Треблинка: Разлика между версии

Функционира от юли 1942 г. до октомври 1943 г. В него са унищожени около 800 000 души <ref>[http://www.holocaustresearchproject.net/ar/treblinkadaytoday.html Treblinka Death Camp Day-by-Day]</ref>, като по този показател отстъпва само на [[Аушвиц (концлагер)|Аушвиц]] 2 (Биркенау).

Системата за унищожаване на хора в Треблинка била проста и ефективна. Направо от влаковите композиции затворниците били вкарвани в съблекални, където всичките дрехи на затворниците били конфискувани. След като затворниците минели през съблекалните, били вкарвани в газовите камери. После труповете били изгаряни и заравяни близо до лагера. Случвало се влакови композициии да стоят със седмици, чакайки разрешение да разтоварят затворниците поради натовареността на лагера.

[[Image:WW2-Holocaust-Poland.PNG|thumb|right|Нацистките лагери на смъртта в окупирана [[Полша]] (маркирани с черни и бели черепи)]]

Лагерът е построен на около 100 км. североизточно от [[Варшава]], като е специално създаден за унищожаване на евреи. В него са убити -– в зависимост от използваните източници -– между 700 000 и 1 400 000 души. <ref>[http://www.jewishvirtuallibrary.org/jsource/Holocaust/Treblinka.html Treblinka Extermination Camp]</ref>

Трудовият лагер Треблинка I функционирал от юни 1941 до 23 юли 1944 г. Евреите, твърде слаби, за да работят там, били изпращани в Треблинка II, където да бъдат убити. Лагерът на смъртта е бил част от операция Райнхард. Строителството започнало в началото на април 1942 г., след като хора от [[SS|SS]] дошли в селото Понятово и проучили местността.

Строителните предприемачи били немските строителни фирми „Schonbronn“ от [[Лайпциг]] и „Schmidt – Munstermann“„Schmidt–Munstermann“, които имали офис във Варшава. SS-хауптщурмфюрерът Рихард Томала от SS-строителното управление в Замошч ръководил работата по строежа. Работниците, които участвали в строежа на лагера на смъртта били преди всичко евреи, доведени там в камиони от съседните села, например Вегров и Сточек-Вегровски. Затворници, предимно поляци, от трудовия лагер Треблинка I също взели участие в строителството. <ref>[http://www.jewishgen.org/forgottenCamps/Camps/TreblinkaEng.html Treblinka (Poland)]</ref>

{{цитат|„В началото не знаехме причината за строежа на клона от жп линията. Чак в края на работата разбрах от разговор сред германците, че железопътната линия трябвало да води до лагер за евреи. Строежът отне две седмици и беше завършен на 15 юни 1941 г. Паралелно на строенето на жп релея продължиха и изкопите. Хората от [[SS|SS]] и украинците, които надзираваха работата, убиваха няколко десетки души всеки ден, така че като поглеждах от мястото, където работех, към мястото, където работиха евреите, полето беше покрито с трупове. Вносните работници бяха използвани, за да копаят дълбоки ями и да строят редица казарми. По-специално, знам, че една сграда е била построена от тухли и бетон, в която, както по-късно научих, задържали хора, които щели да изтребят.“}}

Първият ръководител на лагера бил австрийският SS-оберщурмфюрер д-р Ирмфрийд Иберл, който служил в Бернбург (център за убиване чрез „евтаназия“), а също така за кратко и в концлагера Сосибор[[Собибор]]. През август 1942 г. Иберл бил освободен от командуването си от Глобочник, когато Глобочник и Вирт посетили Треблинка и узнали за хаотичен срив в процеса на изтребване.

Това се случило, защото Иберл приел повече каторжници, отколкото Треблинка можел да побере. В края на август Иберл бил заместен от SS-оберщрумфюрера Франц Щангел, предишният ръководител на концлагера Собибор. Кристиан Вирт останал в Треблинка, за да се справи с хаоса, създаден от Иберл, и довел няколко опитни човека от [[SS|SS]] от Белзек, като например Франц и Хакенхолт, за да му помогнат с изпълнението на задачата.

