|
[10] http://www.academia.edu/3743095/_The_Clever_and_the_Cunning_Finding_Eurasian_Nomads_in_Premodern_History_
[11] http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=15&WorkID=92&Level=1
== obiasnenie za 130 godishniat genocid nad bulgarite ==
Погрома на България. Виновникът - Методий Кусев от Прилеп, 1914 г.
"отъ единъ петдесеть годишенъ дѣецъ за освобождението на стара България - Македония.
Старъ българинъ, македонецъ
Апел към българския народъ.
Стига сме жумели, народе. Да си отворим очите и да погледнем. Ще видимъ, че фантома, който, поради жуменето ни, се представляваше въ нашето въображение и ни се чинеше, че е нашъ великъ покровителъ, а пъкъ излиза, че той е виновника за погрома на България. Тя, съсъ своето словесно мляко на славянската писменостъ, откърми и матушката Русия. Безъ българската култура, Русия не можеше да бъде велика. Въ замяна на писменността и културата, които й даде България, Русия ни подари свободата. Станахме квит. Императорътъ каза: „България ще се накаже". Наказа се. Руската дипломация извърши погрома на България, за да се изпълнятъ думите на императора. За тоя смъртен гряхъ, ще бъде наказана Русия съсъ страшенъ погромъ, много по-страшенъ отъ оня, който й се нанесе въвъ време на Руско-японската война. За направения гряхъ, за погрома на България, ще се отплати с разгромяването, с разпадането на великата Руска империя...
1-во мото:
Не трябва да се правим илюзии, и да се заблуждаваме самоволно: русите, чрезъ назначаването на сърби владици въ Македония, мерятъ да посърбятъ българското население в Македония, за да осуетятъ Св. Стефанска България.
(Екзархъ Йосифъ)
2-ро мото:
„Девизът" на руското правителство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия, се оформи окончателно въ държавна политика на Руската империя, презъ 1889 година.
(Метрополитъ Методий)
"Девизътъ" на руското правителство е бил и е за намалението и изтощението на България. Тоест: България да не стане голяма и да не бъде силна. Тоя "девизъ" на руското правителство не е вчерашенъ. Не е предизвиканъ, нито създаденъ отъ 16 юни. Той е легналъ като основенъ принципъ въ политиката на руското правителство. Догма държавна на Руската империя за осигуряване нейните най-съществени интереси е тоя "девизъ"...
Нашиятъ църковенъ въпросъ е една история образувана отъ верига на обстоятелства които потвърждаватъ тая истина. Борбата по църковния ни въпрос беше борба против руската дипломация. Зад нея се криеше Гръцката патриаршия, националните – панеллинистически – интереси на която бяха достойно защищавани и покровителствувани отъ славянска Русия. Подялбата на ръководителите по църковния ни въпросъ на две групи, на две партии, на русофоби и русофили, казва тая истина, че имаше борба, "за" и "против" руската дипломация. Русия настояваше да се образува една областъ на българската църква въ граници каквито ни определи Патриаршията. Съ нейно благословение да се образува тая автономна църква. Русофобите бяха националисти – либерали. Те настояваха и работеха да се добие правото щото въ кръга на българската църковна областъ да влязатъ, като съставни части, всичките епархии въ Турската империя, гдето българите бъдатъ въ множество. А русофилите, консерватори, антинационалисти, но ортодоксални, защищаваха каузата на руската дипломация: да приемемъ само това, което ни дава Патриаршията. Безъ нейно благословение нищо да не приемаме. Те тогава бяха слепи русофили, оръдия послушни на руското правителство, каквито бяха и са и днешните – отъ освобождението насамъ – русофили, слепи оръдия не на българската, а на руската кауза.
Първоначално руското правителство настояваше да се образува една българска църковна автономна oбластъ ограничена до Балкана, въ границите на Мизия, Северна България. Сериозната съпротива, която съ неумолима жестокостъ упражняваше българския народъ, правеше руската дипломация да прибегне до маниера съ постепенното и неусетно отстъпване. Строптивостта на българитеплашеше руската дипломация да не би съ нейното упорито постоянство да изгубибългарите отъ своето покровителство и влияние. Руското правителство на църковната област гледаше като на бъдащата политическа държава. Русия беше за една малка България; за една политическа държавица до Балкана. Отъ тамъ тя беше която най-много пречеше за разширението областта на българската църква. Боеше се да не би България, като стане велика и силна, пожелае да посегне на Проливите и на Цариградъ.
