия под ръководството на харизматичния генерал [[Александрос Папагос]]. Консерваторите се обявяват против диктаторството на лидерите на крайнодесните партии, и в опит да свалят диктатурата, образуват партията ''[[Нова демокрация]]''. Новата партия си поставя следните задачи: да не допусне турската политика на експанзионизъм спрямо [[Кипър]], да възроди и укрепи демокрацията, да установи в страната силно правителство, да позволи на умерените партии да управлява.
==== Дания ====
[[Консервативна народна партия на Дания|Консервативната народна партия на Дания]] е основана през 1915 г. На изборите през 2005 г. партията печели 18 от 179 места в парламента и става партньор в коалицията на либералите.
==== Исландия ====
Основана през 1926 г. като консервативна партия, през [[1929]] г. [[Независима партия на Исландия|Независимата партия]] приема днешното си име. От момента на образуването си, Независимата партия се сдобива с подкрепата на приблизително 40% от населението. Съчетаваща либерална и консервативна насоченост и поддържаща национализацията, тя е против класовите конфликти. Намирайки се в опозиция в течение на десетилетия, партията приема икономическия либерализъм и участва в протекционистката политика на държавата. За разлика от другите скандинавски консерватори (и либерали), нейна опора винаги е била работническата класа.
==== Канада ====
Канадските консерватори произлизат от партията на лоялистите (тори), напуснали САЩ след американската революция. Консерваторите, заемащи ключови постове в административни и съдебни учреждения, са наричани ''[[Семеен договор]]'' в [[Онтарио]] и ''[[Клика Шато]]'' в [[Квебек]]. Те затвърждават съществуващото в течение на първите три десетилетия на [[19 век]] социално-икономическо и политическо разслоение, печелят повечето подкрепа на предприемачите и църковния елит в Онтарио и по-малко в Квебек. [[Джон Макдоналд]] е водач на движението за обединение на провинциите и по време на пребиваването си като премиер-министър успява да съедини англоговорящата протестантска олигархия и католическото съсловие на Квебек и да съхрани консервативния им съюз.
Консерваторите съчетават идеите на торизма и [[Икономически либерализъм|икономическия либерализъм]]. Те са за активно правителство и държавна намеса в икономиката. Положението на елита го задължава да оказва подкрепа на по-малко заможните класи. От [[1942]] до [[2003]] г. партията е известна като [[Прогресивно-консервативна партия на Канада]], през 2003 г. тя се слива с [[Канадски съюз|Канадския съюз]] и оформя новата [[Консервативна партия на Канада]].
==== Колумбия ====
[[Колумбийска консервативна партия|Колумбийската консервативна партия]] е основана през [[1849]] г. и свързва появата си с правителството на [[Франциско де Пауло Сантандер]]. Във време, в което термина ''либерали'' се използва за описание на политическите сили в Колумбия като цяло, консерваторите започват да говорят за себе си като за консервативни либерали, а опонентите си наричат ''червени либерали''. От 1860-те години до днешно време, партията излиза в подкрепа на силно централизирано правителство, на католическата църква, особено в ролята ѝ на защитник на семейните връзки, и е против отделянето на църквата от държавата. Политиката на партията е насочена към равенство на всички хора, правото на частна собственост и противопоставяне на диктатурата. Консервативната партия на Колумбия е втората по величина партия след [[Колумбийска либерална партия|либералната]].
==== Люксембург ====
През [[1914]] г. е образувана най-влиятелната партия в Люксембург, [[Християнско-народната социална партия]]. Първоначално тя е считана за дясна, но през 1945 г. приема днешното си име. През 20 век, тя заема водещо място в политиката на Люксембург и има най-много членове.
==== Норвегия ====
[[Консервативна партия на Норвегия|Консервативната партия на Норвегия]] е сформирана благодарение на управляващата върхушка от държавни дейци и заможни търговци. Целта на партията е борба с популистката демокрация на [[Либерална партия на Норвегия|либералите]]. С приемането на парламентарна форма на управление през [[1884]] г., партията губи властта. През 1889 г. е сформирано първото парламентарно правителство, и едва през 1930-те години властта се съсредоточава в ръцете на главната политическа партия — лейбъристите.