Идвали или от [[Вафен-СС|Вафен-SS]] или от универсалната [[SS|SS]], но някои били служили по-рано и в полицията, а много от тях имали опит и в т.нар. центрове за убиване чрез „евтаназия“. Не само германците били брутални масови убийци, - приблизително 90-120 украински помощни войски им помагали главно като охрана.

700-1000 еврейски обитатели извървашлиизвършвали ръчния труд, включително известни аспекти от изтребителния процес. Освен това се грижели и за личните нужди на SS-щаба. Групи от еврейски специалисти били наемани за строежа, режейки борови клони в гората, които се използвали като маскировка за оградите с бодлива тел, но еврейският труд се използвал най-често за сортиране и събиране на дрехите, вещите и ценностите, отнети от техните убити еврейски събратя. Всички те били изпращани към [[Майданек|лагера Майданек]] в преградията на Люблин, където всичко бивало дезинфекцирано преди да се изпрати към Германия и раздаде на гражданите. Затворниците били селектирани за работници измежду пристигащите, като повечето били убивани скоро след това.

През септември 1942 г. Щангел представил постоянни кадри еврейски работници. Тези привилегировани затворници, помагащи на германците в лагера, се наричали Kapos. Някои работили на товарната площадка, приемайки новите заточеници – те били известни като „Сините“ заради сините ленти, които носели. Отрядът, отговарящ за пребъркването на новопристигащите, се наричал „Червените“ заради техните червени ленти. Друг отряд работил в горния лагер – зоната за изтребване.

Лагерът бил поставен в неправилен триъгълник, 400м на 600м400х600м и бил заобиколен от три огради с бодлива тел, преплетени с клони на дървета, които блокирали изглед към лагера от отвън. Втора външна ограда, състояща се от бодлива тел и противотанкови препятствия, наречена „Испански коне“, също била изградена на по-късен етап. Наблюдателни кули, високи 8 метра, били поставени на всеки от четирите ъгъла на лагера, а допълнителни кули били построени в зоната за изтребване.

Лагерът бил разделен на зони в почти еднакъв размер – областта, където живеели [[SS|SS]] и украинците, зоната за посрещане (Auffanglager), големи казарми за разпределяне (Wohnlager), жилищните и работните помещения на евреите и лагерите на смъртта (Totenlager), известни също и като горния лагер. Площ с големина 100х100м2 била отделена от останалата част от лагера с ограда от бодлива тел. Тази площ съдържала три казарми в U-образна форма. Там прекарвали нощта еврейските затворници, които работели в долния лагер. В далечната страна на зоната за проверка на присъстващите стояло отходното място, покрито със сламен покрив.

Зоната за изтребване, приблизително 200х250м, където се извършвали масовите убийства, била ситуирана в югоизточната част на лаггералагера. Тази зона била напълно изолизарана от останалата част от лагера чрез ограда с бодлива тел, маскирана с клони от дървета, както и висока глинена могила, които предотвратявали наблюдение отвън. Газовите камери били ситуирани в зоната за изтребване в дълга тухлена сграда. В началото имало три газови камери, всяка 4х4м и висока 2,6м, подобно на първите газови камери, изградени в Собибор. В стая, прикрепена към сградата, имало двигател, който вкарвал отровния газ въглероден оксид през тръби в камерите. В стаята имало също и генератор, който осигурявал електричество на целия лагер.

Входните врати към старите газови камери водели до дървен коридор пред сградата. Всяка от тези врати била 1,8м висока и 0,9м широка. Вратите били херметически запечатани и заключени от отвън. Вътре в газовите камери, срещу всяка входна врата, имало друга врата, направена от дебели и здрави дървени греди, 2.5м широка и 1.8м висока. Тези врати също били херметически затворени и се отваряли по подобен начин на съвременните гаражни врати, т.е. нагоре. Те се отваряли, като се подпирали с дървени греди, докато бъдат изнесени телата. Стените на газовите камери били частично покрити с бели плочки. Душове и тръбопровод се пресичали накриво на тавана, замислени да поддържат илюзията за обикновена душ кабина. Тръбопроводът всъщност пренасял отровния газ към камерите.