Покойния графъ Игнатиевъ, руския тогава посланикъ въ Цариградъ, ме убеждаваше, че въ нашъ интересъ е да възприемемъ образуването на църковна областъ до Балкана. Това ще бъде съ благословението на Патриаршията. Въ такъвъ случай, казваше, ще ни се даде възможностъ да образуваме отъ тая църковна областъ еднобългарско княжество. После, това княжество, да се грижи за разширението на своите граници.
И тогава руската дипломация беше в съюзъ съ гърците, за да се съкрати църковната област на България въ малъкъ обемъ, както и днесъ е въ съюзъ съ гърците, със сърбите и съ румъните противъ уголемяването на България. Изразителъ на възмущението на балгарския народъ отъ тая антибългарска политика на руското правителство, беше покойния Драган Цанков. Той, като добър патриот, определи отношението, политиката на българите къмъ руската дипломация съ девизътъ: "не Ви щемъ ни меда, ни жилото"...
Уверяваха ни генерали, че предполагаемата мярка да се ограничи войната до Балкана, била съгласно Рейхщадското съглашение – да се освободи България до Балкана за въ полза на Русия, като компенсация за Босна и Херцеговина. Военните бяха за освобождението на целокупния български народъ. Недопускаха и мисълъ за прекратяването на войната за освобождението на България до Балкана. Като се премахна претексътъ за неблагонадежността на българския народъ, се продължи войната. Дойдохме в Одринъ. Тамъ първоначално се водеха преговорите за сключването на мирътъ. Стана известно, че българското княжество ще се образува до Балкана. Вдигнахме голяма врява. Офицерите се разтревожиха. Единъ протестъ, покритъ с хиляди подписи, се поднесе на графъ Игнатиевъ, главния ръководителъ по водене преговорите за мирътъ. Тоя протест беше написан отъ покойния дядо П. Славейковъ. При написването му присъствувахме въ квартирата му. Въодушевлението беше, по обичаю, подкрепено съ малко винце.
Чрезъ руския пловдивски консулъ, българина Найденъ Геровъ, бидохме със свещенника Г. Тилевъ повикани отъ графъ Н. Игнатиевъ.
Той ни посъветва съ молба да не бунтуваме офицерството. Каквото е възможно, ще стане. Заяви му се, че безъ Румелия (Южна България) и безъ Македония, едно княжество до Балкана не го щемъ. Една църковна (религиозна общинска) областъ е предпочтителна за интересите на българския народъ, отъ колкото едно княжество до Балкана, което ще раздели и разнебити българския народъ.
Добре, да уредимъ щото въ договорът да се каже, че се урежда една българска държава съ всичките области населени отъ българите. Но, надали ще се осъществи.
Прокарала се Румелия – Южна България, но Македония останала вънъ, незачислена, въ новообразуваната българска държава.
Възбудихме пак ново движение...
Огласи се, че въ Берлин ще се свика конгресъ, да преустрои Св.Стефанския договоръ. Знаехме, че Св. Стефанска България въ Берлин ще бъде окастрена. Избраха се 70 представители съ мисия да поднесатъ въ Св. Стефано, на Николай Николаевичъ, главнокомандующия, единъ адресъ отъ българския народъ до царя Освободителя – благодарностъ за освобождението на България и за образуването на велика Св. Стефанска България. Единъ отъ тия представители бяхъ и азъ...
Ние, българите, трябва да изпратимъ въ Берлинъ пълномощна делегация. Да заявимъ на силите, чрезъ наши пълномощни представители, че ние българите и подъ турския режим се радвахме на общинска автономия и че сме ревнители за независимъ политически животъ. Въ Св.Стефано много се помъчихъ да убедя някои и други отъ представителите. Съ една група решихме да направимъ едно заседание за разискване по въпроса... Реши се:
1) Да се изпрати едно лице в Македония, да подпише в едно пълномощно всичките общини в Македония;
2) Да се устрои подписването на едно пълномощно от Пловдивските нотабили;
3) Да съставя една статистика за българите от Одринския вилает.
