Войнягово: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
|||
Ред 13:
[[File:Voynyagovo municipality office.JPG|thumb|Кметство Войнягово]]
== География ==
Село Войнягово се намира в северните поли на [[Същинска Средна гора]], като най-високи върхове в землището му са — Карасиврия, Голямо Градище и Кинанов връх. На североизток от селото, на около километър и половина, тече река [[Стряма]], която приема единствения приток от землището на Войнягово, дерето „[[Куманица]]“, което протича непосредствено до северния край на селото. В миналото, преди да бъде канализирано, то често заливало селото при приижданията си след порои, като тези от 1956 и 1957 г. Землището на Войнягово е много добре очертано географски : на северозапад граница е баира „Чегрей“, на югозапад — билото на [[Средна гора]], на югоизток — баирите „Малки стеници“ и „Големи стеници“, а на североизток — река [[Стряма]]. Има извор с минерална вода, който не е проучван и не се използва (м. „Ралюв гьол“). Водоснабдяването в миналото е ставало чрез кладенци, като в селото е имало 7 обществени кладенеца, а по-късно почти всяко домакинство е изкопало собствен кладенец (водата излиза на около 6 — 8 метра дълбочина). Сега има модерен водопровод и всички домакинства са водоснабдени. Селото е единственото в [[община Карлово]], което има канализация за отпадни води (мръсна канализация). От центъра на общината отстои на 9 км, а от курорта град [[Баня]] на 7 км. Има удобни транспортни връзки с [[Карлово]] и [[Баня]],а най-близката жп гара е тази на село [[Дъбене]] на линията [[Карлово]] — [[Пловдив]], отстояща на 4 км от Войнягово. Релефът и климатът на войняговското землище позволява отглеждането и на житни, и на технически култури ([[лоза|лозя]], [[роза|рози]], [[тютюн]], [[царевица]]), и на овощия ([[ябълки]], [[круши]], [[сливи]], [[праскови]], [[череши]], [[вишни]], [[черници]]) и зеленчуци ([[зеле]], [[домати]], [[моркови]], [[краставици]], [[патладжан]], [[лук]], [[пипер]], [[люти чушки]], [[дини]], [[пъпеши]], [[тикви]] и т.н.), както може да се отглежда и едър ([[говеда]] и [[биволи]]) и дребен ([[овце]] и [[кози]]) рогат добитък. Зимата е мека и тук виреят такива топлолюбиви култури като — [[смокиня]], [[нар]], [[мушмула]], [[дюля]], [[лавър]] (дафинов лист) и др. Лятото също се отличава с по-голяма прохлада от температурите в съседното село [[Дъбене]] например. Климатът и чистата природа могат да бъдат единственото обяснение за дълголетието на войняговци.
== История ==
[[File:Voynyagovo war memorial.JPG|thumb|Военен паметник]]
В землището на село Войнягово следи от уседнал живот и селища има още от времето на каменно-медната епоха (халколит). Такива поселения са открити в близост до бреговете на река Стряма в местностите "Айлезьово" и "Адъта", като последното е разположено през реката точно срещу станалото прочуто със златните си изделия халколитно селище в м. "Саровка" до с. [[Дъбене]]. В северните поли на [[Средна гора]] над селото в местностите "Малка Сърдинка", "Рошава могила" и "Чакърка" има запазени скални светилища със соларни кръгове и изсичания в скалите, които местното население оприличава на "воденични камъни"(соларните кръгове при "Рошава могила" и "Малки Стеници"), а други на "хлябовете"- при "Чакърка" (тъй като действително приличат на огромни хлябове сложени да втасват). В околностите на селото има доста останки от тракийски поселения най-вече в полите на [[Средна гора]], за което говорят и няколко находки от тракийски и древногръцки монети-предимно тетраоболи и тетрадрахми. През трако-римския период ( І-ІІв. сл. Хр.) в землището на селото просъществувала пътната станция „[[Виа Мата]]“ (м. „Големи Стеници“) на пътя [[Филипопол]]-[[Субрадице]] (дн. с. [[Христо Даново]]) — Мелта (дн. [[Ловеч]]), а също има и няколко селища от този период, като най-голямото от тях в м. „Чегрей“ просъществувало дори до XV век. Колко рано прониква християнството в този район е видно от развалините на няколкото черковища из войняговското землище, най-ранното от които в м. „Пресвята“ е от ок. V–VI век сл. Хр. Пак от същото време е и това в м. „Чегрей“. От времето на [[Византия]] , [[Първо българско царство|I-во]] и [[Второ българско царство|II-ро българско царства]] са: „Димитрова черква“ в едноименната местност, „Атанасова черква“ в м. „Светата вода“, и черковището „Летни св. Никола“ в м. „Черковището“. През време на [[Средновековие]]то селището многократно преминавало ту в българско, ту във византийско владение, докато в края на XII век окончателно останало в пределите на българското царство. Една легенда сочи като основател на селото болярина [[Войнег]], който събрал пръснатите по [[Средна гора]] колиби в едно село, което приело името му, което според легендата се случило към средата на ХІІІ-то столетие. За съжаление никъде досега в историческите документи не се среща болярин на име [[Войнег]], което оставя легендата легенда. Има по-правдоподобно обяснение за произхода на името, което ще бъде изложено на съответното място. Във времето на османското нашествие селището в м. „Чегрей“ е напуснато от жителите си, като голямата част от тях се заселили при прадедите на войняговци, а землището му било присъединено към това на Бере(н)де (Войнягово) като „мезра Куманица“ — т. е. запустялото село [[Куманица]], а данъците му също са поети от населението на Бере(н)де. В един османски регистър за годината 1477 е отбелязано запустялото село (мезра) [[Костандин]] намиращо се между селата Бере(н)де (т.