{{цитат|„Хората от [[SS|SS]] казваха, че щяло да бъде баня. По-късно чак когато сградата беше почти завършена, осъзнах, че ще бъде газова камера. Това, което беше показателно, беше специална врата от дебела стомана, изолирана с каучук, усукана с болт и поставена в желязна рамка, а също така и фактът, че в едно от строителните отделения, беше монтиран двигател, от който 3 железни тръби водеха през покрива към трите останали части на сградата. Специалист от Берлин дойде, за да сложи плочки вътре и ми каза, че вече е изграждал такива камери и другаде.“}}

На изток от газовите камери близо тодо тях имало огромни ями за заравяне на труповете. Известен брой от тези изкопи били с приблизителна дължина 50м, 25м широчина и 10м дълбочина. Рововете били изкопани от копачи, доведени от трудовия лагер Треблинка I. Първоначално телата се пренасяли от газовите камери към изкопите чрез вагонетки, бутани от еврейския специален отряд (Sonderkommando) по тясна жп линия. ВеВсе пак, тази система се оказала непрактична и била заменена от пренасяне на труповете на носилки.

Площадът за събличане в долния лагер бил свързан със зоната за изтребване от Тръбата (Schlauch). Този път, дълъг 80-90м и приблизително 4м широк, бил ограден от 2м високи маскирани огради от бодлива тел. Германците цинично го наричали „Пътят към Рая“ (Himmelfahrtstrasse). Той започвал иззадзад женската казарма за преобличане и продължавал на изток, после на юг към газовите камери. Голите евреи били водени по този път към постройката, съдържаща газовите камери, отпод натиска на германски и украински камшици.

Жилищната част за [[SS|SS]] в северозападната част на лагера обемала жилищните помещения на украинските и [[SS|SS]] служителите, които били настанени в казармата Макс Бяла, както и командата (Kommandantur), сервизните помещения, лазарета, складовете и работилниците. На Коледа през 1942 г. Щангел заповядал да се построи фалшива жп гара. Дървен часовник с нарисуван циферблат сочел постоянно 6 часа. Имало надписи „прозорец за билети“, „касиер“, „управител на гарата“ и различни таблици и стрелки, които уж посочвали влакови връзки „От Варшава – До Бялисток – До Варшава“, както и табела, показваща на депортираните, че са пристигнали на гара на име „Обермайдан“

В началото на 1943 [[SS|г. SS]] изградили зоологическа градина и зона за отмора, пълна с маси и чадъри. Построили и по-сложна главна порта, ситуирана близо до жп входа. Портата се състояла от два дървени стълба, всеки декориран с метално цвете, на които почивал малък покрив. Напомняла по дизайн на вратите в полската провинция. През нощта прожектори осветявали входа, а украински и [[SS|SS]] служители били на пост пред главната порта и в караулното помещение, което било построено в тиролски стил. На входа се четял надпис: „SS Специално командване, Треблинка“.

Идващите влакове с депортирани обикновено се състояли от 50-60 товарни вагона за добитък, съдържащи общо 6 до 7 хиляди хора общочовека. След като преминели жп възела Малкиния-Гора, влаковете пресичали река Буг и спирали на станцията в село Треблинка. Управителят на станцията Францишек Забецки бил член на полската подземна железница и ключов наблюдател на събитията от 1942 и 1943 г.

Всяко транспортно средство било разделено на 20 вагона и бутано от локомотив, каран от Емерих и Клинцман, длъжностни лица на Райхсбана и Остбана към страничния коловоз, водещ към лагера. Останалите вагони чакали в станцията. Когато всяка част от влака се приготвяла да влезе в лагера, [[SS|SS]] и украинските служители заемали позиция на жп платформата на лагера или в зоната за посрещане. Когато ваконите спирали, вратите се отваряли една по една от Синьото командване, а хората на [[SS|SS]] и украинците заповядвали на евреите да напуснат вагоните.