Въ дворътъ на Митрополията ме застигна вицегубернаторътъ Ивановъ (кишеневецътъ). Разтревоженъ ме запита: „какво правите"? Кметътъ Пеевъ ви наклеветилъ на генералъ-губернатора Столипина, че сте правили заговоръ противъ руската държава. Разправихъ му работата. Дадох му да прочете подписаното пълномощно. "Това требваше да направите", рече той. „Само по тоя начин би могло да се предупреди раздроблението на България. Но сега, добави, оставете се. Подиръ направения доносъ, ако мръднете, всички ще отидете в Сибиръ, на заточение". Бяхъ уморенъ и разнебитенъ. Десетина пъти ходихъ въ Цариградъ да убеждавамъ Екзарха да санкционира едно пълномощно за делегация въ Берлинъ. Да изповядаме истината...
Планътъ на руската дипломация е билъ и е – да се повърне България въ нормалното си положение, споредъ първоначалния планъ: да си стане руска губерния. Съединението на Източна Румелия съ България порази руската дипломация. Тоя жестъ осуетяваше планътъ за присъединението на България съгласно „Рейхщадското" съглашение. Уголемяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би се отвори апетитъ на България и пожелае единъ денъ и посегне да тури ръка на Проливите и на Цариградъ. Упорито настоя да не признава това съединение на Източна Румелия съ България. Сърбия ни отвори война. Щом се отвори войната, Русия си повика офицерите и ги оттегли отъ нашата армия. Желанието на Русия да бъдемъ победени и ограбени отъ Сърбия, стана явно: само слепите русофили не можеха или, по-скоро, не желаеха да го видятъ. Богъ закрили България. Сърбите неуспеха. Руския планъ - за ограбването, за намалението на България – не успя. И съпротивлението на руското правителство за признаване на Съединението няма успехъ.
Европейските сили се сепнаха. Отъ победата, която нанесоха българите на сърбите, те разбраха, че българския народъ се въодушевлява отъ чувството на независимостта, че той е въ състояние да пази тая независимост, следователно заслужва да му се признае и гарантира тая независимостъ чрезъ признаването на Съединението...Покойния Стефанъ Стамболовъ издигна високо знамето на независимостта и отсече: „долу ръцете". Спаси Българията. Ако не беше билъ Стамболовъ, днесъ България щеше да си бъде спокойна, като руска задунайска губерния...
Автономията на Източна Румелия, която създаде условията за нейното присъединение на Княжеството България, се издигна като плашило за руското правителство, че ако се дадатъ автономни права на Македония, и тя ще се присъедини на България. Отъ тамъ и препятствията за въвеждане автономни реформи въ Македония, отъ тамъ и падарските реформи. Революционните комитети въ Македония създадоха сериозно опасение за руското правителство. Резултатите отъ деятелността на тия комитети, обнаружена въ многочислените чети, създаваха едно положение, което противоречеше на руското правителство да се даде на Македония единъ обликъ, че е областъ населена отъ сърби. Това се правеше съ цел да се приготви почвата, за да бъде Македония поделена между сърби и гърци. Уголемяването на Сърбия въ ущърбъ, за сметка намалението на България, беше решено отъ руското правителство още презъ 1889 година... Обнаружи се истината, че руското правителство решило и възнамерявало да създаде една велика Сърбия, въ лицето на Черна Гора, чрезъ съединение на двете държавици – Сърбия и Черна Гора и присъединението къмъ тяхъ на Македония. „Девизътъ” на руското правителство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция, се оформи окончателно, въ държавна политика на Руската империя, презъ 1889 година.
Но заедно съ охлажденията къмъ Българското княжество, Русия измени своето поведение и къмъ невинните въ нищо българи въ турските области, което продължи да бъде такъво и следъ подобрението на официалните отношения съ княжеството. И тамъ именно, отъ изменението на отношенията на Русия къмъ българите подъ турска властъ, е причинена голяма пакостъ и на българския народ, и на славянство, и на християнство и на човещина...
