Уикипедия

Тромбон: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Редакция без резюме
м Премахнати редакции на 93.183.146.236 (б.), към версия на Xqbot
Ред 10:
 
 
{{Link FA|sr}}Туба и Тромбон - инструментът
 
размер на шрифта decrease font size increase font size Print Email
 
 
Въпреки златната си лъскавина, тромбонът е доста стар инструмент. Приблизително във вида, в който ни е познат днес той датира от средата на ХV век –
 
проектирование лестниц
а неговите прародители, праобрази, подобия – още от древността: чудовищният карникс на келтите, римските букцини, озвучавали битки и триумфи... хм... от букцина, през старофренското busine идва и немското название на инструмента – Posaune. На повечето европейски езици (навярно без угро-финските) той се нарича Trombone - „тръбище” или „голям тромпет”, и това сочи единия от родителите му. Този родител е натуралния тромпет/tromba/тръба, с основен тон си-бемол от малка октава. Знаете вероятно, че колкото по-дълга е една тръба (грубата форма на всеки духов инструмент), толкова по-нисък е основният и тон. В случая с тръбата-родител на шромбона е била нужна дължина от 2. 80 за да се получи споменатия вече си-бемол – наистина: тръбище! Внимание - тук се появява вторият родител на съвременния тромбон – някой си бургундец, досетил се да да сгъне дългата тръба, да я навие във форма на S, форма, която в немското инструментознание се нарича „геврековидна”, да раздели тръбата на две части, едната от които подвижна и служеща да произвежда различни по височина тонове чрез удължаване и съкращаване общата дължина на инструмента. Подвижната тръбичка се нарича цуг (от немски) или кулиса (от френското coulisse, нещо, което се плъзга) – и наистина различните дистанции между подвижната и неподвижната част на тинструмента се постигат с елегантно плъзгане (затова тромбонистите трябва да имат диригентски чувствителна дясна ръка!). Основните взаимоположения на двете части на инструмента са ограничени до седем и се наричат позиции; всяка нова позиция понижава общия строй на инструмента с половин тон. През 1839 Кристиан Затлер избретява т. нар. квартова клапа, която разширява обема на тромбона с интервал чиста кварта надолу. Така тенор-тромбонът се превръща в тенор-бас тромбон. Заслужава да се споменат и други членове на тромбоновото семейство, някои вече – уви – покойници. Това са алтовият тромбон, басовият и контрабасовият тромбон
 
Тромбоновата звучност е мощна и благородна, ала също мрачна и застрашителна. Дали не са били някави тромбони „тръбите”, унищожили Йерихон? Това е звуково най-могъщият инструмент в състава на съвременния оркестър, групата на тромбоните може буквално да издигне стена от нетърпимо силен звук. Но не по това се познава добрият музикант, а и не винаги е било така – през Ренесанса и Барока, поради по-малката си мензура, по-меката сплав от, която е бил изковаван, и по-малкият корпус (така се нарича „фунията”) тромбонът е звучал твърде меко, не гръмко и превъзходно се е сливал с човешките гласове. Дори наименованието му тогава е друго – сакбут. Една от основните му задачи през тези епохи е била да поддържа хоровите партии в духовните съчинения, както и да прави по-естествена връзката между гласовете, диханията и оркестъра. Отлични примери за това са съчиненията на Андреа и Джовани Габриели – величествени концерти, където, за Божия прослава, се състезават тромбонови и човешки хорове под купола на катедралата Сан Марко във Венеция. По-късно, след средата на ХVІІІ век, тромбонът започва да се освобождава от тази си подържаща задача – оперните композитори откриват драматичната му изразна мощ. Сред тези покровители на тромбона са Кристоф Вилибалд Глук (тромбоните покрепят хоровете на фуриите, на ериниите, на духовете), Волфганг Амадеус Моцарт – в „Дон Жуан” и в „Идоменей” на тромбоновия хор е поверен ужасяващия глас на Отвъдното. Така впрочем третира тромбоните и един от най-великите експериментатори и безогледно новатори изобщо в музикалното изкуство – Клаудио Монтеверди. В операта му „Орфей” подземното царство говори с тромбонов глас! Тази адска хипостаза на инструмента се запазва и до ден днешен, обогатена с още много звукоизобразителни и звуко-изразителни роли. Тромбонът често триумфира в симфоничната музика. Бетовен за пръв път го използва във финала на Симфония №5 - едва ли има слушател, който да не усети внезапно нарасналото величие на музиката благодарение на тромбоновото встъпление. Или дългите, застрашителни звукови вълни в Симфония №4 от Роберт Шуман, или ренесансовата мекота и светлина, които излъчва употребата на тромбоните при Йоханес Брамс (Симфонии №№ 1, 2, но и фаталната звучност във финала на Симфония №4). Тромбонът може да е чувствен разказвач, както ще чуете в солото от „Болеро” на Морис Равел, призивна бойна тръба – в „Шехеразада” на Николай Римски-Корсаков, да произнася мистичен апел, а след това вулгарно да танцува като кикиморите от царството на магьосника Кашчей в „Жар-птица” от Игор Стравински. Благодарение на цуга, инструментът може с лекота да произвежда един забележителн ефект, т. нар. глисандо – което не е друго а плъзгащо преминаване през дадена група от тонове. Глисандото може да бъде както най-съкровено докосване, така и катастрофален вой. Едно малко приспособление – от картон, гума, дърво, алуминий или пластмаса може да промени неузнаваемо тромбоновия звук, да го отдалечи, приглуши, притисне, да го направи гъгнещ и носов. Разбира се, говорим за сурдината, която повечето от вас навярно свързват с джазовите превъплъщения на тромбона.
 
Възможностите на тромбона през ХХ век са почетени със чудесни солови съчинения за него и то от големи майстори като Паул Хиндемит, Лазар Николов, Лучано Берио, Казимийеж Сероцки, Васил Казанджиев, Карлхайнц Щокхаезен... Какво ли не може тромбонът – този демон-страж-благородник-гуляйджия на съвременния оркестър...
{{Link GA|no}}
{{Link FA|eo}}
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Тромбон“.