Густав Хайнзе: Разлика между версии

'''Густав Хайнзе''' ({{lang-de|Gustav Heinse}}), литературен псевдоним на '''Йозеф К. Клайн''' (''Josef K. Klein''), е [[Австрия|австрийски]] [[поет]] и [[преводач]], роден в Кастел Нуово (днес [[Херцег Нови]]), [[Далмация]]. Десетилетия наред до смъртта си Хайнзе живее и твори в [[България]].

През [[Първата световна война]] двадесетгодишният20-годишният Хайнзе е пратен на италианския фронт. В спомените си той споделя: „Не беше нужно да преживея и четири битки на фронта, за да стигна още на млади години до един пацифистичен мироглед, отхвърлящ войната във всяка нейна форма... Самият аз по природа бях склонен към човеколюбие, така че за мене войната се разкри като най-големият упадък на цивилизацията. Ето защо не е чудно, че в моите литературни интереси се чувствах особено привлечен от кръга на творците [[Херман Хесе]], [[Рабиндранат Тагор]] и [[Ромен Ролан]]. Светогледът и жизненото поведение на тези забележителни писатели, към които по-късно се добави и [[Райнер Мария Рилке]], и чиито творби четях с въодушевление в кратките спокойни часове в окопа, станаха естествено и мои. Реших да запиша в поетична форма страшните преживявания, които се повтаряха ежедневно и ежечасно и така постепенно да съставя дневник в стихове“.

Особено продуктивен за поета е периодът през 301930-те и 401940-те години на [[20 век]], когато публикува в София свои оригинални поетически творби: ''„Der Garten“'' (''Градината'',­ 1932) и ''„Der brennende Berg“'' (''Пламтящата планина'',­ 1937).

''Градината'' е книга, съдържаща изящни стилизирани любовни и пантеистични стихотворения. Тази стихосбирка свидетелства за освобождаването на поета от тематиката на войната и отварянето на душата му към по-светли преживявания. Една критика, публикувана през 1927 г. в списанието „Der Bulgarienwart“, обръща внимание на съвършенството на формата и финеса на изразните средства в тези стихотворения, които според автора напомнят за майсторството на Райнер Мария Рилке. В мемоарите си Густав Хайнзе нарича Рилке „свой учител“. Той съобщава за две2 свои срещи с големия поет през 1922 и 1923 година във [[Виена]] (в кафене „Вимер“ и кафене „Захер“). Обстоятелството, че и двамата са се обучавали в едни и същи австрийски военни училища при едни и същи преподаватели е способствало за създаването на контакт помежду им.

ПрезПо време на [[нацизъм|нацисткиянацист]]кия и [[комунизъм|комунистическиякомунист]]ическия режими Хайнзе не публикува собствени стихове. Неговата лирика с интимен и философски характер е неподходяща за целите на пропагандата и постепенно авторът изчезва от полезрението на обществеността за продължителен период от време.

Поетическото творчество на Густав Хайнзе бивае извикано отново за живот през 1993 г. чрез публикации за поета във вестниците „Демокрация“ и „Литературен форум“. На 5 апрл 1994 г. в Австрийската библиотека към [[СУ „Св. Климент Охридски“|Софийския университета „Св. Климент Охридски“]] литературният критик [[Атанас Свиленов]] представя стихосбирката на Хайнзе ''„Die Grille“'' (''Щурецът''), обнародвана от издателство PIC, [[Велико Търново]] с подкрепата на Министерството за просвета и изкуство на [[Австрия|Република Австрия]] и съюза „Културконтакт“. Тя съдържа откъси от цялостното лирическо творчество на поета,­ фрагменти от поеми, поетически цикли, отделни стихотворения, и намира широк отзвук в пресата.

През [[1924]] г. Хайнзе бивае изпратен като фабричен инженер от фирмата „Сименс & Халске“, Виена на работа в София. Тук той създава семейство, заживява с българската култура и продължава литературните си занимания, като се посвещава преди всичко на преводаческа дейност и става един от първите популяризатори на българската художествена литература -­ лирика и проза - в немскоезичните страни.