{{цитат|„Бягахме навън колкото можехме по-бързо, за да избегнем боя с камшици отгоре и се озовахме на дълга тясна платформа, претъпкана до краен предел. Всички бяха познати лица – съседи и познати. Прахът е толкова много, че помрачава слънчевата светлина. Миризма на обгорена плът те задушава. Несъзнателно, зървам планините от дрехи, обувки, постелки и завивки и всички видове изделия, които могат да се видят през оградата. Но няма време за мислене – плътната маса от хора бива изблъсквана напред и смазана през портата.“}}

Тогава човек от [[SS|SS]] съобщава на пристигащите, че са дошли в транзитен лагер, от който ще бъдат изпратени към различни трудови лагери, но първо ще трябва да вземат душ по хигиенни съображения, както и да дезинфекцират дрехите си. Всички пари и ценности, които притежават, трябвало да бъдат предадени за съхранение и щели да им бъдат върнати след като се изкъпят. След това изявление на евреите бива заповядано да отидат на площада за събличане.

На входа му на мъжете е заповядано да преминат надясно, за да се съблекат, а на жените и децата – вляво. Надзиравани от Червеното командване, тази дейност трябвало да се извърши бягайки и била придружена с викане и бой от охраната. След събличането, а в случая с жените и подстригването на косите им, голите жервтижертви влизали в „Тръбата“, която водела директно до газовите камери. Много източници твърдят, че жените и децата били обгазявани първо, докато голите мъже почиствали двора първо и тогава отивали към смъртта си.

{{цитат|„Но там, на този печален площад за каторжници, няма време за сълзи или чувства. Аз едва имах време да подам на съпругата си внимателно скритото одеяло за децата. Груба ръка се вкопчва в рамото ми и бивам захвърлен на другия край на площада. Успявам да остана с благия си баща. Мястото е пълно с хора. На едната страна са жени с малки деца, на другата – мъже, принудени да коленичат. По средата стоят хората от [[SS|SS]] и украинците с оръжия в ръцете си, както и група от около 40 човека с червени ленти. Те са евреи – отряда на „Червените“. На треблинкски жаргон те са наричани „Чевра Кедуша“ (Дружество за последно причастие). Най-известен на целия площад е немски офицер, як мъж с къса брада, качен на красив кафяв кон. Той се движи високомерно на коня си, по средата на площада. В определен момент той се обръща към коленичилите мъже и крещи: „Занаятчиите навън!“. Няколко души излизат навън. Повечето от тях, обаче, са върнати обратно. Само малцина стояха настрани, където човек на [[SS|SS]] прави допълнителна селекция и групира останалите мъже по тройки. Аз коленича зад баща си. Съзнанието ми е напълно празно. Никакво чувство, никаква мисъл. Не изричам дори дума на баща си.“}}

Когато жертвите бъдат заключени в газовите камери, двигателят се стартира и въглеродният оксид се влива. За около 20-30 минути всички жертви са мъртви. Телата им се вадят от камерите и биват откарвани за заравяне или към канавки за кремация. В началото дял от 20 вагона, съдържащи по 2000-3000 хорачовека, можели да се ликвидират в рамките на 3-4 часа. По-късно, вече опитни, германците успяли да намалят времето до час и половина. Дори докато първата партида евреи били убивани, железопътните вагони, в които били транспортирани, били изпразвани и почиствани. Около 50 затворници се натоварвали със задачата, след което вагоните били извеждани от лагера, за да се направи място за следващата партида депортирани.

По това време друга група от около 50 затворници събирали дрехите и вещите, които били пазени на площада за събличане и ги премествали в площада за разпределяне. Там командване по разпределянето претърсвало багажа за пари или ценности и сортирало дрехите. Това командвнекомандване било отговорно също и за премахването на еврейските Давидови звезди от дрехите и за унищожаването на личните карти и другите документи, които според германците били без стойност.

Веднъж разпределени, притежанията на жертвите били съхранявани и в подходящо време били изпращани към складовете на [[SS|SS]] в [[Люблин]].

