Епистоларна литература: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
мРедакция без резюме |
Редакция без резюме |
||
Ред 1:
'''Епистоларната литература''' (от [[гръцки език|гръцки]] epistolé — „писмо“) е жанр
Писмото е възникнало като тип комуникация още през
късната елинска древност, а в епохата на късния елинизъм вече е била осъзната и
неговата естетическа перспективност. За първообраз на епистоларния роман може
да се смята ''[[„Героини”]]'' на [[Овидий]] - съдържа писма на прочути митологически жени –
персонажи от древността, отправени към техните неверни любовници. Жанрът запазва своя авторитет и през [[Средновековие|Средновековието]], [[Ренесанс|Ренесанса]] и [[Барок|Барока]] като се разпространява и в [[Италия]], [[Франция]], [[Англия]], [[Германия]], [[Полша]], [[Русия]]. През ХIХ век той намира
своите големи имена и в българската литература, става част от духовния климат
на [[Българско възраждане|Българското възраждане]], участва в жанровото изграждане на една нова национална
литература. Жанровата идентичност на писмото винаги е била
поставяна под въпрос. То обичайно е оставяно извън системата на литературните
жанрове. Различните аспекти на писмото и разнообразните му употреби затрудняват
неговото определяне с обичайните категории на литературната поетика. Писмото
като комуникативен жанр е свързано с уникалността му като тип изказ. То дръзва
да изрече премълчаното иначе. Актът на писане е израз на осъзнатата самоценност
на аз-а, от една страна, и начин на отреагиране на непосредствено ставащото.
Огромната част от повествователната му енергия се крие във факта на самото
написване. Писмото се доближава до дневника, чрез яркото изразяване на аз-а.
Въпреки това актът на себеразкриване не е достатъчно самостоятелен, уединението
е привидно. Писмото носи пречупения ъгъл на виждане на своя адресат и е
заместител на устното слово и на действието като устното изразяване, което има
за опора мимиките, жестовете и цялостното поведение.
Границата между
автентичното и фикционалното, художественото и нехудожественото в света на
епистолата е размита. Всеки опит за прецизиране се сблъсква с относителността
на определенията, с граничността на текстовете, с двусмислието на епистоларните
практики.
Писмото играе голяма роля
във време на преосмисляне на самото понятие за литература (Европейският ХVIII
век). То е активен елемент в жанровия обмен на епохата. Именно в тези условия
от изключителен интерес за литературната еволюция е ролята му за утвърждаването
на жанра на романа, който може да съществува като: доминация на романа над
писмото (писмото като цитат) или на доминация на писмото (роман в писма).
Определящи за развитието
на епистоларния жанр през епохата на [[Просвещение|Просвещението]] е интересът към интимното,
потайното и вкусът към детайла. Епистоларният жанр достига своя връх през ХVIII
век, когато се променят ценностите, които го подхранват и най-вече смисълът в
човешките връзки. Над разкриването на личността, надделяват самовглъбяването,
романтическият нарцисизъм и несподелимата интимност.
Видни представители на епистоларната литература са:
| |||