Босанчица: Разлика между версии

'''Босанчицата''' е особен вариант на [[кирилица]]та. Позната е още и под следните названия: ''босаница'', ''босненска азбука'' (bosanska azbukva), ''босненска кирилица'', ''хърватско-босненска кирилца'', ''босненско-далматинска кирилица'' ([[Ватрослав Ягич]]), ''босненска бързописна графика'' ([[Евфим Карский]]), ''западен вариант на кирилския бързопис'', ''западна (босненска) кирилица'' ([[Стиепан Ившич]]), ''хърватско писмо'', ''полишка азбука'' (poljička azbukvica) (на народен език ''по̀лица'' (Poljica), ''сръбски'' (така я наричат [[глаголяши]]те и по-рядко [[босненски францисканци|босненските францисканци]]). Всички названия на този вариант на кирилицата са оспорвани. В България азбуката "босанчица" е използвана през XVII и XVIII в. от българските католици, като е наричана "сръбска азбука".

Основната разлика между босанчицата и другите южнославянски варианти на кирилската писменост се открива в графиката на буквите. Отделни автори отделят различни букви като характерни особено за по-съвременния [[Хърватски език|хърватски]] или босненски бързопис (босанчица), но повечето посочват за характерни буквите: '''[[б]]''', '''[[в]]''', '''[[ч]]''', '''[[ж]]'''. Най-характерен е специалният знак за звуковете '''đ''' ('''[[ђ]]''') и '''ć''' ('''[[ћ]]'''), който бил създаден от хърватските кирилски писари по образец на [[хърватска глаголица|глаголическия]] '''герв'''. При реформирането на [[сръбски език|сръбската]] кирилица [[Вук Караджич]] (т.нар. [[вукова реформа]]) взема тази буква за звука '''ć'''. В босанчицата няма знаци за [[носови гласни|носовите гласни]], за известно време се задържа само [[ерови гласни|малкият ер]], не съществуват и букви за '''je''' и '''ja''', докато такива букви са характерни за църковната [[сръбска кирилица]]. В текстовете, писани с босанчица, '''je''' се пише с две букви или само с [[Ѥ|йотувано '''e''']], а '''ja''' с две отделни букви или с буквата[[ ят]], която в по-късните текстове в бързописа придобива функциите изключително на звука '''j''' (станал ноторно известен като [[копитарица]] в западните български говори, наричани по политически причини и [[преходни говори|преходни]]). Тъй като в кирилицата някои букви означавали числа, съществува известна разлика и в числовата система, особено за отбелязване на стотиците 700, 800, 900, както и на 1000, а в отделни ръкописи има разлика и при други числа.

[[Палеография]]та и [[Историческа лингвистика|историческата лингвистика]] различават три различни центъра на разпространение на босанчицата:
# [[Херцеговина]] и по-специално [[Западна Херцеговина]] с [[Дубровник]], откъдето се разпространява и в
# централна [[Далмация]] и областите
# [[Босна (област)|Босна]] и
# [[Хум]], т.е. [[Източна Херцеговина]] или на български ''земята на хълмовете'' (днес също в [[Босна и Херцеговина]] в т.ч. и т.нар. [[Стара Херцеговина]]).

Най-ранните документи на босанчица са възникнали в сферата на босненско-хумската [[епиграфика]] (най-значителен пример е [[''Хумачка плоча]]'' ([[Хумска плоча]]) от [[11 век]], запазена във францисканския манастир в [[Хумац]] (край [[Любушки]] в [[Херцеговина]]), надписите на сакрални обекти на островите в централна Далмация ([[Повалски праг|Повалския праг]] от [[Повалие]] на остров [[Брач]] от [[1180]] г.), както и дипломатически текстове (грамотата на [[бан Кулин]] от [[1189]] г.). Сред най-ранните текстове е и [[Повалски документ|Повалският документ]] (Брач, [[1250]] г., препис от по-стар документ, написан от [[Сплит|сплитския]] каноник Иван), писмото от княза на [[Омиш]] [[Джуро Качич]] до дубровнишката община ([[1276]] г.).