==== САЩ ====
В САЩ консерватизмът включва широко разнообразие от политически направления, като: финансов, икономически, социален, либерален, религиозен консерватизъм, дори и [[биоконсерватизъм]].
Съвременният американски консерватизъм е наследник на англо-ирландската политика и философа [[Едмънд Бърк]]. [[Президент на САЩ|Президентът на САЩ]] [[Ейбрахам Линкълн]] пише, че „консерватизмът — това е придържането към старото и провереното против новото и непознатото“. [[Роналд Рейгън]], самопровъзгласилият се за консерватор 40-ти президент на САЩ, е възприеман като символ на американския консерватизъм.
==== Франция ====
След Втората световна война, [[Голизъм|голистите]] оказват поддръжка на френските консерватори, издигайки националистически лозунги като: вярност на традициите, ред и обединение на страната. От времето на Втората световна война, консерватизмът остава главната политическа сила във Франция. Необичаен е факта, че френската форма на консерватизъм е образувана около личността на [[Шарл дьо Гол]], и е сходна с традициите на [[Бонапартизъм|бонапартизма]].
=== Същност ===
Разбира се, тук не може да се говори за произволно подценяване на човешкия разум, а за съмнение в преекспонирането на ролята му въобще. Отхвърлянето на традицията, революционното преустройство на обществото чрез насилствено преразпределение на блага доказва за Бърк неразумността на прекаленият рационализъм. Съхраняването на реда и стабилността обаче не е отказ от реформи, стига те да се коренят по зрял начин в тях. Реформаторът трябва да се вписва в [[алегория]]та на градинаря, който отстранява появилите се плевели, без да прекроява градината. Следващите редове са особено показателни: „Революцията е промяна в управлението; реформата е корекция на злоупотреба с властта… Реформи могат да се осъществяват без да е нужна революция и обратно – революцията не само не премахва задължително злоупотребите с властта, но може и да ги задълбочи.” Накратко – касае се за опозицията между революционен и еволюционен подход.
=== Дефиниции ===
За консерватизма съществуват различни [[дефиниция|дефиниции]]. Една от най-често срещаните е обосноваване на неравенството, но не като липса на свобода, а до голяма степен точно обратното. Неравенството е следствие от [[свобода]]та, произтичаща от спазването на [[ред]]а и [[справедливост]]та, а не от тази в следствие от насилствена уравниловка. [[Ницше]]ански казано равенството е робство за силния (в случая за способния). Левичарските източници на [[критика]] на консерватизма използват именно това концептуално положение за представянето му с [[клише]]то „реакция срещу прогресивните сили” и приписването му на силен ретрограден заряд. Добра е илюстрация на това е тезата, че „…ядрото на консерватизма остава антимодерната критика от преданост или традиционалистки убеждения, а съдбата му е в безпомощността му да възпре постепенното изчезване на традиционния ред.”
=== Деформации ===
Консерватизмът заедно с либерализма обаче е продукт именно на "[[Съвременна епоха|Модерната епоха]]". Той сам по себе си е средство традиционното да реагира на радикализма на „прогресивните” идеи, не просто чрез опит за запазване на [[статукво]]то, а чрез съобразяване с променящата се среда, като целта неизменно остава запазването на ценностите, даващи идентичността на едно общество в неговите национални граници (поне от средата на XIX в.). Ето защо неслучайно по редица свои аспекти, свързани най-вече със социалноикономическата сфера, класическият либерализмът има допирни точки с консерватизма. Не е случаен фактът, че за консервативно мислене след средата на XX в. се определя това, което е било национален либерализъм през XIX и началото на XX в. В наше време често либералният консерватизъм е нищо друго освен либерализмът вчера. Едва ли обаче това трябва да бъде основната черта на консервативната политическа мисъл. Горното наблюдение е по-скоро следствие от често пъти безкритичното прилагане на англосаксонския модел без отчитане на националното различие.
== Принципи на традиционния консерватизъм ==
|