200-300 затворници от Специалното командване били използвани в зоната за изтребване за задачи като премахване на труповете от газовите камери, почистване на камерите, вадене на златните зъби на жертвите и заравяне на телата. От зимата на 1942/431943 г. труповете били кремирани от командването вместо заравяни.

Както и в лагерите на смъртта Белзек и Собибор, германците скоро осъзнали, че капацитетът на газовите камери трябва да бъде повишен, за да се унищожи по-голям брой от все още живите евреи. Между септември 1942 и началото на октомври 1942 Вирт и Щангел взели решението да построят по-големи съоръжения за унищожение. За да добият необходимите за изграждането на новите камери тухли, [[SS|SS]] претърсили местния район. Накрая строителният експерт на лагера Ервин Ламбърт срутил комина на стар завод за стъкло в Малкиния, като тухлите били използвани за направата на съоръженията за изтребване.

Всяка от новите газови камери била 4х8м. Общата площ на трите стари газови камери била 48м2, докато новите обхващали 320м2. Те били високи 2м, около 0.60м по-ниски от старите. Това намаляне на височината понижило и количеството газ, нужно за убийствата. Централен коридор прекосявал дължината на сградата, с по 5 газови камери на всяка от страните му. Входните врати и вратите на газовите камери за премахването на телата били с дизайн подобен на старите камери дизайн. До вратите имало малък стъклен панел, поставен в стената, през който хората на [[SS|SS]] и украинците можели да наблюдават вътрешността на камерите. Входът на газовите камери бил покрит с еврейска традиционна завеса, взета от синагогата, където била използвана като покривало за Кивота (арон а-кодеш). Или на завесата, или на сградата, стоял и надпис на иврит „Това е Пътят към Бога. Праведните хора ще преминат през него“. Фронтонът над входа поддържал голяма Давидова звезда. За да се достигне отвора на сградата, жертвите трябвало да изкачат пет широки стъпала, украсени от двете страни със саксийни растения.

Новите газови камери можели да унищожат максималко по 3 800 човека наведнъж, докато максималният капацитет на старите бил 600 човека. Планът с изтребването в Треблинка започва на 23 юли 1942 г. Първите затворници идват от варшавското гето, като към 21 септември 1942 г. около 254 000 евреи от самата Варшава и 112 000 евреи от други места във Варшавската околия са убити в Треблинка. Сред жертвите бил Януш Корчак (Хенрик Голдшмит), видният директор на детско сиропиталище във Варшава. Сред затворниците, пристигащи от [[Австрия]], били и роднини на [[Зигмунд Фройд]]. До зимата на 1942/431943 г. са избити 337 000 евреи от района на Радом, както и 35 000 от област Люблин. Общо 738 000 евреи от Генералното губернаторство и повече от 107 000 от района на Бялисток са убити между юли 1942 и април 1943 г.

;SS-унтершарфюрерът Франц Зухомел разказва за началото на август 1942 г.:

{{цитат|„(Когато пристигнах,) Треблинка работеше при пълен капацитет. Варшавското гето се изпразваше тогаава. Три влака пристигнаха за два дни, всеки от тях с по три, четири, пет хиляди хора, всички от Варшава... Така, три влака пристигнаха, а тъй като настъплението срещу Сталинград беше в разгара си, влаковите композиции, пълни с евреи, бяха оставени на страничния коловорколовоз. Още нещо,: колите бяха френски, направени от стоматастомана. Така че докато 5 000 евреи пристигаха в Треблинка, 3 000 бяха мъртви в колите. Те си бяха прерязали вените или просто бяха умрели. Онези, които ние разтоварихме, бяха полу-мъртви, полу-полудели. В другите влакове от Келце и другаде поне половината бяха мъртви. Наблъскахме ги (на товарната площадка). Хиляди хора се трупаха един върху друг на товарната площадка. Подредени като дървени трупове. Освен това други евреи, все още живи, чакаха там два дни: малките газови камери не можеха вече да се справят с натоварването. Те работиха ден и нощ по това време.“}}