* ръкописи на босненските [[босненска църква|кръстяни]], възникнали предимно през [[14 век|14]] и [[15 век]], архаичен [[църковнославянски език]], смесен с [[икавски диалектизговор|икавизми]];

* [[епиграфика]] върху мраморни/ надгробни плочи, възникнала предимно от [[13 век|13]] до 15 век. Езикът е смесен: в [[Морфология|морфологично отношение]] е [[щокавски диалект|щокавско]]-[[чакавски диалект]] ([[''шчакавски диалект]]говор'') и [[църковнославянски]], а във [[фонетика]]та преобладава икавски [[рефлекс]] на ятаят-а;

* босненско-хумска дипломатическа кореспонденция, често с Дубровник, от [[12 век|12]] до 15 век. Езикът в текстовете с течение на времето придобива все повече характерните черти на народния език, но запазва църковнославянския субстрат. ДиалектътГоворният диалект също е шчакавски, щокавско-чакавски, ят е предимно с икавски рефлекс, но понякога и с [[йекавски диалектизговор|йекавски]];

* централнодалматински юридически и историографски документи, от които най-важни са: ''[[Хърватска хроника]]'' (началото на [[16 век]]) и текстовете от [[Полишка република|Полишката република]] от 15 до [[17 век]], сред които изпъква [[Полишки статут|Полишкият статут]] от [[1440]] г. Езикът в тези текстове е предимно чисто народен, чакавски диалект;

* Дубровнишки литургични ръкописи (требници, молитвеници, служебници), предимно от 15 и 16 век, най-известен от които е ''[[Либро од мнозијех разлога]]'' ([[1520]]). В тези ръкописи езикът е народен, щокавско-йекавски диалект;

* многобройни ръкописи на босненски иии херцеговскихерцеговински францисканци от началото на 17 до средата на [[18 век]]. Обхваща всички области на литургичната литература, включва религиозно-поучителни и полемични текстове, както и историографски записки, францискански летописи и хроники. Езикът първоначално е [[старощокавскиЩокавски диалектговор|старощокавски]] [[иекавскийекавски диалектизговор|иекавскийекавски]], а по-късно [[новощокавскиЩокавски диалектговор|новощокавски]] икавски. Най-известни са творбите на [[Матия Дивкович]] ''[[Беседи]]'' от [[1616]] г., и на [[Павао Посилович]] (''[[Наслаждение духовно]]'', [[1639]]) и [[Стиепан Матиевич]] (''[[Изповедалник]]'', [[1630]]).

Историко-палеографската интерпретация на босанчицата е обременена от политизация и противоположни становища на специалисти, които са се занимавали или се занимават с нея. Мотивировката за такова отношение не е трудно да се идентифицира: понеже босанчицата е била доминантна писменост в Босна и Херцеговина (но основно в Херцеговина), а през определени периоди – и в някои райони на Далмация (Дубровник) – националната принадлежност на босанчицата става от твърде голямо значение в историко-политически и геополитически план. Последиците от противопоставените идеологии на [[сърби]], [[хървати]] и [[бошняци]] (босненски мюсюлмани) са такива, че до днес не съществува съгласие за „принадлежността“ на тази писменост измежду тях.

Основните предположения за босанчицата и нейното възникване са направени от хърватския археолог и палеограф [[Чиро Трухелка]], който има множество последователи, най-изтъкнат от които е [[Мате Тентор]]. Според тях босанчицата е автохтонна босненско-хърватска писменост, която се е развила от смесица от [[Климентовица|българската кирилица]], възникнала в [[Преслав]], и местната (хърватска) [[глаголица]]. [[Аргумент]]ите за това са предимно от областта на [[графика]]та, като се изтъкват отделни графични решения, показващи връзката на босанчицата с глаголицата. Освен това се посочват разлики между правописа на текстовете, писани с босанчица, и сръбският.нар. [[Рашка ортгография|рашкирашка]] правописписменост. Босанчицата не е използвана в документите (религиозни, литературни, дипломатически и юридически), произлезли от сръбските православниправославните кръгове в [[Кралство Рашка]], прерастнало със столица [[Скопие]] в [[Душаново царство]], включително и в западните сръбски земи на последното, прераснали на основата на т.нар. [[средновековно сръбско кралство]] в [[земята на Войновичи]]. В общи линии, босанчицата се е използвала (с малки изключения) в религиозните кръгове на „кръстяните“, [[католици]]те и [[мюсюлмани]]те. Не съществува значим текст, писан с босанчица, произлязъл от сръбска православна среда. Това проличава най-вече от текстовете, произлезли от „кръстяните“, преписвани в православни манастири: там те претърпяват езикова и стилна преработка – доказателство, че тази форма на кирилицата не е смятана за своя от православните.