е. '''Войнягово''') и Салих (дн.[[Дъбене]]). Османското нашествие заварва селището Бере(н)де (дн. Войнягово) на около 1 км северозападно от днешното местоположение на селото в м. „Калугерец“, а църквата му била „Св. Атанасий“, развалините на която стояли там до унищожаването им в 1902 г. Селото още във времето на Второто българско царство е било със статут на войнишко селище (съдейки и по името му), който статут запазва дори до 1839 г., когато с [[Гюлханския хатишериф]] тази категория население е освободена от [[войнишки]]те си тегоби. Селото е било войнишко и това категорично сочи едно „Ходут-наме“ (документ описващ границите на селото) от 1712 г., където изрично се упоменава и взимания от селото „войнишки данък“ и войнишките „бащини“, пак тук за пръв път се споменава и за отглеждането на маслодайната роза [[Rosa damascena]] в м. „Гюловете“. В един османски регистър от 1566, в който са описани селата, дадени във вакъфско владение на джамията "Султан Сюлейман" в Цариград (видно и от Ходут-намето) селото е записано с името "Домуз дере"(Свинско дере) и второ име Бере(н)де. Името Домуз дере селото най-вероятно е получило, тъй като е било разположено на дерето "Куманица", в което и до днес живеят големи популации диви
== Религии ==
Ред 30:
# Черковището на „Рошава могила“ или още „Св. Георги“ — намира се на запад от селото зад селските гробища, под средногорския връх „Чатала“. Служило се на деня на Св. Георги — 6 май върху камък, на който е издялан соларен кръг (войняговци го наричат "воденичен камък", поради приликата му с такъв) — т.е. върху езическо светилище. Службите и тук спират, когато и на другите черковища — средата на ХХ в.
# Черковището „Димитрова черква“ — стара ранносредновековна църква, многократно разрушавана и възстановявана — била е селска църква до 1794 г., когато е ограбена и изгорена от кърджалиите и никога повече не е възстановена, днес дори основите и не личат над земята. Намира се на около 500 метра от западния край на селото в посока [[Средна гора]] и в самите ѝ поли.
# Черковище „Пресвята“ — стара римско-византийска църква от V–VI в.сл. Хр. Посветена е била както личи и от името и на [[Света Богородица]]. Многократно разрушавана, преустройвана и възстановявана, и тя е унищожена във времената на кърджалийте и никога повече не е възстановена. Намира се на юг от селото в едноименната местност. Служило се на т.нар. Светли Петък-петъка след Великден, който е посветен на „Св. Богородица Живоносен източник“. За отбелязване е, че освен войняговският свещеник за службата идвал и този на с. [[Баня]], а в по-стари времена и
# Храмът „Св.вмчк Димитрий Солунски“ е построен през годините 1852/53 г. по подбуда на някоя си баба Мария от [[Сопот]], която увещала войняговците Петър Иванов Буюклиев и дядо Ралю (основателя на Ралювският род) да започнат да уговарят съселяните си за съграждане на Божи храм. Войняговци не чакали да ги увещават много-много, и главили една тайфа брациговски майстори с баш майстор Костадин Динев, и за две години храмът бил въздигнат, а след това и осветен от пловдивския владика и гонител на българщината Хрисант (1850/58 г.), който обаче не посмял да направи на войняговци никакви спънки заради това, че иконите и богослужебните книги били на църковнославянски, а не на гръцки. Предупреден за буйния нрав на войняговци и лошите последствия за себе си, ако би си позволил нещо подобно, той мирно и кротко извършил освещаването на храма. Църквата „Св. вмчк Димитрий Солунски“ — е умалено копие на църквата „Св. апостоли Петър и Павел“ в гр. [[Сопот]] и е един от най-добрите образци на брациговската строителна школа. Обявена е за паметник на културата от местно значение.
Ред 91:
== Други ==
Ефирните телевизионни програми за [[Карлово]], [[Сопот]] и [[Хисаря]] се излъчват от [[ретранслатор]] (Телевизионна кула) край Войнягово.
'''ТКЗС „Коста Митев“''' с. Войнягово — е второто основано трудово-кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) в [[Пловдивски окръг]], след това на с. [[Ръжево Конаре]] (осн.1944г). Датата на учредяването му е 4 септември 1945 г, когато 172 домакинства стават членове-основатели, внасяйки земята си и земеделския си инвентар. До масовото насилствено коопериране на земята през 1956г от комунистическия режим, ТКЗС-то изживява доста драматични моменти, в които част от членовете-основатели оттеглят членството си и искат връщане на внесените земи и инвентар. В съседното с. [[Дъбене]] ТКЗС-то е създадено на 28 септември 1950г само от 36 домакинства. През 1956г и в [[Дъбене]] по указание на управляващия комунистически режим всички земеделски стопани влизат „доброволно“ в кооператива. През същата 1956г на 17 март е „създадено“ и ТКЗС-то в с. Свети Климент (дн.с. [[Климент]]), като до края на м. април са „кооперирани“ почти всички домакинства. През м.октомври 1957 г по решение на партийните организации на [[БКП]] в [[Дъбене]] и Войнягово, и по указания „отгоре“ за окрупняване на земята по съветски образец, е взето решение за обединение на двата кооператива в един — под името ТКЗС „[[Коста Митев]]“. В началото на 1959г към ТКЗС „[[Коста Митев]]“ е присъединено и ТКЗС-то на с. Свети Климент, като общата обработваема площ стига 45 хиляди декара. През 1976г формата на ТКЗС-тата е премахната и управляващата [[БКП]] създава новите форми „Аграрно-промишлен комплекс“(АПК) и Промишлено-аграрен комплекс(ПАК), като национализира земята и от кооперативна, тя става държавна собственост. Това е
== Литература ==
|