Кресненско-Разложко въстание: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
Ред 11:
Въпреки проявения героизъм османците преминават в настъпление. На [[11 ноември]] 1878 година е опожарена [[Стара Кресна|Кресна]]. Същата участ постига още 12 села от Кресненското дефиле. Към края на ноември е разгромено въстанието и в Разложко. Адам Калмиков, който е назначен за командващ на едното въстанническо отделение влиза в конфликт с командира на другото - [[Луис Войткевич]]. В резултат и двамата са отстранени от българските войводи.<ref>[http://www.promacedonia.org/dd2/dd_1_3.html Дойнов, Дойно. „Кресненско-Разложкото въстание, 1878-1879“, София, 1979, стр. 46-47.]</ref> Поради техни интриги Софийският комитет [[Единство]] връща Калмиков като ръководител. Заедно с Войткевич, двамата организират убийството на Стоян Карастоилов и на четниците му Георги Чолаков и Иван Трендафилов, както и ареста на Димитър Попгеоргиев.<ref>Енциклопедия „Пирински край“. Том 1, Благоевград, 1995, стр. 409.</ref> По десния бряг на река Струма въстаническите действия продължават до февруари 1879 година, но разколът в ръководството оказва силен негативен резултат. В този критичен момент в Македония идва [[Стефан Стамболов]]. Той заедно с [[Никола Обретенов]] настоява да се използва опитът от [[Априлско въстание|Априлското въстание]] от [[1876]] година и апостоли да подготвят населението за бъдещите въстанически действия. Натанаил Охридски и Димитър Попгеоргиев остават привърженици на четническата тактика и така разколът продължава.
В разгара на въстаническите боеве по инициатива на [[Натанаил Охридски]] и въстаническото ръководство била изпратена една делегация в Учредителното събрание във Велико Търново. Тяхната задача била да изразят горещото желание на всички жители българи от Македония за обединение с България, но без успех.<ref>В състава на делегацията Влизали Димитър Попгеоргиев Беровски, Димитър Протич от Велес, Никола Диамандиев от Охрид, Коста Хаджиандонов от Щип, Атанас Радев от Кочани и Стоян Костов от Скопие. ''„и да ся стремим за обедининението ни, докле тече в жилите ни българска кръв. За това ся упълномощават горепосочените господа да обърнат вниманието на г-да представители от свободна България върху това нечто и заемат в сериозно внимание това наше неотемлемо желание да употребят всичките си сили да не останем под несносното вече за нас иго."'' На 13 март 1879 г. Натанаил Охридски отправил писма-апел до Учредителното събрание В Търново, в които се настоявало, се земът нужните мерки за достигането на нашето единство според Санстефанския договор".</ref> Последният ръководител на въстанието е словенеца Мирослав Хубмайер През април 1879 година една сравнително голяма чета преминава османската граница с цел да даде сигнал за въстание около [[Битоля]]. Въстаниците остават изолирани и не могат да спрат настъплението на турските войски. На [[25 май]] 1879 година Натанаил Охридски разпуска четите и така въстанието е прекратено.
Поражението на въстанието и и жестокостите на турската войска и башибозук над населението принуждават над 25000 души от [[Мелник|Мелнишко]], [[Благоевград|Горноджумайско]], Разложко и други краища на Македония да напусне родните си селища и да потърсят убежище в Княжество България.<ref>Енциклопедия „Пирински край“, Том 1, Благоевград, 1995, стр. 473.</ref> Към 19 декември 1879 година българи от Македония изпращат [[Мемоар на българи от Македония от 19 декември 1879|Мемоар до Великите сили]], с който искат създаване на един вилает от всички македонски епархии, населени с българи.
| |||