Евреи не само от Полша били избивани в Треблинка. 7 000 евреи от [[Словакия]] били убити лятото на 1942 г. Между 5 и 25 октомври 1942 г. 5 влака носят 8 000 евреи от [[Терезин]]. Над 4 000 евреи от [[Тракия]], бивша територия на [[Гърция]], анексирана към България, пристигнали през втората половина на март 1942 г. 7 000 македонски евреи били убити между март и април 1943 г. Поне една партида от 2 800 евреи била изпратена от Солун в края на март 1943 г. 2 000 ромицигани също били избити в лагера на смъртта Треблинка. Програмата по изтребване продължила до април 1943 г., след което само няколко изолирани влака пристигат. В някои от тях се намирали оцелели от бунта във Варшавското гето.

През пролетта на 1943 г. свирепа тиф епидемия опустошила еврейските затворници. Стотици заразени били упоени, а след това екзекутирани в Лазарета от Август Мийте и Вили Менц.

Случили са се и няколко индивидуални опита за бягство и актове на съпротива. Например, убийството на служителя на SS Макс Бяла от Меър Берлинър на 11 септември 1942 г. Франц разкрил, че д-р Юлиан Хоразицки, един от лидерите на планирания бунт, притежавал голяма сума пари. Хоразицки неуспешно нападнал Франц, като след това се отровил, за да не издаде бунта.

Главната задача пред хората на [[SS|SS]] сега била отстраняването на доказателства за престъплението. След визита на райхсфюрера Хайнрих Химлер в началото на март 1943 г. се издала заповед за кремация на телата. Масовите гробове били отворени и труповете били ексхумирани и изгорени в огромна кремационна мрежа, изградена от жп линии под командването на SS-сержанта Флос.

Когато кремацията на телата била почти завършена, се формирала съпротивителна група и се формализирали планове за бунт. Дата за въстание била договорена, но после отложена. Когато станало ясно, че бунтът не може да се забавя повече, се решило той да е извърши на 2 август 1943 г. в 5 следобяд. Взели оръжия от оръжейния склад на [[SS|SS]] и ги раздали помежду си. На уговорената дата, когато наближавал часът на бунта, Франц и Ротнер от [[SS|SS]], заедно с 16 украинци, отишли да поплуват в близката река Буг, изпразвайки гарнизона на [[SS|SS]].

Когато Кърт Кътнър, на когото бил поверен долният лагер, започнал да бие затворник, ръководителите на бунта нямали другадруго опциярешение, освен да стрелят и да започнат въстанието по-рано от предвиденото, тъй като се уплашили, че битият затворник щял да разкрие всички.

От хилядата живи по време на бунта еврейски затворници около 200 успели да избягат. Само 60 от тях оцелели до края на войната, за да разкажат на света за ужасите в Треблинка. От затворниците, които останали в лагера след въстанието, някои били убити на място, докато останалите били принудени да срутят останалите строежи и да заличат всички следи от убийствената дейност на лагера. Тъй като газовите камери не били унищожени по време на бунта, те продължили да действат и последните жертви от Бялисток били обгазени на 21 август 1943 г.

Когато било завършено и това последно обгазяване, областта на лагера била разорана и на мястото ѝ били посадени дървета. Лагерът се превърнал във ферма, а украински охранител на име Щрайбел се заселил там със семейството си, за да пази мястото от ограбване от местното население. След като Щрайбел и семейството му напуснали мястото през 1944 г., местните се спуснали към някогашния лагер, за да търсят злато и други ценности. Докато търсели, открили части от разлагащи се тела.

Останалите еврейски затворници били или застреляни, или трансферирани в лагера на смъртта Собибор на 20 октомври 1943 г. през Шедълце и Хелм. На 17 ноември 1943 г. последната партида депортирани отпътувала, носейки оборудване от лагера. Части от казармите вече били изпратени на трудовия лагер Дорохуча на 4 ноември 1943 г.

Имало е много опити да се изчисли точно броят на жертвите на лагера на смъртта Треблинка. Тъй като нацистите са унищожили по-голяма част от съответните данни, е съмнително, дали някога ще се установи окончателна сумабройка. Все пак, на базата на скорошно проучване, е пресметнато, че общото число наближава 900 000 евреи, избити в лагера между юли 1942 и август 1943 г.

