Разлика между версии на „Николай Павлович“

м
След завръщането си в Свищов Павлович се отдава на различни техники – [[живопис]], [[графика]], [[литография]], театрална сценография и др. Работи върху историческа живопис, [[иконопис]], битови картини и др. Сред работите му са 73 икони за църквата „[[Света Троица (Свищов)|Света Троица]]“ в родния му град.<ref name="Стефанов"/> Става първият майстор на историческия жанр в България. Чрез историческите си картини успява да буди възхищение, да въздейства на хората и да ги кара да обикнат България още по-силно.<ref name="Съединение"/>
 
Павлович е оставил и голям брой светски портрети, вкл. автопортрети. Сред нарисуваните образи са тези на племенника му [[Цветан Радославов]], на русенския чорбаджия хаджи [[Велико Хаджипенчович]], на съпругата на [[Иванчо Хаджипенчович]] Анастасия, на видни търновски граждани като [[Стефан Серафиди]], [[Петър Пипев|Петър Ст. Пипев]] и [[Никола Златарски]]. Рисува и известния портрет на доктор [[Петър Берон (просветител)|Петър Берон]]. До края на живота си остава скромен художник и патриот.<ref name="Стефанов"/>
 
Заминава за [[Белград]], където се среща с [[Георги Раковски]] и илюстрира книгата му „Няколко речи о Асеню първому”. Раковски остава силно впечатлен от неговия талант и любовта му към Родината. След [[Освобождение на България|Освобождението]] Павлович не се възползва от връзките си с революционните среди и отказва да вземе участие в управлението на държавата.<ref name="Съединение"/> През [[1885]] г. Павлович е доброволец в [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]], а през [[1889]] г. се премества в [[София]], където до края на живота си преподава рисуване в [[Класическа гимназия (София)|Софийската мъжка гимназия]]. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис.<ref name="Стефанов"/>
 
Николай Павлович умира в София на [[13 февруари]] [[1894]] година.<ref name="Стефанов"/>