На горните твърдения се противопоставят [[Сърбия|сръбски]] филолози от началото на [[20 век]] ([[Петар Колендич]], [[Вид Вуксанович|Вид Вулетич Вуксанович]]), както и съвременни ([[Петар Джорджич]], [[Александар Младенович]]). Според тях, става дума само за вариант на сръбската кирилица, която е претърпяла само малки промени – и то от дегенеративно естество: става дума за неестетичен вариант на сръбския канцеларски [[минускул]] (бързопис), възникнал в двора на сръбския крал [[Драгутин]] в рамките на сръбското средновековно кралство - днес това е [[Западна Сърбия]] с център т.нар. [[ужички край]] със специфичния [[ужички говор]]. Тази форма станала главна писменост на голяма част католици и „кръстяни“, но с това не престанала да бъде сръбска, понеже става дума за адаптирана писменост от сръбски произход. Освен това, тези учени твърдят, че [[Мирославово евангелие|Мирославовото евангелие]] (края на 12 век) всъщност съдържало всички по-късни графични и морфологични характеристики на босанчицата, и този паметник на сръбската писменост бил извор на босненско-далматинската кирилска писменост (което е съвсем коректно и се споделя и от българските езиковеди).

Сред хърватските филолози от [[1930-те]] изкристализират две становища: едното произтича от [[Милан Решетар]], който твърди, че босанчицата наистина е кирилски бързопис от двора на сръбския крал Драгутин, но, въпреки нейния произход, фактът, че е използвана практически почти изцяло само в католически, „кръстянски“ и мюсюлмански кръгове, е достатъчно основание босанчицата да бъде характеризирана като отделен вид кирилска писменост. Освен това, тъй като босанчицата не е част от по-късната сръбска писменост, тя претърпява промени през [[Османска империя|османски период]], и видът, в който тя е използвана в ръкописите на босненските францисканци, се различава от формата в „кръстянските“ ръкописи (напр. в [[Хвалов сборник|Хваловия сборник]]). Тази теза в общи линии е наследена от историка и палеграфа [[Томислав Раукар]], който констатира хърватския характер на далматинската и босненската францисканска писменост, главно от 16 век нататък. Второто становище се застъпва в трудовете на хърватския филолог [[Едуард Херцигоня]], на лингвиста и писателя [[Винко Грубишич]], но най-подчертано – от историчката [[Бенедикта Зелич-Бучан]]. Според тях твърдението, че босанчицата се е развила от сръбския минускул, използван в двореца на крал Драгутин, е неоснователно, понеже са засвидетелствани текстове още от Хумачката плоча, Повалския праг или писмото на княз Джуро Качич, които по време предхождат каквото и да било, произлязло от двора на крал Драгутин или нямат никаква връзка с него. Освен това, тези учени твърдят, че считаното за паметник на старата сръбска писменост Мирославово евангелие, всъщност било дело на старата хърватска писменост, което поради историческо недоразумение и други фактори било обявено за сръбско. Според тях Мирославовото евангелие нямало наследник в корпуса на сръбската писменост и литература: нито по езикови особености, нито по графиката, а още по-малко по иконографията. По този начин те напълно отричат каквато и да било връзка със сръбската писменост, а считат, че босанчицата е модифицирана българска кирилица под влияние на хърватската глаголица. Тази теза е променен и радикален вариант на схващането на Трухелка и Тентор. Останалите важни изследователи на този въпрос (преди всичко [[Владимир Мошин]], [[Херта Куна]] и [[Ярослав Шидак]]) се колебаят между тези становища. Най-умерено се смята становището на Владимир Мошин, който издига тезата за три вида босанчица: далматинска, дубровнишка и [[Зета (владение)|зетско]]-[[хум]]ска (по-коректно е да се каже дуклянско-хумска), твърдейки, че това е отделна от сръбската кирилска писменост, поне доколкото тя се различава от българската и българския първообраз и прототип.