Все още на територията на някогашния концентрационен лагер могат да се видят 17 000 гранитни камъни, представящи местата, откъдето идват жертвите. Музей на Възпоменанието е създаден през 1964 г., за да се почете паметта им.

С влакови композиции през [[Югославия]] и с шлепове по р. [[Дунав]] българските евреи са депортирани до концентрационния лагер Треблинка. Съпровождат ги главно български полицаи и по няколко немски войници. Колкото и нелицеприятен да е фактът, че част от нацистките “пътища на смъртта” започват от България, той е исторически достоверен. Те не само водят към смъртта, но мнозина от депортираните евреи я намират по време на транспортирането. Евреите от Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини са унищожени в концентрационния лагер Треблинка в окупирана Полша.

{{цитат|“Зная, че дойдоха два или три транспорта от България. Тези хора изглеждаха съвсем другояче от онези, които идваха в лагера от Полша. Те бяха охранени, пълни, големи. След като ние се сблъсквахме с тези трупове, които изглеждаха съвсем различни от евреите от Полша, се запитахме от къдеоткъде идват тези хора. Тогава аз чух, че идват от България” /…/ След като тези хора бяха отровени с газ и изгорени, по нелегален начин от лагер едно в лагер две бяха пренесени цигари, бисквити и тютюн. На цигарите, а също и върху опаковките на бисквитите имаше надписи с букви, които приличаха на руските. Аз не можах да прочета буквите, но други, които бяха с мен, можаха да ги прочетат и казаха, че са български”български.”}}

{{цитат|“При разпределянето на дрехите също видях документи и паспорти;: те бяха написани на български. /…/ Зная, че всички евреи от тези транспорти бяха изпратени в газовите камери. Не си спомням някой от тях да е останал жив.”}}

{{цитат|“След като газовите камери бяха затворени и заключени, хората започнаха да викат и крещят. /…/ Аз чух хората да викат на един език, който не разбирах, но забелязах, че това е славянски език. /…/ Спомням си за тези два транспорта така точно, защото трябваше да пренасям труповете от газовите камери и съоръженията за изгаряне и трябваше да ги изгорим веднага, докато до тогавадотогава труповете от газовите камери се хвърляха в масови гробища и едва след известно време се извличаха от гробовете с багери и се изгаряха едва тогава.”}}

Много учени историци, наричани ревизионисти правят повторен прочит на историческите събития от онова време. Отрицателите на Холокоста разконспирират лъжовните според тях данни за концлагерите, опровергавайки доказателствата за масовите убийства. Те твърдят, че 6 млн. жертви е невъзможна за достигане цифра. Научни доказателства показват, че газовите камери не може да са били използвани, за да избиват големи групи от хора. Циановодородът всъщност бил използван за обезпаразитяване, имайки се предвид многото болни от тиф, като точно тифът е една от причините за смъртността във всъщност трудовите лагери. Евреите са умирали в лагери от различен вид, но поради глад и болести. Друго обяснение, смятат ревизионистите, са множеството бомбардировки над лагерите. Трябва да се спомене, че мненията на двете страни помежду си си противоречат едно с друго. Преживелият холокоста Рихард Глоцар разказва, че бригадата по дърводобив се е състояла само от 25 човека, т.е. 1,5 % от необходимото количество. Освен това, близо до Треблинка няма истинска гора. А транспортирането по железницата на 195 хиляди тона дървесина едва ли може да се осъществи незабелязано. Лагерите били всъщност работнически, тъй като германците се нуждаели от работна ръка. Защо би им било да я убиват?! Нацистките власти имали политика на депортиране/експулсиране на евреите, не на унищожението им. Друг аргумент на ревизионистите гласи, че информацията за Холокоста, която е достъпна, идва главно от страните-победителки. Те смятат, че Холокостът е мит, създаден от Съюзниците с пропагандна цел, впоследствие подет от евреите за техни собствени цели.