Отъ 1885 година сърбите се пуснаха на ловъ за сърби въ Македония, въ което те са били подържани, както отъ руските консули въ Македония, така и отъ руските дипломати въ Цариградъ и Петербургъ. Сърбите отвориха консулства въ разни градове на Македония, които преобърнаха на пропагандаторски бюра; отвориха църкви, владишки и попски калимавки, които купуваха за големи суми отъ Гръцката патриаршия; отвориха училища, за които ученици купуваха срещу заплата на родителите им и на разни продажни личности в градове и села и срещу безплатна храна, безплатни дрехи и други залъгалки. Руската дипломация всичко това удобряваше. Руските консули въ Македония беха се обърнали на сръбски агитатори, руските консулства – на комисионерски бюра, въ които се предлагаха пари и всевъзможни облаги срещу продаване на народността.
Мисълта, че при тия движения и при едно по-сериозно въстание, Европа, за да тури край на тоя тревоженъ животъ, може отъ Македония да образува една автономна областъ, разтревожи руската дипломация. Последната знаеше твърде добре, че ако се образуваше отъ Македония автономна областъ, нямаше да остане нито сърбинъ, нито гръкъ, нямаше да се мине много време, за да се присъединеше тая областъ на България. Въ такъвъ случай всичкия планъ на руската дипломация рухнуваше. Страхътъ предъ мисълта за образуването отъ Македония на една автономна областъ, застави Зиновиева, руския тогава посланникъ въ Цариградъ, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети. Известно е, че той даде „картъ бланшъ” на турците да употребятъ всичките усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония. Турците не закъсняха да използуват това желание на руската дипломация. Турците мълкомъ и ненадейно зграбчиха 150 души най-интелигентни българи от Македония, гудиха ги въ параходъ и, безъ съдъ и присъда, изпратиха ги на заточение въ дълбока Азия. Това обстоятелство уплаши комитетите въ Македония. Те си помислиха, че турците, като иматъ отъ Русия „картъ бланшъ" всичко да унищожатъ, ще изловятъ мълкомъ цялата интелигенция и ще се осуети планътъ за едно въстание.
За това комитетите решиха да повдигнатъ въстанието преждевременно и прибързано презъ 1903 г. Значи Зиновиевъ беше, който предизвика преждевременно юлското въстание.
Въстанието не можа скоро да се потуши. Страхътъ да не би да се осъществи идеята за автономия на Македония, застави Зиновиева да настои предъ турците да бързатъ и за решителното потушване на въстанието, да употребят и топове.
Разорението и унищожаването с топове на 150 села български в Македония, се дължи на милосердието на Зиновиева, представителя на руската дипломация. Руските консули въ Македония, съюзници на сърби, на гърци и на турци противъ българите, въ своите рапорти, които се публикуваха въ Петербургския “Държавен Вестник”, обвиняваха българите и оправдаваха турците...
Русофилството въ България достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме пакостите правени намъ отъ Русия. Не поглеждаме, защото не желаем да видимъ, че нашия идолъ, на когото се покланяме като на свой величайши добродетелъ, е зълъ гений за съдбата на честита и велика България...
Руската дипломация, по закона на инерцията, чрезъ своето покровителство, насърчи всячески сърбите въ техните жестокости на убийства чрезъ „черни ръце" и „мъртви глави" и отидоха, по инерция, та убиха, най-после, и Австро-Унгарския престолонаследникъ. Извършиха акта за счупване най-после, на главите имъ, за унищожението на проклетата сръбска държава!
Чрезъ това убийство пламна пожарътъ на Общоевропейската война.
Главенъ виновникъ за това убийство е насърчителятъ – руската дипломация.
За това тя, Русия, най-много отъ всички ще бъде наказана, съ погромъ.
Който планира и скрои за България, ще се обруши на главата на Русия съ по-голяма сила и въ страшни размери.
Това е отъ Бога.
Ще разбератъ всички народи – отъ събитията, – че има Богъ, покровителъ на висшата, международна правда.
Божието търпение се изчерпа.
Великата неправда, извършена презъ 1913 год., ще бъде строго наказана и смазана.
Който схване Божието провидение и промисълъ и се покае, ще бъде спасенъ.
Русия би могла да бъде пощадена само, ако може да се съзнае, да си познае греха и да се покае.
Покаянието ще бъде извършено само въ случая, ако може да повърне на България: Македония, Добруджа, Тракия до границата: „Мидия – Енос”.
Инакъ, нейния страшенъ погром е неминуемъ. Това е внушението на духа. Аминъ.
Гр. Стара Загора, м. юли 1914 год."
|
